Казусът със земеделската земя в България: липса на идеи или епична антибългарщина?

Земеделската земя трябва да играе главна роля в стратегията за икономически растеж на България

.

Учебниците по начална икономика ни учат, че за да растат икономически, държавите трябва да използват наличните си технологии за експлоатацията на следните основни ресурси – работна сила, предприемачи, физически производствени активи и земя (и това, което е в нея).

Поради демографската криза в България, размерът на работната ни сила е силно ограничен, а този, с който разполагаме, не е богат откъм квалифицирани кадри. Доказателство за това е фактът, че безработицата в България е от структурно естество, т.е. уменията на безработните не отговарят на нуждите на работодателите. Дори и ИТ специалистите, с които се гордеем, представляват едва около 2% от работната сила в страната, според данни на Националния статистически институт. Инвестицията в квалифицираните кадри е необходимa и трябва да се направи, независимо от обстоятелствата, но е дългосрочна и изисква много ресурси. Демографските проблеми са също така и една от главните причини да не разполагаме с голям брой предприемачи. Физическите производствени активи са функция на преките чуждестранни инвестиции и ликвидността на икономиката на страната. В момента България не може да се похвали нито с голям дял преки чуждестранни инвестиции, нито с ликвидност на икономиката, а и по принцип бизнес климатът в страната ни не е от най-благоприятните, за което говори фактът, че сме твърдо в категорията на „умерено свободните“ икономики, според индекса на икономическата свобода.

Единственият основен стопански ресурс, с който сме все още надарени, и от който можем в краткосрочен план да извлечем дивиденти, изхождайки от професионалните умения на работната сила в България, е точно земята. Около 30 процента от територията на България се състои от обработваема земя, а горитe съставляват други 37 процента от нея.

Ако свободната продажба на чужденци на българска земеделска земя беше най-добрият начин селскостопанският ни сектор да заиграе по-значима роля във формирането на нашето БВП, а средната цена на земята да се доближи до тази в ЕС, вече щяхме да видим някакви наченки на това.

От няколко години насам всеки чужденец, включително и гражданин на държава, нечленуваща в ЕС, може да си купи земя в България.

Реалността в момента е следната. Около 2 процента от собствениците на земя притежават 80 процента от обработваемата земя в България, предоставяйки им прекомерно голямо влияние върху икономическата експлоатация на най-главният ни в момента стопански ресурс. В същото време около 12 милиона декара земя в момента са необработвани или пустеещи, а селскостопанският ни добив задоволява само една трета от домашното търсене на плодове и зеленчуци. Въпреки че чужденци от цял свят могат да купуват земеделска земя в България, средната й цена е около десет пъти по-ниска от тази в останалите страни от ЕС.

Доклад на Световната Банка, озаглавен „Глобалната треска за земя: Може ли да донесе устойчиви и справедливи ползи?”, информира, че земеделската земя в много страни със слабо законодателство е подложена на заграбване от чужди инвеститори. Въпросните инвеститори изкупуват на безценица земеделска земя с обещания за разкриване на работни места и инфраструктурни проекти, но не само, че не ги изпълняват, но в някои случаи нанасят и сериозна вреда върху ресурсите и земята на дадената държава. Изхождайки от фактите и цифрите, които назовахме по-горе, бихме могли да предположим, че страната ни е жертва именно на един подобен процес. Истерията с продажбата на земя на граждани от ЕС отклонява вниманието ни от този важен проблем. Какво обаче би могло да предприеме правителството ни по този въпрос?

Като начало, то би могло да наложи забрана върху продажбата или замяната на земи, гори и други площи, които са част от държавния и общинския поземлен фонд, в това число и върху военните имоти. Добре е държавата ни винаги да разполага с този ресурс и то не само от политическа гледна точка. Например, в момента над един милиард хора по света гладуват систематично, а четири мултинационални компании доминират световния пазар на храни, като контролират между 80% и 90% от търговията със зърнени храни като соя, пшеница и царевица. По-подробна информация по този въпрос може да се намери в статията на Валери Ценков „Перфектната Буря“, която излезе през октомври 2011 г. в бизнес списанието „България Он Еър„. В случай на нужда, държавата трябва да има пълната власт и задължението да използва земите от двата поземлени фонда като краткосрочна мярка за справяне с бедствени положения, предизвикани от потенциалното картелизиране на глобалния пазар за хранителни продукти и пазара за земеделска земя в България.

По принцип държавният и общинският поземлени фондове са били създадени за оземляването на безимотни и хора с ниски доходи. Начина на стопанисване на тези земи в днешно време би могъл да се използва и за частично адресиране на демографския ни проблем. Например, държавата би могла да компенсира наследниците на прогонените по времето на Отоманската империя българи (които днес живеят главно в Украйна и Молдова), като ги направи съсобственици на част от тези имоти. Тук става въпрос само за тези от тях, които имат желанието да се завърнат в родината на дедите си и да се занимават със селскостопанска дейност. В случай, че в бъдеще решат повече да не се занимават с тази дейност, те могат да бъдат задължени да продадат своя дял само на държавата.

В допълнение на всичко казано дотук, правителството би могло да адресира проблема със заграбване на земеделска земя като изработи стратегия за защита на националната ни сигурност, съгласувана с останалите държави от ЕС. България е погранична зона на ЕС и като такава тя носи допълнителна отговорност по отношение на националната сигурност на държавите от съюза. Точно за това далеч не е без значение кой има правото да притежава земeделска земя в България и дали тя се използва за стопански или нестопански цели. Докато съставянето и ефективното прилагане на тази нова стратегия за националната ни сигурност стане реалност, правителството трябва да наложи временен мораториум върху правото на юридически и физически лица от страни, нечленуващи в ЕС, да закупуват земеделска земя в България.

В броя си от 28-ми oктомври тази година „Вашингтон Таймс“ споменава за потенциална заплаха за националната сигурност на САЩ, произлизаща от това, че една федерална агенция не е провела достатъчно подробно проучване на група крупни чуждестранни инвеститори. През 2006 г. пък, държавна компания от Обединените Арабски Емирства, купи една британска частна фирма, която освен всичко друго имаше и договор за стопанисването на 6 от най-големите пристанища в САЩ. Под натиска на общественото мнение и с цел да се елиминира макар и само хипотетичен риск за националната сигурност, американските политици забавиха сделката, а в последствие компанията от ОАЕ се видя принудена да продаде контракта за стопанисването на въпросните пристанища на частна фирма от САЩ. Ето два нагледни примера за това как най-силната икономически, технологически и военно страна в света се грижи за националната си сигурност, поставяйки я над всякакви икономически интереси. Именно това е примера, който България трябва да следва.

Друг належащ проблем е свързан с потенциалните негативни последствия за България, произтичащи от удължаването на мораториума върху правото на граждани на ЕС да закупуват земеделска земя в в страната ни. Предоставянето на данъчни облекчения и икономически стимули на българските граждани би направило много повече за запазването на земеделската земя в български ръце, отколкото удължаването на мораториум, което ще се окаже невалидно след Нова година. Често срещан похват в икономическата практика е да се облагат с допълнителни данъци и такси дейности, които искаме да ограничим, и да се отдават данъчни облекчения за дейности, които искаме да насърчим. Не виждаме защо за пореден път трябва да преоткриваме топлата вода. Правителството би могло да предостави различни по вид и степени данъчни облекчения и преференции на повечето българи, които притежават земя, независимо дали я обработват или не. Тези позитивни данъчни стимули биха могли да се отнасят и до български граждани, които са взели земя под аренда. Прилагането на тази мярка не изисква нито допълнителни ресурси, нито много време, така че ако правителството на г-н Орешарски наистина иска да насърчи българските граждани да притежават и обработват земята си, то би могли да я въведе още преди нова година.

Данъчните облекчения са задължителен, но недостатъчен стимул за българите да не продават земята си. Най-големият стимул за тях би бил правителството да изработи и приложи специализирана стратегия за превръщане на селското стопанство в доходен бизнес. Тук нe става въпрос за преливане на бюджетни средства от пусто в празно, а за оказване на институционална и консултативно-методическа помощ и насочване на икономиката на страната към дейност, в която бихме могли да имаме сравнителното предимство пред повечето държави в региона.

Вместо например Близкия Изток да идва у нас и да изкупува на безценица земята ни, защо ние да не отидем при него и да му продадем плодовете, зеленчуците и розовото си масло? Кой трябва да окаже тази помощ? Имаме Министерство на земеделието и храните, което се занимава с нещо, което на практика не съществува в България – земеделие. Ако то не може да оказва помощ, тогава по-добре да бъде закрито, а отредените му бюджетни средства да бъдат инвестирани в развитието на аграрния сектор в България.

Как може правителството да насърчи развитието на селското стопанство, дори и да има стратегия за това, след като няма достатъчно средства в държавния бюджет? Един от хората, опитали да предоставят отговор на този въпрос, е Славейко Йорданов, който е член на нашето неформално Дясноцентристко идеологическо движение (ДИД). Той е изложил мислите си в серия от статии, публикувани на неговия блог и във Фейсбук, озаглавени „Специализирани борси за производители от нов тип„, „Примерен алгоритъм за създаване на специализирани борси от нов тип“ и „Алтернативно устройство на специализирани борси за производители от нов тип“.

Г-н Йорданов предлага държавата да окаже институционална помощ за създаването на регионални борси за плодове и зеленчуци (в това число и маслодайни растения, мед, ядки и други подобни), защото на квадратен метър от тях се изкарва много повече добавена стойност, отколкото от житни и други видове растения. В статиите си той демонстрира, че построяването на борсите не е чак толкова скъпо начинание, те ще успеят да генерират достатъчно капитал, за да навлезем на чужди и богати пазари; и, не на последно място, въпросните борси биха способствали за развитието на ИТ индустрията в страната.

Според изчисления на г-н Йорданов, прилагането на неговия план ще изисква около 1 милиард лева. Той предлага тези средства да бъдат набавени от пенсионните фондове, които разполагат с над 1 милиард лева, които средства така или иначе трябва да се инвестират някъде. Друг потенциален източник на финансиране на този проект са спестяванията на домакинствата в България. Според данни над БНБ, 714 българи имат над 1 милион лева на влог в края на първото тримесечие на 2013 г. Към края на март тази година, 33 653 домакинства в страната са обявили спестявания на стойност над 100 000 лева. Ако държавата разреши на пенсионните фондове да инвестират част от средствата си в предложените от Славейко Йорданов борси, това би генерирало доста солидна първоначална финансова база. Тук е редно да споменем, че търговските банки разполагат със спестяванията на българските домакинства, а те може да не се интересуват от възможността да инвестират в това начинание или пък да го направят при относително неблагоприятни финансови условия.

Потенциално решение на този проблем би било Българската банка за развитие (ББР) да получи разрешение да издава свои корпоративни бондове, чрез които да генерира средства за инвестиране в проекта на г-н Йорданов. Българските граждани, инвестирали в подобни бондове, биха могли да бъдат освобождавани от данъци върху финансовите дивиденти от тях. Не на последно място трябва да споменем, че въпросните плодово-зеленчукови борси могат да бъдат капитализирани от части и със средства на чужди инвеститори.

Дори и правителството да не приеме проекта на г-н Йорданов, той би могъл да послужи за отправна точка за изработването на национална стратегия за развитие на селското стопанство в България.

Както показахме в тази статия, казусът със земеделската земя в България нито е труден за решаване, нито изисква никакви специални ресурси или допълнителни разходи от държавния бюджет.

Ако зад действиятa на правителството на г-н Орешарски стои липсата на добри идеи и предложения, нашата статия би трябвало да предостави решение на този проблем, макар и не идеално такова.

Ако зад тях се крие нещо друго, тогава нека бъде ясно на всички, че решенията на правителството не са базирани на липса на идеи и информация, и че извинения като „тежкото наследство от кабинета Борисов“ и „глобалната икономическа криза“ не са валидни в контекста на този разговор.

Г-н Орешарски и г-н Плевнелиев, вие сте на ход!

Димитър Станчев, Христослав Ангелов

Дясноцентристко Идеологическо Движение

[email protected]