2022-11-30

4 thoughts on “Дякон Игнатий – това е заветът на Левски!

  1. Нима днешните не са същите ,както след освобождението и сега след освобождението на 10.11.1989 г. (след 111 год.).Започна едно разграбване кои може повече,а всички използват думите на Апостола,в името на народа за народа(кучета го яли),Надлъгване!!!!Колко хора изпаднаха в депресия,колко останаха без дом,колко ровят в кофите за боклук,защото ги смятат за боклук.Когато доидат избори им раздават кебабчета и омайни думи колко светли ще са им дните след избори.Как ги омайваха колко хубаво щяло да бъде в бъдеще,както сега омайват украйнският народ,които след това ще отиде на запад.Защото няма да има икономика,както и ние.Ще има някои които ще се возят в бронирани джипове, а други ще ровят в кофите за коричка хляб ….. и пак дий воле, дий…..И всички богати плачат над чужди гробове ,но без сълзи,и искат да стане по добре

  2. Текстът за Левски, под който коментирате, е публикуван преди три години в Еврочикаго. Има и други текстове за Левски, например един, който е публикуван вчера. Може би трябваше да погледнете и него.

    https://www.eurochicago.com/2014/02/netraditsionno-za-apostola/

  3. Hикога не говорим за не по-малко жестоката смърт на рода и майка му – Гина Кунчева. 1 година след освобождението от турско робство тя се самоубива в кладенец до който едвам стига премаляла от глад и мизерия на 27 януари 1878 г!
    Ето я драмата на целия род на Васил Левски. Дано имате сили да я дочетете до края:
    Здрачаваше се, когато из една схлупена къщурка, в горната махала на Карлово, изскочи забрадена с черна шамия – възрастна, прехвърлила шестдесетте години дребничка женица, която се завтече към махленския бунар, клекнал под вековен бряст в края на калдъръмения сокак. Щом стигна до кладенеца жената спря за миг и вдигна лице към смръщеното зимно небе сякаш очакваше да съзре там най-насъщното и най-съдбовно предзнаменование на своя живот.
    В нейното измъчено съзнание мълниеносно се завъртя страдалческия калейдоскоп на дните и нощите, през които премина собственото й житие – битие, съсипано от непрестанни несгоди и премеждия: и задомяването с гайджията Иван Кунчев, разорил се поради охтачиво заболяване и умрял, ненавършил 43 години; и злочетата сиромашия при отучването на петте деца.; несретните вдовишки слугински години и неутешимиата майчина скръб по смъртта на малката Мария и двете момчета, чиито свършек на дните им ги застигна като млади, напети мъже; и овдовялата дъщеря Яна с четирите невръстни дечурлига; и завърналият се от Руско-турската война син-инвалид, останал без един крак, поболял се от туберкулоза и тръгнал немил-недраг да проси подаяния из калдъръместите карловски сокаци; и оскъдно радостните житейски мигновения, стипчиво броящи се на мазолестите пръсти на двете отрудени ръце; и непрестанната несносна, убийствена немотия!
    Мизерията озъби хищни челюсти и през тази, изсулваща се из броеницата на християнското летоброене 1878 година – първата свободна година за онези от българите, които населяваха Княжество България и Източна Румелия. В ледени буци бяха се превърнали сърцата на карловчани – никой към никога капка милост нямаше, имащите се лакомяха да имат още повече. Предишните челебии, гяурите мемлекет чорбаджии, чийто чорбаджилък процъфтяваше неотдавна под чадъра на османския падишах, се сдушиха с новопръкналите богаташки парвенюта, а беднотията – петимна за троха хляб – опъваше уши от гладория и едва свързваше двата края.
    Строполилата се до кладенеца, превита одве жена не помнеше такъв непоносим, стръвнишки глад да е върлувал тъдява като същински чумав мор и празните стомаси на сиромасите толкова продължително време да са свирили рамазан, безутешно виейки по кучешки на месечината. Коремчетата на внуците й взеха да подпухват от постоянното недояждане, детски хленч отчаяно отекваше в тясната, прихлупена одая, където отдавна истиналото огнище студуваха бабата, децата на Яна и нейният сакат брат, сполетян от върлото нещастие да дочака Българското Освобождение, за да изживее пълния трагизъм на собственото си унизително съществуване, изминавайки докрай мъчителния път към своята Голгота.
    …И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мъчаливо да преглъща нещастията, оскръбленията, униженията, неимоверната нищета, връхлитащи като разбесувани вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка. И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят.
    “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в невсвяст от глад, който раздрусваше тялото й в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадеждност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.
    На другия ден, след обед, трупът бе изваден от герана и погребан на две-натри, без църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало в страни от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни пред хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух. Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горната махала. Синът на самоубийцата, зашеметен от мъка и жал, се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледенената от декемврийския стид глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.
    Подир ден-два той пока просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески, задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово.
    Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговия брат Петър Иванов Кунчев. Лобното място на Гина Кунчева не е запазено и днес никой не знае къде почиват костите на тази пресвята българка. Но както Васил Иванов Кунчев – Левски, така и Гина Кунчева и Петър Кунчев, вградиха завинаги своите имена в неръкотворния пантеон на българската народна памет и докато я има България са обречени на безсмъртие!
    Да си призная изпитах дълбока по круса, научавайки истинските причини за смъртта на майката и брата на Левски. Не можех да повярвам на документалните данни, предоставени ми от известния хасковски креевед Борис Колев, който от дълги години проучваше генеалогията (родословието) на Левски и затуй реших да разговарям по този въпрос с двама от най-отраканите капацитети по българска история. Единият – проф. Илчо Димитров – доктор на историческите науки, тогава ректор на СУ “Климент Охридски”, член на президиума на БАН, член кореспондент и зам.- председател на БАН и коскоджа-мити академик – въобще не ме удостои с отговор, гарнирайки своята многозначителна разговорливост с нехайна, тънкоиронична, мефистофелска по-усмивчица. А другият – професорът Николай Генчев – декан на историческия факултет в СУ “Климент Охридски”, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН и лауреат с Хердеровата награда по история – припряно смотолеви:
    “Туй е напълно непоносимо трактовка и българската общественост не ще я приеме! От обществена гледна точка не е никак морално да акцентираме и да се ровичкаме.“!
    Защото фактологията от житейската семейна хроника на Иван и Гина Кунчеви и техните деца е очевиднокатегорична!
    Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва в бедствено материално положение.
    Въпреки неизброимите несгоди овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест. Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко, споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младият мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие и през 1870 г.
    Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – упрявляващите и местните думбази – неоткликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола. Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен, проспериращ гечинмек (бизнес) и немедлено забогатяваше. На национално-освободителните идеали и народополезната дейност се гледаше с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение.
    Стигналия до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовижа с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. Именно този кладенец се превръща в нажионален позор за нас, българите!
    През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България!
    Такава е уви, за съжаление, мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски. И ако сме човеци нека я знаем и помним до края на дните си, защото днес 141 години след обесването на Левски нищо не се е променило. Честните и достойни хора умират от глад, останалите са чорбаджии.

  4. …за съжаление, това за Янко Янков го чух и от лекар, лекувал го! Не му повярвах….тогава и човекът се обиди, даже ме разприятели… но изглежда е истина, защото и ти го потвърждаваш. Жалко, че е наистина антикомунист…нооо другото в него си остава! Дааа…и откъде пък точно той ще знае какво е мислил Левски в последното си време, аман от тъмни съчинители, които слагат думе техни в устата му, никога неизречени!!! * Rumjana Modeva Боже, хора не публикувайте тези гнусни инсинуации. Никога Левски не се е отказвал от делото си. Не знам жив ли е още Янко Янков, но злото в него е осезаемо. Слушала съм го няколко пъти в негови публични изяви и си мислех, че дявола съществува. Този егоцентрик е толкова самовлюбен, че сигурно има и диагноза. Да прави каквото иска, но само до Апостола да не се докосва с черната си душа. Бог да му даде според делата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *