Излезе нова книга за депортацията на македонските евреи

На днешния ден се навършват 69 години от спасяването на българските евреи. И в тоталитарното ни минало, и днес, тази дата е пораждала дискусии за истинските спасители. През последните 10-тина години обаче към споровете е добавен нов елемент: кой е виновникът за депортацията и последвалата смърт на повече от 11 хиляди евреи от Вардарска Македония и Беломорието?

На този въпрос отговор дава Спас Ташев в своята книга „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове”.

Книгата е от 96 страници и съдържа като приложения 25 копия на документи и снимки, които разкриват драматизма на разглежданите събития и сложността и многопластовоста при намирането на отговорите.

Книгата се издава от Македонския научен институт в София и се очаква да се появи на книжния пазар през април. Забавянето на отпечатването е свързано с липсата на средства.

„Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове” е единственото издание не само в България, но и по света, което на базата на документи разглежда обективно съдбата на евреите в тези земи. Към настоящия момент по света има няколко издания, които са подкрепени от Р. Македония; те не само са антибългарски по своето съдържание, но и правят опити да прикриват хитлеристките престъпления.

За представянето на книгата на Спас Ташев „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове” през април 2012 г. се очаква в София да пристигнат Самуил Ардити, автор на предговора и първият носител на ордена за храброст на Израел, и един от създателите на неговите десантни части, полк. Шмуел (Сами) Рафаел.

Елеонора Магделинова

–––––––––––––––––––––

Откъси от книгата на Спас Ташев „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове”

Първи опити за подмяна на историческите факти

Изнесените дотук данни и направеният анализ сочат, че депортацията на македонските и беломорските евреи през 1943 г. е извършена по германска инициатива, в контролирани от Германия територии и с преобладаващо германско участие. Българското участие в събитията е обусловено от подчинената роля на България през този период и е било ръководено пряко от обучения в Германия хитлеристки агент Александър Белев. До началото на 90-те години на ХХ в. никога и никъде не е била поставяна под съмнение водещата роля на Хитлеристка Германия в тези събития. Живеещият в Израел Самуил Ардити по този повод прави следната констатация: „В Израел още от началото на петдесетте години се водеха свободни спорове относно въпроса за спасяването на българските евреи. Даже и най-върлите противници на царя не го обвиниха тогава за гибелта на евреите от Тракия и Македония. Защо? Защото и те знаеха, че тези земи не бяха истинска България. Там господари бяха германците, които правиха каквото си искат. Да се обвинява царят за действията на германците е една много голяма неправда”.[1]

В България след 9 септември 1944 г. бе направен опит да се подмени историята за спасяването на българските евреи, като се отричат заслугите на цар Борис III, на част от българските депутати, на Българската православна църква и на изтъкнати общественици. Главната роля за спасяването на българските евреи започва да се приписва на БКП и лично на Тодор Живков.

За да има обаче каквато и да било заслуга за спасяване, трябва да има спасени. А македонските и беломорските евреи са депортирани и унищожени в концлагера Треблинка. Тъй като от този факт не могат да се извлекат дивиденти за БКП, в България съдбата на това население не е разглеждана задълбочено. Интерес е проявяван дотолкова, доколкото с депортацията може да се очерни властта до 9 септември 1944 г. Поради тази причина започнаха да се премълчават някои факти. Така например Димо Казасов в свидетелските си показания пред Народния съд в края на 1944 г. пише: „Каквато и да е намеса (за спасяване на евреите от „новите земи”, б.м.) беше невъзможна, защото мерките бяха взети внезапно, изненадвайки всички. Когато българският народ научи за тях, беше много късно. Специалните влакове пристигаха вече в Лом”.[2] Иван Момчилов, член на кюстендилската делегация, посетила Димитър Пешев в София на 9 март 1943 г., с което се слага началото на акцията за спасяване на българските евреи, заявява: „Ние не сме споменавали никъде нищо за тези евреи (беломорските и македонските, б.м.), защото не знаехме, че са по влакове и тютюневи складове”.[3]

Тези твърдения не отговарят напълно на истината. Към 8 март 1943 г., когато делегацията тръгва от Кюстендил, нейните членове може да не са знаели, че на 7 март започва настаняването на беломорските евреи в транзитните лагери в Горна Джумая и Дупница. Но те престояват там почти две седмици. Това става пред очите на местните граждани, а с този факт са запознати и политици, духовници и общественици. Още по-дълъг – до 18 дни – е престоят на македонските евреи в сградата на Монопола в Скопие. Изворите сочат, че ако не цялата общественост, то поне нейни изявени представители са знаели за случващото се. За съжаление предприетите от различни български среди действия за спасяването на тези евреи не дават резултат поради вече разяснените по-горе причини. Но поради липсата на положителен резултат, към тази проблематика до 1989 г. у нас не е проявяван сериозен интерес.

От друга страна, зад граница не бе приета изопачената версия за решаващата роля на БКП и лично на Тодор Живков за спасяването на българските евреи. Така например по време на съдебния процес в Израел срещу Адолф Айхман през 1961 г., заместник-главният прокурор Яков Бар-Ор, на базата на събраните по време на съдебното следствие оригинални германски документи и свидетелски показания заяви: „(Цар) Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и защитил българските евреи… Цар Борис твърдо е бил против депортацията на евреите с българско гражданство. Той успя да задържи Айхман чрез разрешаването на депортацията на 20 000 евреи от Македония и Тракия… Цар Борис умира на 28 август 1943 г. Един доклад съобщава, че е починал от сърдечен удар. Нацистките документи цитират доктори да казват, че е отровен”.[4] Тези добри думи на заместник-главния прокурор на Израел за покойния български монарх бяха премълчани в комунистическа България и по този начин властите в София през онзи период все повече се отдалечаваха от историческата истина. Този процес създаде празнота, която бе заета най-вече от югославски и гръцки публикации по въпроса, някои от които подчертано тенденциозни и недобронамерени към България.

Съвременната подмяна на историческата истина

…

Съпричастността на режисьора Дарко Митревски към фалшифицирането на историята и по-специално на историята на Холокоста в Македония като премълчава ролята на Хитлеристка Германия личи от поредица от четири негови статии, публикувани във в. „Нова Македония” през 2011 г. Така например Митревски пише: „На 11 март, в пет часа сутринта, български полицейски и военни кордони блокирали улиците на Скопие, Битоля и на Щип”, след което преповтаря вече познатата ни преиначена история и никъде не споменава за хитлеристкото участие в тези събития.[5]

Изопачаването на историята на Холокоста в Македония се извършва и към настоящия момент. Така например на 27 ноември 2011 г. британската телевизия Би Би Си излъчи документален филм със „спомени” на Жамила Коломонос от Битоля, представена като спасила се от Холокоста. В интервюто Жамила Коломонос говори единствено за българско участие при тази антиеврейска акция. Парадоксът е, че тя показва снимка от депортацията на битолската гара, на която обаче се виждат германски войници.  Също така показва албум със снимка на баща си, където на английски език е написано, че „баща й е взет от германски войници”.* Подобна манипулация не трябва да ни изненадва, като се има предвид, че Жамила Коломонос е член на Югославската комунистическа партия, член на ЦК на Македонската комунистическа партия, където работи в кадровата комисия, носителка е на Ордена на братството и единството на югославските народи със златен венец и в това си качество винаги е работила в подкрепа на югославските фалшификации на историческите факти и срещу изявата на българско самосъзнание в Р Македония.

Протичащите през последните години процеси в Р Македония са обект на анализ от сериозни чуждестранни наблюдатели. Така например израелският журналист Сам Вакнин в статията си „Надеждите на Македония от Холокоста” пише: „В Македония се намира един от четирите големи възпоменателни центрове на Холокоста по света… За земя с 2 млн. жители и едва 130 евреи, както и с туризъм, който не заслужава споменаване, това е наистина чудно… и прави цялата работа пародия… Музеят на Холокоста, който почти изцяло бе финансиран с приходите от продажбата на денационализираните имоти на убити евреи, набързо обявени от страна на македонските власти за хора без наследници, е македонския начин да се подкупят евреите да им помогнат в техните икономически и геополитически ужасни затруднения”.[6]

…

[1] Пак там, с. 62

[2] Протоколи на Народния съд, 1945 г.

[3] Фонд № 278, а.с. 11, Кюстендил, ИА

[4] The News and Courier, Charleston, May 22, 1961. Виж също The Spokesmann-Review, May 22, 1961 и др.

[5] Нова Македониjа, Скопjе, 26.3.2011

* В показания албум ясно се четат думите на английски „father was taken by German soldiers”.

[6] Vaknin, Sam,  Macedonia’s Hopeful Holocaust, В: Global Politician, October 3, 2011; http://www.globalpolitician.com/26781-macedonia-holocaust-jews-anti-semitism