Почти документален разказ от Чикаго за трагедиите в Украйна
Вчера, 23 юли 2014 г., моят приятел Огнян Йовчев имаше рожден ден. На такива дни, по стара традиция още от първите ни години в Чикаго, се събираме близки, колеги и приятели. Събрахме се отново. Бяхме много българи, плюс Славик от Киев и съпругата му – рускиня от Ростов на Дон, Сергей и Наташа от Белорусия и още – семейство от Сърбия, Гоце Македонеца, украинката Оксана с приятеля си от Израел, който всъщност е раждан в Санкт Петербург. Такъв е животът на новите емигранти, че ги събира първо с хора в същото положение. В Чикаго това се оказват най-вече изселници от разпадналия се преди почти 25 години Източен блок.
След като привършихме с яденето и с тостовете, разговорът ни неусетно от празничните теми се пренесе на трагедията със сваления Боинг-777 и ситуацията в Украйна. Аз извадих своя IPad и показах последните публикации в Еврочикаго. Някои вече ги бяха чели и дори похвалиха художествения разказ „Полет МН17„.
Пушейки на терасата, прегледахме и няколко от кратките видеоклипчета от местата на военните действия. Изведнъж Оксана възкликна: „Вижте, вижте, това е моят дядя Ваня от Дзержинск!“
Наобиколихме малкия екран. Връщахме по няколко пъти кадрите. Всички бяхме удивени от видяното. Мъж на възраст към 60 години беше седнал и пушеше спокойно под летящите куршуми, докато около него се чуваха изстрели, въоръжени мъже бягаха, залягаха и се криеха. Ясно можеше да се чуе възбуденото дишане на младите мъже. Приличаше на игра на фунийки, само че с истински оръжия. А възрастният човек беше поседнал спокойно под дръвчетата – все едно, че наоколо летяха мухи, а не куршуми. Най-интересните няколко кадри от филма може да видите тук, а целият запис се намира в Youtube под заглавие „Дзержинск идут уличные бои между ополченцами ДНР и украинскими силовиками„.
Развълнувана от видяното, украинката грабна телефона си и отиде в съседната стая да се обади на чичо си. Последвах я, воден от вроденото си (голямо и понякога нездраво) любопитство. И ето какво подслушах и сега споделям с вас, разбира се с рaзрешението на Оксана:
„- Чичо Ваня, защо беше там под куршумите?“
– Разбери ме, Оксаночка! Разбери ме и мен, и нас, които останахме тук. Всеки път, когато имам възможност, се опитвам да разговарям с младите – и от опълчението, и от редовната армия. Правя го и ще продължавам да го правя. Седя с тях под куршумите. Искам да им покажа, че съм като тях, че не ме е страх от смъртта. И въпреки всичко не съм грабнал Калашников, защото разбирам безсмислеността на целия този конфликт за обикновените, мирни и работливи хора. Та ние тук всички сме родня, роднини – толкова сме близки. Размътиха положението големите интереси, защото така най-лесно ще могат да хванат още по-големи печалби. За малките, изстрадали хора, ще стане още по-зле.
Войната е безмилостна. А за нас е и безсмислена. Може да започне от нещо съвсем незначително и след това да отнесе милиони жертви. И първи ще пострадат най-невинните и беззащитните – децата и старите хора. Трябва незабавно да се спре стрелбата и военните действия, трябва да се търсят мирни пътища. Все повече и по-силно оръжие попада в ръцете на хората. Все по-жестоки рани си нанасят в тази братоубийствена война. И тези рани едва ли скоро ще могат да зараснат. Младите не всичко разбират. Някои от тях си мислят, че проявяват голямо геройство. Ние, старите, трябва да излезем и да кажем: Спрете, преди да е станало необратимо късно. Деца, не играйте чужди игри! Не си играйте на война!“
Замислих се над думите на възрастния човек. И си спомних за всички мои приятели от Източна Украйна. Погледнах в Скайпа и в списъка неочаквано видях, че един от тях, Олександър от Донецк, грее в зелено – онлайн е. Звъннах му, макар че там вече бе след полунощ. И чудо – веднага ми отговори! По-долу може да чуете не само записа на разговора ми с него, но и записа на летящите и падащи снаряди. (Натиснете триъгълничето „Play“ долу в ляво).
.
Преди да сме се наприказвали, преди Алекс (както за по-кратко аз го наричах) да успее да завърши думите си, се чу далечен тътен и разговорът ни неочаквано прекъсна.
От вчера постоянно се мъча отново да се свържа с Алекс, но безуспешно.
От вчера, вече повече от 24 часа, снарядите кънтят в ушите ми чак тук в Чикаго. И непрестанно чувам думите на дядя Иван от Дзержинск: „Не си играйте на война!“
П. Стаматов
.
.
„Деца, не играйте чужди игри! Не си играйте на война!“