2024-03-28

1 thought on “За какво Първанов не говори

  1. Докладът на Европейската комисия и президентския саботаж

    Едвин Сугарев

    Годишният проектодоклад на Европейската комисия отново е критичен към България – съобщава в. “Дневник” на базата на чернова, с която редакцията разполага. Като основна причина за критиките са посочени слабите резултати в борбата с корупцията на високо ниво и организираната престъпност.

    Има все пак разлика в сравнение с предишни години. Отчетени са полицейските акции и арестите, свързани с организираната престъпност, както и фактът, че са повдигнати обвинения срещу трима министри от предишния кабинет и двама депутати от предишния парламент. Подчертава се обаче, че няма нито една присъда от юли 2099 г. насам – сиреч откакто новото правителство влезе в правомощията си. Липсата на напредък по знаковите дела от обществен интерес е определена директно като “злоупотреба”.

    Авторите на въпросната “злоупотреба” са идентифицирани – като е визирана аферата с Красьо Черничкия, която директно говори за корупцията във висшите етажи на съдебната власт. Посочва се, че от 50 знакови дела само девет са завършили с присъда, че въпреки многобройните разследвания за корупция на високо ниво само два случая са стигнали до съда, където обаче се бавят, и че от юли миналата година няма осъдени за подкупи на високо ниво.

    Какво иска да ни каже ЕК е ясно: много приказки, малко ефект. Редно е обаче да се замислим защо го казва – както и какви са истините, които се крият зад безпристрастното изброяване на данни и проценти. Комисията няма прерогативи да произнася политически оценки за ситуацията с правораздаването в България: редно е ние да го направим, виждайки как въпреки очевидните усилия на правителството коефициента на полезно действие на българската Темида клони към нула.

    Първо това, което ЕК не казва: истината е, че борбата с корупцията и престъпността се гледа под лупа от страна на ЕС поради една единствена причина – че и съюзът като цяло е потърпевш от въпросните явления.

    Първо – защото дрогата от Ориента минава през България за европейския свят със сигурността на пътник в “Ориент-експрес”, а част от нея – например тъй наречената “синтетика”, направо се произвежда там (в частни градове като Дупница, с чиито феодали българските министри на вътрешните работи имат склонността да си хортуват).

    Второ – защото в Брюксел не можеш да се разминеш от български проститутки, а малка България вече е конкурент на най-големите световни износители на бели робини в света – трафикът ни е съпоставим с този на Русия например, а е добре известно, че този трафик върви в комплект с експорта на организирана престъпност.

    Трето – и най-важно – тъй като България е реален член на ЕС, всеобхватната българска крадливост съвсем директно застрашава парите на европейските данъкоплатци – и по-специално тези милиарди евро, дето ни се отпускат уж да се цивилизоваме и да се поевропейчим. Тук вече не става дума за принципи, а за съвсем конкретен прецедент, установен не от българските, а от европейските структури, разследващи финансови злоупотреби.

    Става дума прочее за ОЛАФ, а не за ДАНС – и за две конкретни имена, чиято злоупотреба с еврофондовете е отдавна доказана, чиито “помагачи” в Германия отдавна вече са осъдени ефективно (и даже излежали присъдите си!), докато тука процесът срещу реалните извършители, определяни като “организирана престъпна група с международно участие”, боксува вече трета година.

    Става дума за две конкретни и дори нарицателни имена, превърнати в символ за това как България не може и не иска да се справи с корупцията и организираната престъпност: За Марио Николов и Людмил Стойков. Първият е споснор на БСП, посрещал лично Сергей Станишев в своята птицекланница по време на предизборна кампания. Вторият е сред основните спонсор на българския президент – който пък, уви, е човек с двойно име, биография и морал.

    Трябва да подчертая, че тук не става дума просто и само за някакъв президентски чадър, разпънат над главите на емблематични престъпници. Става дума за ефективен, хладнокръвно обмислен саботаж спрямо усилията на България да покрие поне отчасти критериите, свързани с нейната геополитическа ориентация.

    Повече от очевидно е – видимо от изключителната активност на този президент в сфери, за които изобщо няма никакви прерогативи – че тази именно геополитическа ориентация просто не му отърва; че колкото и да се прави на про-натовски ориентиран, някак си не може да забрави времената, в които лично водеше анти-натовски митинги в качеството си на лидер на БСП. Че не може да забрави скъпите на сърцето си бойни другари като Милошевич, Саадам Хюсеин и Мамуар Кадафи. Че го влече не към Брюксел, а към Кремъл (поради което съвсем закономерно го канят не в Брюксел, а в Кремъл).

    И още нещо е повече от очевидно – че е готов на всякакви жертви, само и само да промени именно политическата ориентация на страната си – и да я превърне отново в това, което беше в течение на половин век – в Задунайская губерния. Затова беше правенето на “голям шлем” с “Южен поток” и “Белене”. И затова днес се мъчи с всички средства да бастиса не друг, а вицепремиерите Дянков и Цветанов – които пречат именно на тази преориентация, както и на тъй свидната му путинизация на България.

    Същата започна с пълна сила по време на управлението на тройната коалиция. Тогава превръщането на страната ни в руски Троянски кон в ЕС се беше официална държавна политика. Но сега? Сега, предвид българската Конституция, би трябвало президентът просто да няма ресурс, за да пречи.

    Би трябвало, но има. И доказателството за това имане е именно новият негативен доклад на ЕК. Той не е дело на някакви брюкселски чиновници – негово дело е. Негативните оценки в него се дължат на простия факт, че примерно двамата герои от аферата САПАРД не са облекли още раирани костюми.

    В случая правителството не може да бъде обвинявано в липса на интерес – напротив, Цветан Цветанов влезе в тежък конфликт с тъй наречения независим български съд, като утопично пожела това дело да бъде гледано зад граница. Ефектът беше казването на Лазар Груев, председател на Върховния касационен съд, че и този път ще стисне зъби и ще премълчи това предизвикателство.

    Казване, изречено именно през зъби.

    Обаче: кой е Лазар Груев? Бивш съветник на Първанов, председател на президентския юридически съвет. Кой е главният прокурор на България? Борис Велчев, внук на друг един Борис Велчев, член на Политбюро на ЦК на БКП – също бивш съветник на президента. Кой е председател на Конституционния съд? Евгени Танчев, син на небезизвестния Петър Танчев, втория човек в йерархията на държавата по време на Живковия режим. Той, както и конституционните съдии Димитър Токушев, Пламен Киров и Ванюшка Ангушева са посочени от сегашния президент. Кой заседава във ВСС и определя кадровата политика и приоритетите на съдебната власт? Съставът, избран от парламентарното мнозинство и президентската квота при управлението на тройната коалиция, на която бабуваше отново Първанов.

    Изводът: въпреки че по Конституция няма никакви правомощия, благодарение на калпавия основен закон президентът е поставил свои хора на всички важни позиции в съдебната власт – което му позволява много успешно да саботира всякакви опити за борба с корупцията и организираната престъпност.

    Обратното – новото правителство просто няма на кого да разчита в тази ключова за управлението сфера. Може да се уповава само в почтеността на председателя на Върховния административния съд Константин Пенчев – но пък там се решават дела, от които Брюксел просто не се интересува. Може да се разчита евентуално, че някоя от президентските фигури ще забрави досегашните си ангажименти към сегашния президент. Само дето това е толкова евентуално, че граничи с утопията.

    На последната си пресконференция, която придоби популярност като римейк на прословутите “Боянски ливади”, на които Желю Желев бастиса първото демократично избрано правителство на България, президентът постави нещо като ултиматум: или правителството ще махне сатъра на импийчмънта, или той ще премине “на друг режим” в общуването си с него. Тогава мнозина се зачудиха какъв ли ще е този “нов режим”. Няма защо да се чудят: достатъчно е президентът систематично да притиска своите хора да продължават саботажа в съдебната система – и тогава всички усилия на правителството просто отиват на кино. Както и основния му пропаганден коз – борбата с престъпността. Както и трудно извоюваното доверие от страна на европейските ни партньори. Ефектът от всичко това ще бъде рухване на рейтинга на ГЕРБ и Бойко Борисов, а новата президентска формация ще бъде създадена тъкмо навреме, за да обере недоволните от това печално дередже.

    Ясно е, че правителството няма много варианти за противодействие срещу президентската воля да саботира България. Това, което трябва да се направи отвъд чисто моралния жест на опита за импийчмънт, са няколко прости стъпки. Например да се разтури сегашния ВСС, като се промени Закона за съдебната власт. Да се отнемат – отново по законодателен път – президентските правомощия по отношение на НРС и НСО. МВР да се заеме със сериозно разследване на олигархичното лоби около държавния ни глава, както и неговите реални контакти с организираната престъпност (с Младен Михалев – Маджо например). Да се доведе докрай замрялото разследване за участието на БСП в петролните сделки на Саадам Хюсеин. И да се отворят наистина “икономическите досиета” на прехода – особено тези на президентските спонсори и съветници – включително вече отстреляните.

    Толкова – извън абсолютно необходимото лобиране пред европейските авторитети – с цел да вникнат поне донякъде в заплетените възли на “казуса България”. Иначе ни чака свободно падане в Азия – и приземяване в прегръдките на Путин.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *