2024-04-23

1 thought on “Рашидов призна сам, че плаща на частни медии да обслужват него и Борисов

  1. Майстори на

    мерената реч

    му вдигнаха

    “паметник

    неръкотворен”

    Априлски поет е нашият синоним на придворен поет. Тези сладкогласни певци са част от пейзажа на всеки владетелски двор. Тръгнали от древността, те творят през всички епохи.

    Има ги и днес, като отговорната длъжност дори е еманципирана. През 2009 г. Карол Ан Дъфи беше назначена за първата придворна поетеса на Обединеното кралство.

    Създател на априлския поет е Тодор Живков. Той селектира дарованията след историческия Априлски пленум през 1956 г.

    “Именно тогава – сочи Евтим Евтимов, – когато навлизаше нов въздух в българската литература, другарят Тодор Живков започна своите редовни срещи с тогавашните млади, дори начеващи писатели, разговаряше с тях по различни поводи, защото истински ценеше тези, които не вървят по утъпкани пъртини, а търсят себе си, прокарват нови пътеки в литературния процес.”

    Живков отсява

    талантите

    от бездарниците,

    както златотърсачът отмива златните зрънца от чакъла.

    Около генералния секретар се групират майстори на мерената реч, които остават в литературата като априлски поети.

    В химни, оди, балади и съкровени лирически откровения те по пушкиновски му вдигат “паметник неръкотворен”.

    Макар че са априлски, избраниците получават благословията през август. Церемонията се провежда във Варна.

    “Както е известно – четем в аналите на СБП, – години наред първият партиен и държавен ръководител отделя от времето си за почивка, за да се среща с творците на художественото слово и в непринудена другарска обстановка да споделя размисли по актуални вътрешни и международни въпроси.”

    След плажа Живков събира около себе си кандидатите за слава, прави кратък, но задълбочен анализ на вътрешното и международното положение и казва:

    “Айде сега да чуем

    кой какво

    е написал?”

    Логично е да се започне с героичното минало. В тази връзка се изправя Лъчезар Еленков. Той не чете, сакралните стихове дълбоко са се врязали в мозъчните му гънки. Поема дълбоко въздух, за да възкреси историята:

    Вървеше Янко

    върху гърбицата

    на Витиня заледен,

    а всъщност беше Тодор

    рожденото му име.

    Здравейте, скъпи,

    двойни, от динамит

    по-силни имена!

    Партизанския мотив продължава Марко Недялков. Той не е паметлив като Еленков и специално за случая е увеличил диоптъра на очилата, за да не изпусне някоя буква.

    Творбата на Марко рисува как Янко посреща чавдарци:

    И Янко ги здрависва,

    по чудо оцелял,

    в косата сякаш

    облак развихрен се е спрял.

    Челото му е сякаш

    пронизано от мълнии,

    очите му щастливи

    със топла влага пълни,

    сърцето му –

    камбана, зовяща за любов…

    После се изреждат

    Евтим Евтимов,

    Анастас Стоянов,

    Нино Николов

    и още десетина галеници на музите. Тодор Живков обаче мълчаливо избира само трима, най-много четирима. Те ще получат високи постове, дебели заплати, апартаменти и предимство за закупуване на москвич.

    “Ала, докато в Англия – сравнява унгарският българист Петер Юхас – избират следващия певец едва след смъртта на избраника, което значи, че може да има само един избраник, в България всяка година през август избират по трима-четирима. За трийсет години, както и да го смятаме, това прави 100!”

    Тази цифра прави Живков световен рекордьор по придворни поети.

    Адолф Хитлер му диша прахта само с един – Ханс Йост, автор на прочутата реплика “Когато чуя култура, се хващам за кобура.”

    Много важно е

    да се направи

    разлика между

    графоман и

    придворен поет

    Като творческо себеусещане графоманът е над придворния. Графоманът е дълбоко убеден, че създава шедьоври и не го прави за пари.

    Придворният поет знае, че пише глупости, но стихоплетства за лична изгода.

    В тази връзка априлските певци не са задължително бездарници.

    Георги Джагаров например, автор на “Земя като една човешка длан”, се унижава пред Живков:

    Поетът има своя слава

    и задължения в запас,

    но той сърцето си отдава

    за истината! И за вас!

    Не е бездарник

    и Любомир Левчев

    “Левчев – пише Петер Юхас – стана “салонен комунист” не за да компенсира липсата на талант, а защото смяташе, че нравствен е не онзи, който си бие главата в стената и жертва за идеите си и главите на другите, а този, който съобразявайки се с възможностите и даденостите на момента, се стреми да осигури най-добър живот за себе си и другите.”

    “Левче подир левче – Левчев”, обясни монетарния произход на името приснопаметният Радой Ралин.

    Самият Левчев пък обяви Тодор Живков за своя и на съмишлениците си муза.

    Направи го по повод 70-годишния юбилей на феномена от Правец.

    На 3 септември 1981 г. вестник “Литературен фронт” излезе с есето “Благодарност за вдъхновението”.

    В него

    поетът разголи

    душата си

    и се изповяда:

    “Не бих дръзнал да резюмирам дори само най-главните насоки, които ни дават всички доклади, речи, изказвания, писма и други произведения на др. Тодор Живков, чрез които той проправи и вече доказалия своята историческа правота културен път на нова, социалистическа България. Това е отговор на дело, на което ще се посвещават и бъдещите поколения. Ние – хора, които сме се посветили на книгата, най-добре знаем как от нейното място в библиотеката можеш да прецениш нейното значение.”

    “Ето защо – сложи ръка на сърцето си Левчев – аз чувствам човешкия и писателски дълг да дам израз на онази дълбока благодарност, която изпитва всеки български творец пред човека и ръководителя, въоръжил нашето съзнание с крилати мисли, с идейни компаси и заряд от непреходно вдъхновение, които се пазят цял живот не в библиотеката, а в сърцето.”

    Като пазителка на словото обаче библиотеката също е важна. С мисъл да съхранят шедьоврите си за грядущите поколения придворните поети на Живков ги събраха в

    антологията

    “Априлски сърца”

    Замисълът на тази книга се роди спонтанно в навечерието на традиционната среща на другаря Тодор Живков с писатели във Варна през август 1980 г.”, обясниха блюдолизците.

    По паисиевски образец те стъкмиха един ръкописен екземпляр и го поднесоха пред нозете му.

    Но понеже Гутенберг вече е изнамерил книгопечатането, през 1981 г. манускриптът беше тиражиран от варненското издателство. Така антологията стигна до всеки ценител на изящната словесност.

    През 1984 г. се появи втори том на “Априлски сърца”, в чийто послеслов пише: “За големия интерес към тази идея говори фактът, че ако в първото томче участваха седемдесет поети, в сегашното са включени творби на сто и петнадесет съвременни творци.”

    През 1986 и 1988 г. излязоха още два тома. За съжаление, следващата превратна година прекъсна тази родолюбива поредица.

    Априлските поети

    се равняват

    по Петрарка, Ронсар,

    Тенисън и Гьоте

    В различни периоди от своя живот те също са били придворни поети. Заедно с придворството обаче са оставили златни страници в световната класика.

    А с какво ще запомним нашите априлци от сорта на сладкогласния Анастас Стоянов? С неговото изумително “Посвещение”:

    Навярно ще разказват

    тепърва

    за човека от снимките

    на страница първа;

    за човека, обречен

    да бъде напред,

    който в залата

    сяда на първия ред,

    първият, на който

    подават цвете,

    който пръв прави

    копката на завода

    и когото по селата

    и градовете

    с хляб и сол посреща народа;

    човекът,

    чийто партиен билет

    е номер първи по ред…

    ”Стиховете им – коментира Петер Юхас – бяха презрели праханки, за които особено подхожда трансилванското унгарско название на този вид гъби: конска пръдня.”

    Приветствие

    НИНО НИКОЛОВ

    И смътното

    сега е вече зримо.

    Високо стъпили,

    розряхме глъбини.

    Поведе ни

    едно познато име

    и с него свързахме

    най-зрелите си дни.

    Човешки прост,

    достоен и сърдечен,

    и строг, и весел,

    а и младолик,

    той идва с нас

    да бъде тази вечер,

    защото ние сме

    до него всеки миг!

    Какво е пълководец

    без писател?

    Какво е вожд народен

    без поет?

    Приятелят

    какво е без приятел

    дори когато всичко

    е наред?

    Но и поет

    без своя вожд народен

    не е ли сам

    в жестокия ни век?

    Писателят не е ли

    вик безплоден

    без пълководец,

    като нашия човек?

    Дрюгарю Живков!

    Исках да Ви скрия

    в дълбокото сърце

    на моя стих.

    Но мина четвърт век.

    И ще открия,

    че все заради

    култове Ви крих.

    А ми се иска

    ясно и достойно

    и в стих, и в песен

    да Ви спомена:

    да кажа името,

    с което са спокойни

    народ и партия,

    държава и страна!

    Другарю Живков!

    В петилетки бойни

    априлско племе

    крачеше до Вас,

    писателите

    бяха Ваши войни,

    поетите –

    на Партията глас!

    И нека тук,

    в най-старата държава,

    върху най-древния

    човешки континент,

    една България

    да каже: Вечна слава!

    И да си спомни след години:

    Беше ден!

    И нека светлият

    единен комунизъм

    да ни говори

    с ботевския глас,

    че в бъдещето

    с подвизи се влиза.

    И с хора,

    Тодор Живков, като Вас!

    Август, 1980 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *