Още от зората на демократичните промени, та и до днес в България битуват доста погрешни представи относно дясната част от политическия спектър. И в близкото минало, и сега за „десни“ се приемат партии и политици, които по своя профил и платформа съвсем не са такива. Някои от тях са либерали, а други – откровени левичари.

За 20 години така и не се намериха журналисти и влиятелни политически анализатори, които да разяснят на обществеността няколко простички факта. А именно:
-това, че си антикомунист, не те прави задължително десен. Антикомунисти в България има и сред либералите, и сред социалдемокатите. Антикомунисти са и повечето от земеделците, които по традиция стоят на ляво-центристки позиции. Антикомунизмът не е идеология, това е естествена защитна реакция на цивилизования човек спрямо комунистическото безумие (особено когато това безумие допреди две десетилетия беше официална държавна идеология);
-това, че си про-западно, а не про-руски ориентиран, не те прави автоматично десен. Външнополитическата ориентация е въпрос не на политически, а на цивилизационен избор (или на чисто икономически, в немалко случаи);
-това, че си защитник на свободата, демокрацията и човешките и граждански права, не те категоризира непременно като десен. Свободата, демокрацията и човешките и граждански права са достижения на съвременния свят и те се отстояват от всички политически сили в демократичната част на спектъра – както вдясно, така и в центъра, а също и от модерните леви партии;
-това, че се стремиш към утвърждаване на правилата на пазарната икономика и неприкосновеността на частната собственост, не ти дава основания да се наричаш десен. Тези принципи са защитавани със същата сила и от либералните партии. А също и от социалдемократическите, само че при тях има по-голямо тежнение към социалната защита на населението.

Затова бих желал да разясня (макар и много бегло и повърхностно) някои основни, базови постулати, които характеризират истинската, автентична десница. А пък вие сами можете да прецените колко и кои от набедените за „десни“ партии и политици в България действително са такива:

- християнство – учудвам се как изобщо е възможно някой да бъде смятан за десен, ако не вярва в Бога и страни от Църквата? Налагането на атеизъм (от френската революция до наши дни) е изцяло заслуга на либералите и пръкналите се от тях социалисти. За истинския консерватор светът е изначално подреден благодарение на Бог и ние, хората, трябва просто да следваме Божиите повели. Отделно от това, „страхът от Бога е много по-силен регулатор от всякакъв обществен договор“ (цит. от интервю с Борис Станимиров във в. Седем). Азбучна истина е, че навсякъде по света десните се борят за запазване и увеличаване на влиянието на Църквата в обществения живот, докато либерали и левичари налагат безбожие и секуларизъм;
- национализъм – „Бог и България – единство в двойна плът…“ (Пенчо Славейков, „Кървава песен“). Отстояването на националната идея в противовес на либералния космополитизъм и социалистически интернационализъм е приоритет на всеки десен политик. Естествено, тук става дума за истинския, чист български национализъм, а не за национал-популизма, изповядван от не един и двама български пишман-националисти;
- традиции – този постулат е неразривно свързан с предните два, но същевременно си има и своите чисто консервативни, „идеологически“ основания. Според консервативния светоглед, всички ние сме брънка от веригата – синове на нашите бащи, внуци на нашите дядовци и т.н. и от нас се очаква да приемем щафетата и да доразвием постигнатото от нашите предци. Традиция и приемственост;
- елитарност – „националното единство означава не всички да се съберем зад един лозунг, а тези, които знаят, искат и могат, да дърпат нацията напред, а останалите просто да не им пречат“ (Маргарет Тачър). Според десните държавата трябва да бъде управлявана от едно образовано, просветено и осъзнато малцинство, т.нар. „национален елит“. Истински десният политик и държавник не се стреми да се хареса на мнозинството, на масите, а дава път на компетентните и високообразованите. Които във всяко общество са малцинство;
- утвърждаване на социалното неравенство – ние, хората сме различни и не бива да бъдем уеднаквявани. Равни сме само пред Господ (и пред винкела:)) Затова всеки трябва да получава това, което е заслужил благодарение на лични качества, умения, знания, инициативност и т.н. Във всяко общество и през всяка епоха е имало силни и слаби, умни и глупави, активни и инертни хора. Социалното неравенство е естествено и всякакви опити за неговото премахване (“социално инженерство“) са неуместни според един консерватор. Още повече, че социалното инженерство е е опит за промяна на създадения от Бога ред, т.е. левичарство;
- култ към академичното знание – за разлика от либералния модел, за който основополагащи са приложните науки, коснерватизмът изтъква на преден план „знанието заради самото знание“. Според консервативния светоглед човешкия прогрес се дължи не толкова на техническите иновации, колкото на развитието на философската и политическата мисъл.

В някой следващ постинг ще разгледам причините за размиването на политическата физиономия на българската десница през последните 20 години.

Източник: http://thetrooper.blog.bg/

Автор: Стефан Краев** (за Eurochicago.com)

Една мощна западна демокрация и по-специално разузнавателното ѝ управление, имаше един план, който предвиждаше при евентуални брожения в Източния блок, каквито неминуемо щяха да настъпят имайки предвид все по-лошата икономическа ситуация в която затъваха комунистическите режими, да се „пуснат” млади, по-буйни емигранти (по подобие на горянските отряди веднага след 9 септември), които за около седмица най-много физически да елиминират червената ръководна върхушка и след това новото демократично правителство, което би дошло, да ги остави тези луди глави тихомълком да си излязат от страната. С други думи нещо подобно, което комунистите са направили веднага след 9 септември, ама на тях не се е налагало да напускат страната, а вместо това с ордени са били награждавани.

Та така. По едно или друго стечение на обстоятелствата съм бил силно инволвиран в една от тези ударни бригади. Дори бях в ръководството ѝ.

От тогава минаха повече от 20 години, защото тези ‘ударни отряди’ се сформираха разбира се преди промените. Но все още се питам (и това мира не ми дава), бяха ли въобще те сериозно замислени или само блъф (?), тъй като тези които го финансираха този план, са били наясно, че противниковата страна ще разбере за него и ще осъзнае, че именно върхушката на комунистическите разузнавателни служби е предвидена първа да си замине…

Разбира се, не съм аз човека, който може на тоз’ въпрос да отговори, дори обратно, колкото и (малко) срамно за мен да звучи, тогава съм бил „планиран” за мръсната работа, така да се каже, като последствията са могли и за мен да бъдат с фатален край.

Във всички случаи, след срещата на Горби с Буш сеньор (в онзи, като че ли символично ужасно бурен ден, когато Горби не посмя заради вълнението да отиде на срещата, та се наложи Буш на своя глава да стигне с една лодка до руския кораб) в Малта, нас ни изоставиха, като горещ картоф… и не само това, ами като се интересувахме за човека, който ни беше връзката с въпросното посолство, ни се отговаряше, че такъв служител не е имало там… Малко мръсничко, ама както казват някои – нищо лично…

Предполагам, че в надлъгването на кораба до бреговете на Малта, ‘добрите’ са показвали, че от ръкава им се подава едно Асо пика… хем силна, хем мрачна карта… и ‘лошите’ са предложили да прехвърлят капиталите си на Запад, като те се трансформират в новите ‘приятели’ и „демократи”… и всички на края доволни…

А бе какво*** да кажа?  Цирк Буш… със съдбите на млади хора…

Мръсна работа е политиката!

————————————————–

*** Б.А. Може би все пак жалко,  че не се осъществи…

** Б.Р. Стефан Краев е известен български емигрант и бизнесмен, който от дълги години живее в Австрия. Неотдавна  Еврочикаго преди всички съобщи за неговия нов блог, в който може да прочетете още интересни материали. Според нас, авторът нарушава едно табу и е първият, който говори от първо лице за предполагаеми, но неосветлени факти.

* Б.Р. Адресът на блога:  http://www.viennainvest.com/

И така, ако едно време в Османската империя, едни от завладените балканци са били гърци, други българи, трети сърби и т.н.; едни са били християни, други мюсюлмани (приели са исляма драговолно или под натиск, за да запазят живота си); днес освен, че през втората половина на ХХ век се създаде нов етнос, нов народ – македонският, който по времето на империята не е съществувал, може би ще се появи и още един – помашкият. И ако за отделната македонска идентичност, народ, език, азбука в различен вариант и пр. доста е писано и се пише в България (и не само там разбира се), за опитите от помаците да се създаде отделен етнос, с отделен език – не толкова или почти не се пише.

Помаците (на гръцки: Πομάκοι, Помаки, на турски: Pomaklar, Помаклар), дълго бяха определяни неточно и некоретно в България като българомохамедани. Днес някои ги наричат българи мюсюлмани, но една значителна част от нашите помаци не приемат това определение. Сред помаците има различни общности, живеещи в България, Гърция, Р. Македония, Албания, Косово и Турция, чиито диалекти са български в основата си. Но това, което най-вече ги определя и на което най-вече държат, е верската им идентичност, принадлежността им към исляма. (Названието “помаци” се използва впрочем, макар и по-рядко, и за общности, чийто майчин език не е български, а е гръцки, сръбски или влашки, но тези общности обикновено имат други определящи ги названия в страните, в които са. Като валахиди в Гърция, бошняци в Сърбия и в бивша Югославия и т.н.)

Известно е разбира се, че помаците в България са претърпели много натиск и насилие. В резултат на това насилие някои от тях се обиждат от това да бъдат свързвани по какъвто и да било начин с българския етнос. По отношение на тяхната идентичност натискът, влиянията и пропагандните не са преставали, струва ми се, от различни страни, от десетилетия насам. Заради опитите за влияние и натиск, те са, обяснимо, по-недоверчиви и ревностни към специфичната си култура и традиции. Случва се обаче, колкото и да е “екзотично” или парадоксално, за някои от тях да е по-лесно да повярват, че са потомци на араби (каквито версии и дори “апокрифни” книги се разпространяват сред тях); за други – че са турци, въпреки, че често им се налага да учат турски, за да го разбират; за трети – че са потомци на албанци или други, по-малки етнически групи, каквито много има на Балканите. Нерядко така или иначе всякакви други, с всякакъв други етнически корени или връзки, само не и с български.

Държавните граници на Балканите претърпяват, както е известно, в последния век и повече не една и две промени. Едни българи стават сръбски/югославски поданици, после и граждани (след има-няма 90 години някои от тях говорят най-вече на сръбски и в ежедневния си език). Други стават “южни сърби” и после македонци като съвсем отделен народ. Трети стават т.нар. славяногласни гърци, и за тях гръцката държава и до ден днешен никаква друга политика няма, освен асимилация, незачитане на никакви малцинствени права. От т.нар. славяногласни гърци днес едни се смятат за македонци, други, по-малко, за българи, а трети – за “чисти” гърци. (Всички те са или се водят за християни, православни християни. И “кой знае защо” някои православни владици, забравили същността на вярата, която изповядват, участват в тази двулична политика на асимилация без никакви скрупули.) В други страни на Балканите и по-специално в България, едни турци стават български поданици и после граждани и се стига до там българската държава да иска от тях изтриване на самоличността и вярата им. Едни помаци претърпяват същото, защото са мюсюлмани и защото, макар че говорят на български, носят традиционно турско-арабски имена. На юг или на запад от тях, в границите на други държави, живеят други помаци, които имат същата вяра и почти същия език или диалект/диалекти. (В които, както и в други диалекти и езици на Балканите, има разбира се доста думи, втъкани в тях от османския период.)

Между помаците, живеещи не само в различни страни, но дори и само в България, има специфични различия. Но това, което ги свързва, по което си приличат, е не само общата вяра, но и общата или подобна съдба. И така, в името на едни или други държавни политики или аспирации, ако някои преди са се опитвали да ги християнизират или да им променят имената, други се опитват да ги накарат да повярват, че турският е техен единствен и дори майчин език, а трети – да им създадат отделен помашки език. И то не защото, както например в македонския случай, целта е отделяне или обособяване. В случая с помаците обаче, за създаването, за “измътването” на отделен общ? помашки език се искат, струва ми се, повече спекулации, отколкото дори тези, които послужиха за създаването на македонския.

Ако не знаете или не сте чували как може да изглежда подобен език, може да отворите например следния линк.  Това е видео клип с новини на помашки език, който “език” не знам колко се нрави или се вижда “автентичен” на самите помаци, или най-малкото на тези, които живеят в България. Продуцирането на новини на помашки език, както може човек лесно да се досети, като види и чуе видео материала, е част от гръцка в случая инициатива. Инициатива, идваща от страна, която освен, че е православна и, че там е доста по-трудно, за разлика от България примерно, може да се построи нова джамия, е страна, която първа от балканските страни стана член на Европейския съюз.

Ако между български и сръбски е макар и не толкова лесно, но все пак възможно да се правят опити за смесване на езици и диалекти, да се отделя един български диалект, и от него да се направи – както и се направи в средата на ХХ век – отделен македонски език (с прибавки от сръбска лексика, със заемни от западни езици, които звучат различно на български и на македонски; с отделен вариант за азбука, от която изваждаш някои “неудобни” букви, като “ъ” например, и слагаш други, от сръбския вариант за кирилица, създаден през ХІХ век) – то от опитите да вкараш гръцка лексика и произношение в диалекти, които са свързани с език от съвсем друга езикова група; и вместо с друг вариант на кирилицата, да се опиташ да го оразличиш опита за нов “език” с латиница (щото не може все пак гръцката азбука да използваш за тази цел), е в известен смисъл по-“смел”, по-интересен в манипулативността си езиков експеримент.

Балканите разбира се са от векове контактна зона между различни култури, вери и пр. Те са и онази поизостанала в средновековието част от Европа, която стана по-късно едновременно фитил и жертвено агне за големите европейски (и световни) конфликти на ХХ век. Преживял толкова смърт и разрушения, т.нар. стар континент реши да отвори границите, вместо да ги охранява; да се съхранява и диалогизира културните, езикови, етнически и пр. различия, вместо да потиска или пък изкуствено да ги създава. Създаде една обща европейска мегаструктура, която прокламира общи ценности, освен икономическите, политически и пр. връзки. Но и тази мегаструктура, която присъедини и част от онези страни, които малко или повече бяха повлияни от съветския първообраз на тоталитаризъм, както и част от онези, които преживяха създаването и разпадането СФР Югославия, едва ли ще попречи, както и досега не е пречела, в някои нейни страни членки да заплитат нови етнически или езикови “черги”, които нищо общо нямат с ценностите, стоящи в основата на тази уж обединена Европа.

На фона на големите предизвикателства на световната икономическа криза или пък на парливия стар въпрос да стане ли или не Турция член на Европейския съюз; на фона на не толкова лесната интеграция на емигрантските малцинства, които не от векове, а от десетилетия само населиха доста европейски страни – някои нови/стари балкански “инженерства” (започнали в известен смисъл още по време на Османската империя), едва ли би заинтересувала особено Страсбург или Брюксел. Подобни въпроси не интересуват вероятно и повечето български депутати и евродепутати. А ако интересуват някого, това са само някои националисти – които, от която и народност да са, имат обикновено един “родилен дефект” – искат да изтрият, не да приемат различията. И макар че е пълно, от друга страна, с всякакви правозащитници, либерално мислещи и пр. и пр. – те, от своя страна не винаги могат да различат “зърното от плявата”. Борят се да няма двойни аршини, но сами понякога ги създават.

© Мариана Христова

http://stranitzi-strannitzi.blogspot.com

* Тази снимка е част от семейните архиви на автора на статията. На нея фигурира целия му род по майчина линия. Неговите членове се преселват в град Лом, след Илинденското възстание. Седнали в средата са: Поп Тодор, синът му Гаврил и съпругата му Евдокия.
Прави от ляво на дясно са: синът на Гаврил-Русин и съпругата му Рокси, дъщерята на Гаврил – Софрония, най-малкия син Натанаил, синът на Гаврил – Мино, дядо на Божидар Чеков и най-големия син – Михаил. Македонци, те се гордееха с носйите и песните си. Въпреки диалекта, който говореха помежду си, никой никога не оспорва българската им националност и самосъзнание. Четирите сина на Гаврил, са най-младите доброволци на българската армия в Балканската война. Всички те се бият под българското знаме през междусъюзническата и Втората световна война. Най-младият – Натанаил, убит от вражески куршум е погребан в Ниш.

** Капитан Георги Чеков е син на Кузман Чеков роден в село Върбени-Леринско, днес Флорина-Гърция. Командир на спортната рота на Цар Борис III, той е брат на бащата на Божидар Чеков. Поради македонския си произход, капитан Чеков участва активно в освобождението на Македония. Той влиза в Скопие в първия джип на българската армия през 1941 година. До тогава тази област носи името Южна Сърбия. Българите ù дават името Вардарска Македония.

***

Една събота вечер, седях сам на маса в една банскалйиска механа. По двама, по трима хората влизаха и се настаняваха кой където намери място. Оркестърът вече беше започнал да свири, когато две момичета дойдоха към мен и попитаха дали могат да седнат на празните столове.
- Заповядайте – казах, зарадван от младата компания.
Музиката беше много силна и те трябваше почти да викат за да разговарят. В техния говор аз долових типичното ”екане” на българите от западната част на България.
- От къде сте? – попитах по едно време аз.
- От Благоевград – отговориха момичетата.
- Македонки заначи!
Двете отговориха от раз и се втренчиха една в друга искрено учудени. И имаше защо. Едната беше казала „да”, а другата „не”. Между момичетата изведнъж избухна такъв ожесточен спор, че аз бях принуден да се намеся. Тази, която каза „не”, беше израсла в Благоевград, без забележи, че повечето улици носеха имена на хора родени извън границите на съвременна България. За нея „македонец” означаваше отцепник, автономист или антибългарин. Аз и момичето което каза „да”, посветихме цялата ни вечер в обяснения, които имаха за цел да я убедят, че българите които живеят в пиринска Македония са македонци. Бидейки такива, те не заплашват с нищо цялостта на българската държава. Принуден бях да дам Отоманската империя за пример, защото по време на нейното господство, между шопи, тракйици, добруджанци и македонци не е имало разногласия относно националната им принадлежност. На изпроводяк, момичето, което беше казало, че е македонка, изглеждаше притеснено. Неговата приятелка след като ми подаде ръка, си тръгна объркана и озадачена.
Объркани и озадачени са много хора всеки път когато български и македонски управляващи се обвиняват за присвояване на историческата истина. Понякога техните свади засягат толкова дребни битови проблеми, че външен наблюдател, на фона на световните събития, би ги окачествил, като жалки и дребнави. Случаят със Спаска Митрова е един жалък пример. По време на посещението си в Австалия, президентът Груевски призова македонците от Пирин, Вардар и Егейя да се обединят. Този призив надмина обичайните и добре познати нападки. Той засяга пряко и косвено българските интереси, като използува отсъствието на принципна, твърда позиция на София относно македонския въпрос. Или както казват французите: „Мишките танцуват, когато котката я няма”.
Измислена от Сталин и реализирана от Тито, република Македония още не може да се съвземе от разпадането на Югославия. Млада, едва 60 годишна, тя няма исторически корени. Поради това нейните политици и интелектуалци си присвояват редовно исторически факти и аргументи собственост на съседите. В това отношение, позицията на Гърция е ясна и категорична:
1.Вардарска Македония е само част от Македония. Това име не може да носи държава, която граничи с областта Македония.
2.Републиката няма нищо общо с Александър Велики и националния ù флаг няма никога да бъде признат от Гърция.
В резултат на гръцката обсада и вътрешната демографска заплаха, външнополитическото пространство на македонските управници е изключително тясно. След 1948 година и провала на плануваната от Сталин федерация между България и Югославия, Тито „си взима” южна Сърбия и я кръщава Република Македония. Предвидливи гърците дават името Македония на почти цяла северна Гърция. Само българите гузни и зависими от Москва „изтриват” македонското и го заместват с „пиринско”. С въвеждане на македоска народност и българска националност в документите за самоличност, в продължение на повече от 20 години, за хората от пиринския край, софйиските управници сложиха началото на едно недоразумение, което все още не е премахнато. В съседна Гърция останалите там български македонци насилствено са погърчени. Днес официално се счита, че техния брой е около 500 хиляди. За разлика от България, Гърция използува за щяло и за нещяло името Македония. Понтйиските гърци, преселени от Турция, са наречени „македонци”. Дори солунската аерогара носи името „Македония”. По този начин южната ни съседка застрахова старателно авторските си права върху наследството на Александър Македонски.
През цялото това време, във Вардарска Македония се провежда жестока антибългарска политика. От край време в загубените от България територии се води война срещу българския език. Общата цел на гърци и сърби е да се скъса пъпната връв между „майка България” и нейните деца останали в чужбина. Без четмо и писмо, манипулирането на хората е много по-лесно.
В началото на 90-те години, започнах да посещавам селото на дядо ми в Егейска Македония. Преди едно заминаване, въоръжен с буквар и касети с македонски песни, попитах Красимир Каракачанов, дали ВМРО има „хора” там. „Ако сме повече, по-лесно ще бъде” – мислех оптимистично аз. Той ми даде две имена. Първият човек се залепи така за мен, че мойте местни братовчеди трябваше да положат големи усилия, за да скрият следите ми. „Човекът” явно докладваше на гръцките служби. Вторият се казваше Димитър Енчев и работеше като дипломат в посолството в Атина.
- Просветителската дейност е работа на ВМРО, а не на нас – каза той. – Освен това ако гърците ме хванат, че обикалям македонстките села, първо ще ме изхвълят от най-комфортното българско посолство в света и второ, те ще ни попречат за влизането в европейския съюз – сподели боязливо дипломатът.
Това се случи преди десет години. Днес България е пълноправен член на ЕС и нейните политици и дипломати нямат никакво основание да се плашат повече, от който и да било. Единствената страна в Европа, която е запазила името и езика си 1300 години, тя стана първият и единствен представител на кирилицата в европейското семейство. Границите, на страните от Стария континент, са се местили с времето. В резултат на това, в държави като Франция има немски, креолски, бротонски, баски, корсикански и още поне 4-5, неразбираеми помежду си диалекти. Съощото важи и за Италия, Испания, Чехия, Полша, Унгария и…Гърция. Брюксел подкрепя със субсидии регионалните диалекти и традиции, защото ги счита за европейско фолклорно богатство, а не за заплаха. Условията които чехският президент Вацлав Клаус наложи преди да подпише лисабонския договор, изключват окончателно всякаква опасност от промени на граници. Това означава, че ако югозападна България си възвърне спокойно името „Пиринска Македония”, тя ще добие ново, много по-печелившо международно излъчване, навсякъде където има македонска диаспора. Оргиналният многовековен македонски диалект е съхранен само в България. Неговото активно приложение в медйиното пространство, по случай поздравителни или музикални емисии ще подкоси краката на апостолите на македонизма. Турнетата на ансамбъл „Пирин” в Австралия и Америка винаги са съпроводени с успех. В деня в който, нашите музиканти се прекръстят на ансамбъл „Македония”, с „обединението” повече никой няма да спекулира.
Преди няколко дни, Атина предложи „републиката“ да приеме името „Вардарска Македония“. Гръцкото предложение отваря пред България възможността да върне на югозападната част на страната истинското ù име: Пиринска Македония.
По този начин ще се приключи по мирен начин официалната делба на 3 части на географската територия Македония. София обаче мълчи и се ослушва. Тази българска нерешителност пречи по настоящем за окончателното разрешаване на „македонския въпрос“.

Париж
20/06/2010 г.

Поздравления!
Доста неща прочетох по случая, но това е в центъра на десетката.
С по-точен мерник и президентът ни не може да се похвали ( линк1 и линк2)
Страшно съжалявам, че не стреляш/пишеш по-често…

Следва авторският текст:

Бъдеще в миналото

Не съм писал отдавна в блога си, но сега ще наваксам за години напред. Ще се опитам да запълня една озадачаваща липса. В потока от български и световни коментари на случилото се на 31 май край бреговете на Израел, изцяло липсваше историята. А тя е на 2000 години и в нея се съдържа ключа за разбирането на уж съвременния, практически вековен, а в някои отношения – и хилядолетен конфликт в Близкия Изток.

Държавата Израел съществува по времето на царете Давид и Соломон – около 1000-900 г. пр. Хр. След това тя се разделя на две царства: северно – Израил, със столица Самария, и южно – Иудея, със столица Йерусалим. През 722 г. пр. Хр. Израил е завладян от Асирия и окончателно изчезва от историята. Идентичността на евреите остава да се определя според Иудейското царство.
Проблемите им обаче започват след разпъването на Христос. Не само защото фарисеите го предават на Пилат, и това е основание почти две хилядолетия евреите да бъдат мразени и преследвани като убийци на Бога. Христос пророкува: „И те (евреите) ще паднат под острието на меча и ще бъдат откарани в плен по всичките народи; и Йерусалим ще бъде тъпкан от езичниците, докле се изпълнят времената им”(Лука 21:24).

През 63 г. пр. Хр. Иудея е завладяна от Рим, и оттогава се управлява от римски прокуратори. През май 66 г. сл. Хр., когато прокуратор Флор иска 17 таланта (около 700 кг) злато от съкровищницата на храма в Йерусалим, избухва бунт. Римският гарнизон в града е нападнат и унищожен. Градът е освободен. Вдига се цялата страна. Римляните са изгонени. Властта е в ръцете на въстаналия еврейски народ.

Войната продължава 7 години, докато през 70 г. римляните предприемат мощна атака, и влизат в двора на храма на Соломон. Император Тит заповядва градът да се изравни със земята. С разрушаването на Йерусалим Римската империя слага край и на васалното съществувание на евреите.

Според римския историк Тацит загиват 600 000 евреи. Според еврейския му съвременник Йосиф Флавий – милион и сто хиляди. Пленените 97 000 евреи Тит отвежда в Рим, за да демонстрира величието на своята победа. Новопристигналите пленници се претопяват във вече съществуващите еврейски общности. На Стария континент вече живее и една друга еврейска общност – поданици на Рим, преселили се от времето на Александър Македонски – около 330 г. пр. Хр. Така Европа се превръща в главен център на еврейската диаспора.

За евреите започва живот в изгнание, което продължава почти 2000 г. През това време евреите са били подложени на 200 гонения – по едно на всеки десет години. Първите преследвания са по време на трите кръстоносни похода между 11 и 13 век -12 000 евреи са убити във Франция и Германия в края на 11 век, защото отказват да се покръстят, тоест да финансират Първия кръстоносен поход. След Третия кръстоносен поход, през 1215 г., папата и църковният събор решават евреите да носят специални дрехи, които да ги отличават от християните, и всеки евреин да пришива жълто парче плат на гърдите си.

През 1348 г. чумна епидемия отнема живота на милиони хора в Европа. Евреите са обвинени, че тровят кладенците. Домовете им са разрушени и разграбени. 100 000 евреи са убити. Вече им се позволява да живеят само в специално отделени за тях квартали. После кварталите се ограждат със стени, които наричат “гета”. Евреите са задължени са да се завръщат в тях до определен час и нямат право да ги напускат нощем, както и в неделите и на християнските празници.
През Средновековието евреите са прогонвани от Англия и Франция с цената на 100 000 убити, Испания – 400 000 убити, Украйна – 100 000 убити. По личната заповед на белогвардейския атаман Симон Петлюра в Украйна и Беларус в периода 1918-1920 г. са убити 100 000 евреи. Третият райх на Хитлер умъртвява 6 милиона евреи. Милион и половина от тях са деца…
През февруари1896 г. във Виена излиза трудът на Теодор Херцел (1860-1904 г.) „Еврейската държава. Опит за модерно решение на еврейския въпрос”. В нея основателят на ционизма лансира тезата,че за да няма гонения над евреите, те трябва да имат своя държава. „Еврейският въпрос е национален и може да се реши само чрез възстановяване на еврейската държава”. А това може да се осъществи само при масова концентрация върху собствена територия. Според Херцел това трябва да е древната земя, населявана от племената на Израил – съвременна Палестина.
През 1918 г. англичаните отвоюват Палестина от разпадналата се Турска империя. Започва масова емиграция на евреи от цял свят към освободената територия. На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция № 181 за основаване на еврейска държава в Палестина с площ 14 000 кв. км. Това обаче е едва 23% от първоначално обещаните 110 000 кв. км земя на евреите (останалите 77% през 1922 г. Чърчил, по онова време секретар по колониите, предоставя на емир Абдулах за създаване на арабска държава – Трансйордания).

През 1947 г. окастрената Палестина се разделя още веднъж: за нова арабска и за еврейска държави. Така евреите получават 12%, а арабите – 88% от Палестина. Като орязват три четвърти от първоначалната Палестина и прехвърлят наименованието й върху останалата една четвърт, Великобритания и ОН/ООН поставят началото на целенасоченото фалшифициране и манипулиране на историческите факти, свързани с този район. Това подхранва и териториалните апетити на арабите. Те вече искат цялата Палестина! Арабската лига, основана в Кайро на 23 март 1945 г., подготвя “джихад” (“свещена война”) на арабския свят срещу обявяването на държавата Израел. Нейният вицепрезидент Джемал Хюсеин се заканва от трибуната на ООН: ”При положение, че Палестина бъде разделена на две държави, линията на разделението ще се превърне в линия на огъня и кръвта”.

Още на следващия ден след гласуването на ООН за новото разделяне на Палестина – 30 ноември 1947 г., Армията за арабско освобождение навлиза в територията, която е под британски контрол, и с мълчаливото съгласие на световната организация окупира териториите, предназначени зa арабскатa държава, като с това предотвратява създаването й. Същевременно арабите обграждат еврейските колонии и започват сражения с тях. Между 30 ноември 1947 г. и 1 февруари 1948 г. са убити и ранени 2 778 души.

На 14 май 1948 г. Израел обявява независимост върху земята, дадена му по силата на резолюция № 181 на ООН. На същия ден приключва и мандатът на Англия върху Палестина; нейните войски и администрация се изтеглят. На 15 май 1948 г. египетският министър-председател Нокраши Паша издава заповед египетската армия да навлезе в Израел, „за да се поддържа реда и спокойствието в Палестина”.

Армиите на шест арабски държави – Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет, навлизат в новосъздадения Израел. По-малобройните и набързо сформирани еврейски военизирани дружини, екипирани с пушки и камиони, защитени с торби от пясък, побеждават редовните арабски армии, въоръжени с артилерия, танкове и самолети! За да не претърпят по-големи поражения, арабските държави се съгласяват на примирие, но никоя от тях не признава съществуванието на Израел! Мирът е временен. Въпреки това споразуменията за примирие утвърждават de facto държавата Израел, което дава основание на ООН на 11 май 1949 г. с гласовете на 52 държави да приеме Израел за свой пълноправен член.
Като последица от войната от 1948 г. Йерусалим е поделен между Израел и Трансйордания. Източен Йерусалим, където се намира Старият град – някогашният Йерусалим – попада под властта на Трансйордания.

Това е първата от петте мащабни войни, които се водят между евреи и араби оттогава – и всичките са спечелени от Израел. По време на „Шестдневната” война, на 8 юни 1967 г. израелската армия превзема стария град Йерусалим. През 1980 г. израелският Кнесет (парламентът) приема закон, с който обявява Йерусалим „за вечна и неделима столица на Израел”.

Сам по себе си Израел е хилядолетен възел от противоречия, породен от амбиции за притежание, но Източен Йерусалим – Старият град, свещен за евреи, мюсюлмани, християни – заема централно място в него. Какво е Йерусалим – столица на Израел, столица на арабска палестинска държава, или град под контрола на „великите сили“ и ООН?

Що се отнася до израело-арабският конфликт, след Октомврийската война от 1973 г. той навлиза в качествено нова фаза. Тогава арабите отново нападат Израел. И отново се провалят. На юг египетската армия е пленена на Синайския п-ов, на север сирийската армия е разгромена. Пътищата към Кайро и Дамаск са без отбрана. Ултиматум на СССР спасява арабите. Идва ред на неизползвани дотогава оръжия като нефтът и пропагандата, разработени в Москва.
Оттогава съществуването на Израел започва да зависи само от позицията на САЩ. Атентатите от 11 септември 2001 г. бяха част от стратегията за принуждаване и на САЩ да се откажат от тази подкрепа. „Американците вече никога няма да се чувствуват в безопасност, докато не се възцари мир в Палестина” – каза тогава Бен Ладен.

За ислямския фундаментализъм „мир в Палестина“ означава ликвидиране на израелската държава и националност. Същото ли разбират порицалите действията на Израелските въоръжени сили спрямо „Флотилията на мира” Европейски съюз и ООН? И твърде политически коректните Съединени щати на президента със средно име Хюсеин?

Автор: Калин Манолов
Източник: http://kalin-manolov.blog.co.uk

Създава се опасност българската гражданка да бъде обявена за психически неуравновесена и  детето й да бъде окончателно дадено на бащата. Спаска не е виждала дъщеричката си от месеци, въпреки че има спечелено дело за това на първа инстанция.
Явно след като властите на съседната на България държава, хвърлиха Митрова в затвора по скалъпено обвинение и попречиха малката Сузана да вижда майка си, сега се опитват да отнемат детето окончателно. Решението на съда буди недоумение, защото прилича на опит за узаконяване на психическата репресия срещу Спаска – след като с действията си македонските администратори положиха всички усилия да разбият психиката на младата жена. Нека припомним, че вече двама от адвокатите й бяха принудени от властите да се откажат от делото.

Днес българските журналисти и медии по цял свят се обединяват и се обръщат за подкрепа към своите читатели, както и към македонските институции, организации и обикновени граждани.     Заедно с тях и българският интернет портал www.Eurochicago.com подписва открито писмо към ръководителите на Република Македония за незабавно връщане на 3-годишната Сузана на нейната майка :

До г-н Георге Иванов

Президент на Република Македония

До г-н Никола Груевски,

Министър-председател

До г-н Антонио Милошовски,

Министър на външните работи

Уважаеми г-н Президент,

Ние, представителите на електронни и печатни медии на българската диаспора по света, сме сериозно обезпокоени от съдбата на нашата сънародничка г-жа Спаска Митрова и нейната тригодишна дъщеря. Отноношението на македонските власти към г-жа Митрова е в разрез с писаните и неписани правила на хуманизма и християнските ценности. Българите по света възприемат отношението към г-жа Митрова и нейната дъщеря като акт, противоречащ на приятелските отношения на хората от двете ни страни.

Г-н Президент,

От името на нашите читатели Ви призоваваме за съдействие малката Сузана да бъде незабавно върната при своята майка. Смятаме да запознаем с развитието на случая медиите, компетентните институции и правозащитни организации в съответните страни в Европа и Америка. Изразяваме нашата убеденост, че г-жа Митрова ще получи дължимото извинение и компесации.

С уважение,

(По-късно ще бъде приложен списък с имената на подписалите журналисти и медии)

Само няколко дни по- късно инициативен граждански комитет (вижте тук) написа второ писмо.

———————————

To:

Mr. George Ivanov

President of the Republic of Macedonia

Mr. Nikola Gruevski,

Prime Minister

Mr. Antonio Miloshovski,

Minister of Foreign Affairs

Dear Mr. President,

We, the representatives of electronic and print media of the Bulgarian Diaspora around the world, are seriously concerned about the fate of our countrywoman Mrs. Spaska Mitrova and her three-year-old  daughter. The way that the Macedonian authorities are treating Mrs. Mitrova is inconsistent with and in violation of the written and unwritten rules of humanity and Christian values. Bulgarians around the world perceive the treatment of Mrs. Mitrova and her daughter as an act contrary to the friendship between the people of our two countries.

Mr. President,

On behalf of our readers, we would like to request your assistance for the immediate return of little Susanna back to her mother. We intend to inform appropriate media, authorities and human rights organizations both in Europe and America. It is our deep conviction that Mrs.Mitrova should receive her due apology and compensation.

Sincerely,

(Later we will add a list of journalists and media)

———————————

Г-ну Георге Иванову,

Президенту Республики Македония

Г-ну Никола Груевски,

Председателю Совета министров

Г-ну Антонио Милошевски,

Министру иностранных дел

Уважаемый господин Президент,

Мы, представители электронных и печатных средств массовой информации болгарской диаспоры в мире, серьезно обеспокоены судьбой нашей гражданки госпожи Спаски Митровой и ее трехлетней дочери. Отношение македонских властей к г-же Митровой полностью нарушает все писанные и неписанные правила гуманизма и христианских ценностей. Болгары во всем мире воспринимают отношение к г-же Митровой и ее дочери как акт, противоречащий дружеским отношениям народов наших двух стран.

Господин Президент,

От имени наших читателей призываем Вас посодействовать тому, чтобы маленькая Сузана была немедленно возвращена своей матери. Считаем необходимым познакомить с тем, что произошло, средства массовой информации, компетентные органы, учреждения и правозащитные организации в соответствующих странах Европы и Америки. Выражаем наше убеждение, что г-жа Митрова получит необходимые извинения и компенсации.

С уважением,

(Позже будет приложен список имен подписавшихся журналистов и перечень названий средств массовой информации).

—————————————-

Снимката по-горе е на „Дарик“ Благоевград

В залата при българската православна църква «Света София» в продължение на почти 3 часа Яне Янев, неговият заместник в партията Атанас Семов и международният секретар Живко Темелков представиха визията на РЗС за приемането на нова конституция и изграждането на нова държавност и отговаряха на поставените въпроси. В залата присъстваха журналисти, общественици, генералният консул на България в Чикаго и обикновени граждани. Въпросите на хората не бяха малко, като най-честото питане бе по повод несъстоялия се импийчмънт на президента Първанов.
Имаше въпроси по новата Конституция, за референдумите, въпроси засягащи политиката на Бойко Борисов, имотите на Симеон Сакскобургготски, сараите на Ахмед Доган, подчинената роля на Волен Сидеров, корупцията, сътрудниците на ДС.
Времето не стигна за всички записали се за участие и се наложи то да бъде удължено, а срещата продължи в неформална обстановка и след официалното й закриване.
По-късно, тримата гости отпътуваха с лимузина за летището, за да хванат самолет за Ню Йорк, в който днес имат последни неофициални срещи. Тази вечер те би трябвало да полетят обратно към България през Германия, ако няма изменения във въздушния трафик, заради продължаващите изригвания на вулкана в Исландия.

Следват снимки от срещата (очаквайте по-късно и пълен звукозапис от нея)

Изтеглете първата част на записа (МР3 файл) от тук –  yanev01

Още снимки може да намерите в нашата галерия – линк.

Eurochicago.com

Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и http://www.tribune-eu.com/. В момента е журналист на свободна практика. Неотдавна Канзуров влезе в остра полемика с министъра за българите в чужбина Б. Димитров.

- Миналата пролет, когато ви видях на една дискусия в София, бяхте доста по-мек. Сега изглеждате по-радикален.

- Не знам, може би някакъв друг сегмент, друго парче от моя характер е излязло на преден план. Това там беше просто една дискусия.

- Да, по повод изследване на Антонина Желязкова, Петър-Емил Митев и Горан Стойковски в Р. Македония и на полемики във в. “Култура”. Спомням си обаче как завършихте – с призив за съдействие за списание, което да представя историческата истина, общите корени и пр.

- Да, списание, което да покаже истината за историята. И не само за нея, и за настоящия политически момент.

- Преди време, доколкото знам, сте изпратил по мейл готов, страниран вариант на списанието до министъра за диаспората и до директора на Агенцията за българите в чужбина, но не сте получил дори любезен отказ.

- Това е най-малката обида. Ако Божидар Димитров не ми беше обещавал, че ще даде пари за това издание, въобще нямаше да споменавам този случай. По-голямата обида беше, дето каза, че в Македония нямам никакви проблеми с полицията и много хубаво си живея.

- Имате ли сега проблеми с полицията?

- Ами достатъчно е това, че ми подслушват телефона. А в миналото многократно съм имал проблеми. Впрочем, когато в речта си на откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес отправих критики към Божидар Димитров, от присъстващите на събитието имаше думи за оставка, преди да кажа, че искаме оставката му. Не че той ще я даде, просто искаме да престане да изпълнява тази функция. Нека си е иначе жив и здрав, 150 години да живее…

- Подиграват ли ви се още някои по-крайно настроени хора в Македония?

- Има хора, които се подиграват с всичко, те със себе си нямат мир. Десет минути след като са се подиграли с мен, може да се подиграят с другиго по някакви други причини. Не се сърдя на такива, но не мога да кажа, че няма неща, които да не потискат. Псували са ме на улицата, искали са и физическа саморазправа, има достатъчно заблудени хора, които смятат такива като мен за предатели.

- Вие самият кога осъзнахте българския си произход?

- Това е много труден и емоционален въпрос. Баща ми започна да ми говори за това, когато бях 16-годишен, беше голям шок за мен. Започна отдалече, не толкова открито, но в смисъл, че с българите сме много близки, имаме общи корени, трябва да се обичаме, не трябва да има омраза. Че историческото минало ни е общо, че преди време хората в Македония много са обичали България и са се чувствали като българи.
Баща ми е роден през 1936 г. в Леринско, в едно малко село Попадия, което не съществува вече. Бил е дете по време на Втората световна война, помни как всички в селото са чакали да дойде българската войска. Тя не е идвала като официална власт на тези територии, но по границите е имало български части. Западната част на Егейска Македония остава под гръцко административно управление, но там е имало чети, ръководени от капитан Калчев, основателят на българската доброволческа организация ‘’Охрана’’* . Освен това, което също е важно, след края на Втората световна война, по време на гражданската война в Гърция, по-точно в 1948 г., баща ми заедно с част от вълната бежанци, отива в Унгария. Цялото си образование получава там. Идва в Скопие през 1968 г. като 32-годишен, завършен, оформил се като човек.

- В същото време в училище сте слушал друго, предполагам.

- Да, съвсем друго. И моето осъзнаване не се случи за един ден, изведнъж, това беше процес. Мисля, че този процес не се разбира достатъчно в България или даже въобще не се разбира. Подобно нещо не може да се случи изведнъж. И трябва много внимателно да се подхожда към обикновените граждани на Република Македония, от които по-голямата част въобще не са виновни, че не знаят каква е била етническата идентичност – хайде да не кажем на техните предци, но поне на личностите, които са обичани от официалната македонска историография.

- Каква според вас би била по-добрата политика на България към Македония?

- По-добрата политика мога да я определя и само с една дума – пари, финансиране. Сръбската, гръцката, албанската пропаганди се налагат в Македония с големи пари, и то не от вчера. Докато България не иска да пусне, дето се казва, и жълти стотинки. И след като е така, аз, като македонски българин, който живее в Р. Македония, мога да кажа, че България няма право да се сърди за антибългарските пропагандни нагласи сред хората в Р. Македония. Впрочем, Р. Македония дава, доколкото знам, 500 евро месечно на Стефан Влахов-Мицов, който се представя уж като някакъв професор доктор, да работи в македонското посолство и да търси единствено за какво да се заяде. Той освен това е публицист и коментатор във в. “Време”, всяка седмица пише антибългарски глупости там. Това е от една страна. От друга – България трябва да разбере на кои хора в Македония може да разчита – дали на някакви сътрудници на сегашната и бившата Държавна сигурност; на някакви хора, които говорят, че са българи само в България, но не и в Македония и т.н.

- Защо българската държава не се довери, не помогна на Виктор Канзуров?

- Може би защото усеща, че съм самостоятелен, че някой не може да ме дирижира, да съм нечия маша. По-важното е обаче, че в България в момента няма интерес към македонския въпрос. Може би сред някакви хора, които не са на позиции, има, но в официалните среди – не. И изборите тук не се печелят с македонската тема.

- Виждала съм обаче много пъти, било то и по форуми или в сайтове на българи в чужбина, мнения, коментари, инициативи, свързани с македонската тема. Доста искрени редове, написани не от хора на официални позиции, но пък от хора, които въобще на са безразлични към Македония и към хората с българско съзнание там.

- От една част от българската общественост, от българските граждани и от българските емигранти има интерес, как да няма. Аз самият мога да бъда пример – много искрени приятели имам в България, много пъти са ми помагали. И когато ми е било най-трудно, и сега, за мен това са приятели за цял живот. Има разбира се и много хора, които имат македонски корени, а живеят тук, и те няма как да не са свързани с Македония.

- Нещата имат и друго измерение – ценностни критерии, според които ако обявяваш историята на съседите за своя и даже, че те са ти я откраднали, ако поддържаш език на омраза към тях и пр., не можеш да бъдеш добре приет в Европейския съюз. България изразява официални позиции по отношение на Р. Македония предимно в този контекст. Тя се намесва и директно в някои по-нашумели случаи – като този със Спаска Митрова например. Какво мислите, впрочем, за защитата на Спаска?

- В гевгелийския съд, в съдебния съвет, който решаваше това дело, имаше съдийка, която е кума на семейството на Воислав Савич, бившия съпруг на Спаска. Т.е. става въпрос за близки отношения между фамилии, което представлява конфликт на интереси. Нейните адвокати можеха да поискат по тази причина делото да се води не от гевгелийския, а от друг съд – в Скопие примерно или в някой друг град. Доколкото знам, има и други детайли от съдебното дело, които адвокатите на Спаска Митрова са могли да използват. Нито мен, нито мои приятели с българско самосъзнание, които имам в Скопие и други македонски градове, някой от България ни е питал дали бихме предложили някой адвокат, да съдействаме в нещо. Аз например познавам трима адвокати – две от които са адвокатки фактически, които биха поели този случай – гарантирам по-успешно, отколкото Ставре Джиков или Любомир Михайловски. Ставре Джиков специално е антибългарски публицист, фалшификатор на българската история и страхлив човек, конформист. Като държавен прокурор той ходеше предимно по коктейли и приеми, никакво дело не заведе срещу организираната престъпност. Може би някой в България се е доверил на това, че е изпълнявал прокурорска функция, но ангажирането на такъв човек за адвокат на Митрова показва само колко малко се познава в България македонската действителност.

- Мислите ли, че Спаска все пак ще си върне детето?

- А защо да не? Аз доколкото наблюдавах бившия й съпруг в предаването “Во центар” на Канал 5, където водещият Васко Ефтов го изкара като някакъв герой, който се е противопоставил на “мощната българска държава” – той ми приличаше на човек, който е под въздействието на наркотици. Някакъв посредствен, при това, човек, използващ между 10 и 20 думи в речника си и просто с клещи трябва да му ги вадиш. Не знам откъде-накъде той е по-подходящ от Спаска Митрова да се грижи за детето. Като знаем разбира се и, че в повечето случаи след разтрогване на брак детето се дава на майката.

- Не, то беше ясно, че процесът изобщо не е справедлив. А ВМРО в България, помага ли достатъчно за българите в Македония? Някои се съмняват, впрочем, че българското ВМРО-БНД и македонското ВМРО-ДПМНЕ заслужават да носят абревиатурата ВМРО.

- ВМРО-ДПМНЕ и другите, които са с този префикс в Р. Македония, нямат нищо общо с историческото ВМРО. И сегашното ВМРО-ДПМНЕ няма нищо общо с ВМРО-ДПМНЕ от 90-те години, от времето на Любчо Георгиевски. А тука ВМРО-БНД, според мен не се занимава достатъчно със съдбата на македонските българи и въобще за тази кауза. В смисъл, правят се някакви акции, но не са достатъчни да свидетелстват за сериозна, целенасочена грижа. Те разбира се винаги казват: “Ако не сме в парламента, ако нямаме политическо присъствие в България, ако не участваме на избори, няма как да влияем на решенията и да вдигаме шум сред българската общественост”. Не казвам дали това е правилно или не, но ако аз бих бил в ръководството на ВМРО-БНД, бих правил политиката по друг начин. Бих влагал повече инвестиции в Р. Македония, които да са и за по-интензивен културен обмен.

- Колкото до културния обмен, има например един Български културен клуб (БКК) в Скопие, който подема различни инициативи, изявления и пр. Този клуб иска например да преиздаде дълго инкриминирания в миналото Алманах “Македония”. Той бе преиздаден в България, но в Македония до него все още почти няма достъп. Във връзка със Спаска Митрова БКК излезе също така с декларации, писа писма до европейски институции и пр.

- ВМРО-БНД преиздаде алманаха в България. Колкото до това той да стигне до повече хора в Македония, подкрепям напълно тази идея. Българският културен клуб в Скопие има, впрочем, уеб сайт, но няма офис, няма и клонове в други македонски градове. Клубът всъщност няма и бюджет, доколкото знам, и в този смисъл ръцете му са вързани.

- Какво стана, между впрочем, с Мирослав Ризински, още ли е в затвора?

- Още е в затвора в Скопие, макар че понякога го пускат за уикенда в къщи. България – въпреки, че има договор между двете страни за трансфер, а той е с двойно гражданство – не успява да накара македонските власти да го трансферират. Мисля, че най-добрият вариант е за Мирослав Ризински да не се шуми, а българската държава да издейства някак македонските власти да го трансферират. Но и Македония има право да иска трансфер в подобни случаи. 

- А има ли такива? Не. Да ви известно на някой от ОМО Илинден да са му спретнали нещо…

- Вероятно Македония го прави по по-хитър начин, защото и в случая с Ризински, и със Спаска Митрова по-скоро поантата тука в България е да се чува кои са хората, които ги защитават, а не дали са защитени.

- Не, не мисля, че това е поантата.

- На Божидар Димитров това му е поантата.

- Божидар Димитров е от няколко месеца министър за българите в чужбина. Преди това нямаше въобще такъв министър в българските правителства.

- Но той се появяваше винаги за македонския въпрос, беше просто дежурен.

- Не знам дали знаете, че имаше много интелектуалци тук, които непрекъснато го критикуваха, защото бяха, как да кажа, в другата крайност. Някои бяха толкова либерално мислещи, че смятаха патриотизма за изостаналост, нещо като провинциален комплекс, така да се каже. В тази връзка не мисля, че Божидар Димитров имаше кой знае каква конкуренция. А имаше и продължава да има достатъчно хора, които смятат, че България няма никакво право да се меси в Македония, че това са някакви наши комплекси, че Македония си е нещо напълно отделно и ние какво правим там.

- Да, разбирам, но ако вие бяхте наклеветена, че сте част от паспортната мафия, че посредничите за гражданство и че сте професионална българка…

- Изобщо не оправдавам това. Възможно ли все пак е някой да го е подвел?

- Не е изключено, но защо не се е извинил досега? И защо от Агенция “Фокус”, която тиражира неговите твърдения, не потърсиха и мен? И как бихте се чувствали вие – сложили сте си там главата в торбата – а тука, в тази държава, която обичате и която смятате, че поне някакво приятелско отношение би трябвало да има към вас, ресорният министър изговаря такива клевети?

- Няма да се чувствам добре разбира се.

- Освен това Божидар Димитров се опита да направи блокада по медиите. Обаждал се е в Нова телевизия и псувал редакторите, които допуснаха да гостувам в “Здравей, България”. Извинявайте, но според мен да критикуваш такъв човек въобще не е крайна позиция. Досега не съм забелязал нито един редактор, коментатор, журналист да напише някаква статия, в която може и мен да ме критикува, но да напише все пак, че Виктор Канзуров не е паспортен мафиот, не е посредник за гражданство, защото няма доказателства за това – не е подал документи за нито едно друго лице и самият той няма българско гражданство. Докато например, когато България призна Косово, някаква група български интелектуални излезе с публична декларация като съпротива на това решение. Което е тяхно право разбира се.

- Опитах се да ви кажа, че трудно някаква група български интелектуалци би излязла с някаква декларация за Македония или за македонските българи. Не знам дали разбрахте защо.

- Разбирам и смятам, че сте абсолютно права. И ние го чувстваме това като проблем.

- На откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес казахте, че най-големият проблем на Р. Македония не е в името, а в това, че не може да признае обективно историческия си генезис.

- Проблемът на Р. Македония е по-различен от проблемите на други бивши комунистически или псевдокомунистически страни. Защото главното съдържание на македонизма като водеща характерна черта на тази държава не е толкова в това, че той фалшифицира и краде чужда история, а в непрекъснатото му състояние на конфликтност. Македонизмът е еквивалент, синоним на конфликтност. За да съществува, той постоянно се храни с конфликти отношения със съседите. Най-много с България, но и Гърция, Албания и Косово – също. Пък и със Сърбия, но това е едно малко по-деликатно отношение на странна комбинация между сърбоманство, уж някакъв нов, античен македонизъм… По много начини този македонизъм е свързан с великосръбската идеология, неговото състояние на конфликтност е фактически придобито от нея. И управляващият елит във всички сфери – културни, писателски, политически, бизнес и пр. се нуждае от такава конфликтност, за да може да манипулира общественото мнение и да се явява като защитник на този македонизъм. А проблемът в България е, че тези, които се занимават с македонския въпрос, колкото и да знаят историческите факти, не живеят в Македония, нито са живели там по времето на т.нар. социализъм и от прехода насам, и просто не познават психологическата структура на македонизма. Впрочем, когато се позволява на хора, които сами по себе си освен с конфликтност, няма с какво друго да се появяват в медийните среди, те стават като някакви спаринг партньори на този македонизъм. Понякога имам чувството, че някакъв антибългарски център много добре дирижира обстановката – а това е Македония постоянно да е противопоставена на България и да няма почти никакво българско присъствие там. От всички съседни страни на Македония българското присъствие е несравнимо най-малко.
В Македония се случват много странни неща. Например в шовинистичното антибългарско предаване “Во центар”, за което вече стана дума, на пропагандиста (не мога да го нарека журналиста) Васко Ефтов се излъчва реклама на българската застрахователна компания Евроинс. Тази компания има представителства в Македония и в други държави. Аз разбирам и икономически интереси, и всичко, но с частна компания от друга държава такова нещо не може да се случи. Евроинс всъщност финансира антибългарската пропаганда в Р. Македония. Когато се обадих на Янко Николов, директор на филиала на компанията в Македония (Николов е от България, работи в момента там), той каза, че това е икономическият интерес на фирмата. Когато го попитах дали е редно да се дава реклама в предаване, което непрекъснато излъчва антибългарска пропаганда и антибългарски шовинизъм, повиши тон и отказа да отговори. Преди това този директор не изрази никакво желание да участва поне с реклама в едно списание, което ще се опитва да намери общите точки между България и Македония. Не знам дали можете да разберете точно в какво положение сме. Тука можем да влезем и в някакви теории за заговор – макар че аз въобще не съм привърженик на такива теории, скучна ми е подобна литература.

- Струва ми се, че съответните служби от другата страна по-добре си вършат работата. Повече енергия влагат може би, средства, усилия, хватки.

- По-добре си я вършат защото повече се интересуват от тяхната идея-кауза. Аз понякога се страхувам дали няма някаква уговорка – двете служби си играят много добре, във финансовите неща печелят и едните, и другите; и само ни подхвърлят някакви дребни “монети” за подкукуросване. Същата компания, Евроинс, рекламираше и може би още рекламира и във в. “Нова Македония” – вестник, който държи фронта на антибългаризма. Хайде, да кажем, че това е случайно, “Нова Македония” въобще не е най-тиражният и най-четеният вестник. Но когато от България няма никаква помощ за българите в Македония, за някакви техни културни прояви, когато не се правят опити български филми, български театри, български художници повече да присъстват там, повече писатели да се публикуват…

- Това ми напомня за един текст, публикуван в македонския вестник “Дневник” наскоро, чийто автор е писателят Жарко Куюнджиски. В него се казва, че е дошло време македонците да се отърват от своите комплекси и с научни средства да докажат на България колко бърка по отношение на миналото.

- Жарко Куюнджиски ми е приятел, но той хабер си няма от историята.

- Куюнджиски казва разбира се някакви нови, симпатични неща. Че досега македонците почти нищо не са знаели за българската култура, за българското кино, за музикалните групи в България; че знаят за българската литература толкова, колкото и за узбекистанската. Че предметът Българска литература късно е бил въведен в образователните стандарти. Че защо толкова се пънем към съседите нали, а не отворим повече портите си към тях. Споменава и, че Любомир Левчев щял да получи голямата награда на Стружките вечери на поезията, което е жест на приятелство от македонска страна. И че този жест би бил оправдан, ако някой македонски автор, пишещ на македонски език, получи най-високата литературна награда в България. (Такава няма, впрочем.)

- А дали някой ще заслужава?

- Това е отделен въпрос. Във всеки случай тази завъртяна, зле преподавана история, винаги ще пречи.

- Да, винаги ще пречи. То всъщност моята идея с това списание е бъдещите генерации в Македония да не бъдат вече толкова отровени с фалшива, пропагандна история.

- Как въобще би могло да се реши това, като то е стълбът на отделната македонска нация?

- Ами според мен какво лошо има ако се каже, че отделна македонска идентичност съществува от средата на ХХ век? Ще спре ли слънцето ако се каже? Това е реалното, обективното. И това не го казваме ние, българите, казва го световната историография. Всички специалисти за ХІХ, за ХХ век, даже и най-добронамерените към отделния етнически македонизъм, казват, че той съществува като идея от 30-те години на миналия век, и се реализира със създаването на македонската държава като част от югославската федерация.

- А какво мислите за македонските емигрантски организации в чужбина?

- Ами тези, в които членуват хора, емигрирали след Втората световна война, от вече създалата се република Македония, в по-голяма част вероятно са македонистки. И може би от тях, а още повече от организациите на егейските македонци (на бежанци след Гражданската война, по чието време Гръцката комунистическа партия вече има възможности за по-голяма македонистка пропаганда), е идеята за буцефалисткия македонизъм, античния македонизъм, който нищо странно да е подхвърлен и от гръцките специални служби просто като една постановка Гърция по-лесно да се бори срещу новата отделна македонска идентичност.  

- Така или иначе спорът се пренася и в емигрантските среди. Някои емигранти от Македония смятат, че имат български корен, други – че са македонци, които нямат нищо общо с българите.

- Който както иска, нека си се чувства. Доколкото знам в МПО, Македонската патриотическа организация, защитават историческата истина. Това са семейства на емигранти, които са заминали някои може още от времето на турския период или преди Втората световна война и те защитават историческата истина. И вероятно не само те, има и други емигрантски организации. Дружество “Тодор Александров” в Брюксел например. Трябва да се направи някакво изследване на македонската емиграция, за да се види по-добре цялата картина.

- Една друга, пренебрегвана или позабравена тема, е свързана с Егейска Македония. Макар че Гърция отдавна е член на Европейския съюз, правата на славяномакедонците там, или не знам вече точно как ги наричат, не се спазват.

- Славяногласни.

- В Р. Македония има като че ли много повече интерес към тези хора, отколкото в България.

- След Втората световна война българската държава подписва някакви споразумения, според които се подразбира, че тя се обвързва да не иска никакви права за българско малцинство в Гърция. От 1964 г. имаше българо-гръцки споразумения; мисля, че и Тодор Живков е подписвал. И просто това е изтрито – не от паметта на българския народ – но официалната политика преди 10-ти ноември 1989 г. се опитваше да изтрие от колективната памет въпроса за съдбата на бежанците и за тези, които все още са българи там. В Беломорска Македония и в Одринска Тракия има още българи. Там също е имало етническо прочистване и репресии. И това се чувства и днес – ето например нашият сънародник от гр. Воден Никола Стоянов има много големи проблеми – много пъти е бил бит на улицата, имало е кражби в неговия дом. Той се опитвал по законен път да получи позволение за огнестрелно оръжие, но властите не са му разрешили. След толкова побои, кражби и атаки към неговото семейство, жена му и детето му се принуждават да се преселят на друго място. Стоянов си купува на черно оръжие, за да може да се защити. И сега го съдят, осъден беше на 2-ри март, в деня срещу българския национален празник – което не смятам, че е случайно – и трябва да плати 8000 евро глоба, иначе ще бъде откаран в затвора. И ето например, Спаска Митрова се защитава, тя има и българско гражданство. Но гръцкият закон не позволява двойно гражданство. Стоянов има само гръцко гражданство, но все пак той е етнически българин. Не чувам политици от българска страна да се опитват да издействат нещо за него пред гръцките власти. И това дава храна на македонистите в Р. Македония да казват: “Ето, гръцко-български заговор” и “Ето, двойни стандарти”. Което е вярно, впрочем.

- Проблемът, който разделя двете страни не започва и не свършва с една или с друга личност. Той има достатъчно сложен исторически генезис, в който от едната страна се случват едни неща, от другата – други. Имало е и периоди, в които контактите са били почти никакви.

- Аз знам, че когато се създава една държава, тя си изгражда някакви козметични исторически нагласявания, някакви митологии. Аз всичко това бих приел в Македония – нова държава, македонизъм и т.н. Но просто в Македония се прекалява с антибългарския момент.

- Върху това се е извършило отделянето…

- Но трябва все пак да има някаква граница. Ето, ние можем да приемем, че в историческото ВМРО е имало идея за някаква македонска държавна идентичност, но някак си по друг начин да го направят. Не знам, дори за самият македонизъм е по-полезно да се честват общите дати в историята. Аз самият имам някаква граница – не мога да приема толкова гнусно фалшифициране.  Продължаването на политиката на исторически фалшификации показва, според мен, колко дръзка е Македония към България, както и това, че няма ежедневна, постоянна българска политика към Македония.

Разговаря Мариана Христова

25 март 2010 г., София

————————————-

* Опълчение на българите в Егейска Македония по време на Втората световна война.

Днес във Виена, между Международната агенция за атомна енергия (изписвана съкратено IAEA / МААЕ /  МАГАТЭ) и Росатом (държавната атомна корпорация на Русия) трябва да бъде подписано споразумение за създаването в Сибир, на първото в света, глобално хранилище за отработено ядрено гориво, научи www.Eurochicago.com.
По този начин химическият комбинат на град Ангарск (недалеч от Иркутск и езерото Байкал) официално се превръща в световен склад за отработен и ниско обогатен уран (LEU).
Според подписващите споразумението, Юкио Амана – генерален директор на МААЕ и Сергей Кириенко от Росатом, резервът LEU се създава за защита на всички държави-членки от възможни прекъсвания на доставките от уран свързани с технически или търговски съображения.
Русия поема всички разходи по проекта, като те ще бъдат компенсирани, евентуално, когато дадена държава-членка на МААЕ, изпита необходимост за закупуване на ядрено гориво през агенцията. В такъв случай именно Русия ще го достави.
Въпреки това, както много експерти отбелязват, на практика необходимостта за такава доставка на гориво е твърде малко вероятна, тъй като подсигуряването на тези, които са решили да изграждат ядрени централи, като Виетнам, Индонезия, Египет, Мароко, ОАЕ за сега изглежда безпроблемно.
Тогава какви са изгодите на Русия, за да пожелае сама да се превърне в хранилище на ядрени отпадъци, освен че става световен лидер в производството на обогатен уран?
Нека припомним какво каза пред Дарик радио, само преди месец Чарлз Маккомби, независим технически и стратегически съветник на различни правителствени и международни програми за управление на ядрените отпадъци и в продължение на 20 години, научен и технически директор на Награ – швейцарската организация за складиране на ядрени отпадъци:
«Важно е да се знае, че нито една държава досега не е обещала да бъде част от европейска организация за съхранение на ядрени отпадъци и въпросът за мястото на бъдещи хранилища не е обсъждан и няма да бъде решен в близките години…»
А ето нещо казано по-рано от инж.Борис Пеков, който от 2006 г. е директор на държавното ни предприятие за управление на радиоактивни отпадъци:
«Можете ли да посочите държава, която ще се съгласи да бъде построено на нейната територия регионално хранилище, което да приема отпадъците от целия бивш социалистически блок…, а от целия свят?»

Във връзка с днешното споразумение, Еврочикаго ще потърси мнение от някои известни специалисти в ядрените технологии.

Снимка от площад Ленин в центъра на Ангарск :

Източник: Wikipedia

Следващата седмица, на 24 март,

Р.Димитрова: Защо СДС – Лозенец отваря дума именно за децентрализацията и то точно сега, когато сме в разгара на финансова криза, която е на път да стане и икономическа?

Ал.Геров: СДС имаше много каузи – свобода на личността, свобода на словото и печата, влизане в НАТО и ЕС, децентрализацията на държавното управление.
Сега имаме свобода на личността, като има известни ограничения, които са продиктувани не от репресивни фактори, а от икономическото състояние на страната – голяма част от хората са притиснати от недоимък и няма нормална бизнес среда за малките фирми. Имаме свободни медии, и такива, които са избрали да бъдат несвободни. Но който иска и не е изкушен да се продаде, може да прави независима журналистика. Влязохме в НАТО и ЕС благодарение на това, че по време на управлението на СДС извървяхме трънливия път по покриването на критериите за членство. Сакскобурготски, Станишев и Първанов станаха само регистратори на приемането ни. Децентрализацията на държавното управление е кауза на СДС, която нито едно следващо правителство не пожела да започне, а какво остава да я извърши практически. Ако това бе станало, едва ли и финансовата криза щеше така дълбоко да ни засегне.

Това начало на кампанията за местните избори ли е?

Това е кампания за повишаване значението на местните избори, особено за София.
Какво е положението на районните кметове в София – гласуват за тях, а от тях нищо не зависи. Например кв. „Витоша“ в район „Лозенец“ е с кални улици, които за да се асфалтират столичният общински съвет трябва да отпусне средства, а това едва ли ще стане скоро. През „Лозенец“ минава огромна част от приходите в общинския бюджет, но след преразпределянето остават малко средства.
Сега усилено се говори за такса за паркиране в размер на стотици левове – защо, кому е нужно? А защо тази такса, ако се вземе решение да се събира, не се определя от районните кметове и после те да събират и изразходват целево средствата – така ще има по-голям контрол и ще се носи пряка отговорност за изразходването на парите.
Район „Лозенец“ е едни от най-потърпевшите от централизираното управление на бюджетите и мисля, че на СДС – Лозенец много приляга да върне тази тема на вниманието на обществото.

В изминалите години нищо ли не е направено за децентрализацията на управлението?

Най-голямата крачка напред беше въвеждането на делегираните бюджети в средното образование и някои социални услуги. Но от друга страна, в София, са централизирани ремонтните дейности, инвестиционните дейности, чистотата и редица други.

Смятате ли, че децентрализацията е идеалното решение и няма ли да породи нови проблеми?
Децентрализацията в управлението е пряко свързана с цялостния процес на демократизация на обществото. Поради това е необходима дискусия, каква степен на децентрализация съответства на нивото на демократизация на нашето общество. Трябва да отчитаме, че прекалената и не добре осъществената децентрализация може да доведе и до получаването на някои негативни ефекти:
- усложняване и затрудняване на процеса на координация;
- недостатъчна квалификация, опит и информация на по-ниските нива, поради което решенията могат да бъдат по-неефективни;
- увеличаване на числеността на административния персонал.
Но ние смятаме, че развитието на местното самоуправление, което е другият термин за децентрализация, ще позволи на населението да участва в решаването на въпроси от местно значение в рамките на съответен закон при възможност за съдебен и административен контрол.

С какво ще спомогне организирания от СДС – Лозенец семинар за напредък към постигане на тези цели?
Замисълът ни е да дадем възможност на софиянци да споделят идеите си за общата кауза, да си изясним пътищата за постигане на общите ни цели и да почувстваме съпричастност към определянето на начина на живот.

Eurochicago.com

Д-р Мирослав Дърмов – депутат от ВНС пред Фрогнюз

Един мъдър човек казваше, че историята се случва сега, а се пише след петдесет години, защото е нужно време, за да се преодолее пропагандната мъгла на момента. Необходимостта да се ускори преосмислянето на последните двадесет години от историята на страната, известни като “преходът” е определена не само от трагичността на резултата за мнозинството от хората, но и поради настъпилите промени в света и тенденциите, които се очертават като перспектива в глобален мащаб.

Събитията, които се случиха в Източна Европа, определени като така наречения “колапс на Съветския съюз” несъмнено продължават да бъдат от интерес не само за историците, но и за планиращите политическите процеси поради факта, че събитията от 1989 предефинираха света. Сега дори в Америка започва да се усеща, че за никаква победа в Студената война не може да става дума, след като процесите за преструктуриране на империята започват да се обсъждат в ЦК на КПСС още в средата на 50 години на миналия век. Стратезите в Кремъл очевидно точно са прогнозирали, че да бъдат глобална империалистическа сила надхвърля възможностите на руската – съветска икономика и за това се ориентираха към периферен империализъм като оставиха ролята на глобален лидер на САЩ с ясното съзнание, че това ще доведе до икономически проблеми за самите Съединени Щати. Потвърждавайки верността на подобни прогнози, Жак Атали през 2006 година в книгата си “Кратка история на бъдещето” определя, че икономическите проблеми на САЩ ще предопределят политически промени в посока или диктатура, или социалдемокрация от скандинавски тип, при това в тази последователност, а Алан Гринспен в прав текст заяви преди около месец, че рецесията може да бъде илюстрация на тезата на Пол Кенеди за възход и падение на великите сили. Подобна прогноза би могла да бъде вярна и за бъдещето на Европейския съюз.

Но светът е такъв, какъвто е и, който все още вярва, че многохилядните митинги предопределиха отстраняването на така наречените “комунистически партии” от властта, просто следва да се опита да проследи генезиса на събитията и на

първоначалното натрупване на капитала

в Източна Европа. България в това отношение не е изключение. Ако една радикална социална промяна се осъществява от долу вследствие на деградацията на доверието към управляващите, то неминуемо следва унищожаване на предишния елит. Това, което се случи в Източна Европа е промяна, инициирана отгоре и камуфлирана с активността на така наречените “неформали опозиционни движения”.

Всъщност, планирани и манипулирани, тези движения бяха предопределени да не могат да се превърнат в политически партии, които да оспорят властовия монопол на номенклатурата. Историята на СДС е христоматиен пример за това. Коментирайки масовите митинги в подкрепа на СДС, един от водещите БСП стратези от този период бе твърде спокоен и уверен в изявлението си, че “те ще се разпаднат в най-скоро време и ще бъдат сведени до 8%, какъвто е процентът на засегнатите от мероприятията на народната власт”. Това, което се случи в България е не само потвърждение на точността на това изявление, но и илюстрация на уменията на номенклатурата за манипулиране на политическите събития в страната. Стратегия, която превърна енергията на недоволството във възгласи и песни по площадите (известен психотерапевтичен метод за редуциране на напрежението) и лиши от потентност политическа организация, желаеща промяната, да има своето справедливо човешко лице.

Единственото движение, което успешно се трансформира в политическа партия беше ДПС
(чиято ролята в прехода е предмет на друг анализ), което не само имаше електорална база на етническо ниво, но и бе прогнозирано и развито от номенклатурата като “балансьор”, който да налага желаната политика на трансформация на собствеността. Разбира се, имаше и пропагандни опити за отричане на ДПС като израз на политика, аналогична на това, което направи Милошевич в Югославия или както се опитваха да наложат “червено-кафявите” в Русия, но те нямаха бъдеще в България, защото по руски образец номенклатурата идентифицираше своите интереси с неолибералния модел и интеграцията със Запада. Причина за този, не само български феномен, е егалитарността на населението в Източна Европа вследствие на експроприацията на собствеността и превръщането на всеки един в наемен работник, независимо от характера на труда.

Промяната изненада хората в момент на отхвърляне на управляващия режим, но без наличие на собствена икономическа основа за свободен политически избор. Тази характеристика на българската реалност даде възможност на номенклатурата чрез маргинални политически субекти и контролирани средства за масова информация да насочва електоралните предпочитания на избирателите към модерна политическа формация (започвайки с Жорж Ганчев и завършвайки с НДСВ) и по този начин в продължение на двадесет години да осигурява реализирането на властовите и икономически си цели.

В България “промените” започнаха с онзи митинг на площад “Ал. Невски”, където се представиха на публичното пространство хората, които бяха определени да бъдат

лицето на недоволните

На този митинг покойният бай Радой Ралин изрече много гневни думи за плутократите, но трагичното и ироничното в ситуацията е, че следващите двадесет години се превърнаха точно в триумф на плутокрацията и осигуриха трансформирането на собствеността да се осъществи по олигархичния модел, заложен от номенклатурата. Учудващо за българската действителност е опростеното възприемане на партийно-държавния апарат от ерата на “социализма” и неговото умение да управлява и да постига желаните резултати с всички възможни средства. Забравя се, че номенклатурата десетилетия наред вземаше стратегически решения, а управлението се осъществяваше от марионетен държавен апарат и събитията от 1989 г. не промениха нищо в тази схема.

Началото бе поставено с избора на Президент на България от Великото Народно Събрание. Фокусът бе върху президентството като институция, защото управляващите все още имаха нуждата от изпълнителната власт в Министерския съвет за стартиране на схемите за източване на капитала. Поради тази причина Петър Младенов трябваше да бъде отстранен и неговото място да бъде заето от Желю Желев.

Желев беше избран не само защото участваше в задкулисните разговори в апартамента на Николай Хайтов и беше склонен на компромиси, но и защото той бе интегриращата фигура в СДС и с неговото отстраняване от лидерската позиция се поставяше началото на разпада на така наречената опозиция. В един разговор с Любен Гоцев по време на процедурата за избиране на Желев за президент, в който коментирахме евентуалния бъдещ лидер на СДС, моето виждане беше, че Стефан Гайтанджиев е подходящата фигура, защото е добър администратор и умерен политик, докато ген. Гоцев изрази увереност, че това трябва да е Филип Димитров, защото е “много религиозен”. Макар това едва ли да бе основният аргумент, Филип Димитров беше не само неизвестен, но и некомпетентен, психически лабилен, лесно манипулируем и без влияние в СДС, което означаваше за мен, че процесът на унищожаване на СДС като политическа формация е вече стартиран. Изборът на Желев за президент имаше още една задача –

унищожаването на социалдемокрацията

като политически фактор. За да постигне международно признание на трансформираната в БСП – БКП, номенклатурата се нуждаеше от членство на тази партия в Социалистическия Интернационал, но това не можеше да се случи поради отказа на Петър Дертлиев да даде препоръки на БСП. Дертлиев беше първата кандидатура на СДС за президент на България и ако той беше избран, имаше сериозна вероятност голяма част от електората на БСП да се прелее в партията на Дертлиев поради идентичността на марксистката терминология както при социалдемократи, така и при комунисти, а това преливане не беше желано от номенклатурата, защото ситуацията излизаше извън контрол.

Впрочем, инструментално кандидатурата на Дертлиев беше провалена от СДС. Особено активни в пропагандата срещу него бяха Леа Коен и Соломон Паси, които обясняваха в кулоарите колко неподходящ е д-р Дертлиев. Впоследствие Паси се изяви като виден поддръжник на идеята за присъединяване на България към НАТО, макар че и досега много от анализаторите на събитията остават учудени как Клубът на Паси години наред беше приютен в сградата на София-Прес (добре известно е, че София-Прес се контролираше от Венцел Райчев, известен с добрите си контакти с Русия). Така се налага впечатлението, че или Русия не само, че не е имала нищо против, но изглежда, че е и желала разширяването на НАТО с цел промяната на неговите функции за минимизиране на стратегическата заплаха. Коментирайки активността на Соломон Паси по отношение на НАТО, Иван Палчев, който бе не само политически активен в ДПС, но и изявен радетел за дружбата с Русия и ОНД, подчертаваше, че “момчето добре си изпълнява задачите и ще си заслужи да бъде външен министър на България”. А стратегическият мислител Захари Захариев (Председател на Фондация “Славяни” и приятел на Саддам Хюсеин) еднозначно подчертаваше, че с разширяването си и с времето НАТО ще загуби елемента на заплаха за интересите на Русия.

С общите усилия на СДС и БСП Дертлиев не беше избран за президент, но Виктор Вълков остана конкурент на Желев. Изглежда в този момент манипулацията не е била ефективна, защото имаше информация, че член на комисията за избор от БСП е укрил 4 бюлетини за Вълков, за да спечели Желев. Изборът на Желев беше изгоден за номенклатурата не защото той бе честен и почтен човек, а защото с избирането му за президент

СДС беше обезглавен,

а той като президент чрез обкръжението му в Президентството (Ивайло Трифонов, Алексей Алексеев, Стоян Андреев, Бриго Аспарухов) бе лесен за манипулиране и в подходящия момент бе използван срещу СДС.
За маргинализирането на СДС допринесоха още два допълнителни момента. Първо, отстраняването на Петър Берон – една много качествена и силна фигура в опозицията и второ, компрометирането на традиционните социалдемократи и земеделците. И в двата случая бе използван механизмът на “досиетата”. Константин Тренчев показа на Желев досието на Берон, макар че е интересно как един синдикален деятел се бе сдобил с него, а Румен Данов, също от обкръжението на Желев, изнесе данни за земеделците и социалдемократите, сътрудничили с ДС. Като материал за размисъл в тази насока трябва се постави и въпроса защо Филип Димитров беше пощаден на този етап и му бе разрешено не само да остане лидер на СДС, но и министър-председател на България?

По този начин СДС от изразител на недоволството се превърна в сума от партии и се отвори вратата за преразпределението на собствеността, преминало през четири етапа: системата за източване на стопанските единици на входа и изхода, реституция, масова приватизация, касова приватизация, допълнени с доста други шмекерлъци, като най-актуални са така наречените “заменки”.

Системата за източването

на предприятията на входа и изхода, характерна за правителствата на Димитър Попов и Любен Беров имаше един главен герой – Константин Тренчев. В този период “Подкрепа” определяше кой ще бъде новия директор на повечето предприятия и налагаше този, който беше готов да купува скъпи суровини и да продава евтина продукция на Мултигруп. От този период датират топлите отношения на “синдикалиста” Тренчев с “капиталиста” Илия Павлов, който постави началото на преминаването на държавния капитал в ръцете на определени физически лица и групировки.
Реституцията, пропагандирана като възстановяване на историческа несправедливост, като резултат отново облагодетелствува номенклатурата, която или се превърна в собственик по съребрена линия или просто закупи дяловете на собствениците, притиснати от бюрократичната машина.

Масовото ограбване

на собствеността стартира с “масовата” приватизация и създадените приватизационни фондове, между които и АКБ Форес. Действията на Николай Банев са може би най-яркия пример за пладнешки грабеж. Схемата отново не е български патент, а е приложение на опита на голямата северна страна. В началото на промените в Русия покойният Егор Гайдар либерализира експортния режим, но забрави да актуализира субсидираните социалистически цени на енергоресурсите и металите и тези, които имаха достъп до тях и им беше разрешено да ги продадат зад граница, се превърнаха в олигарси. Впоследствие, когато на населението бяха раздадени приватизационни ваучери, при отсъствие на фондов пазар, тези бонове бяха изкупени на цената на бутилка водка. В България в периода на масовата приватизация също отсъстваше фондов пазар, а и мнозинството от населението не беше и чувало за такова нещо, така че се даде възможност на индивиди като Банев с подправени пълномощни да провежда общи събрания и да преструктурира приватизационния фонд в частна корпорация с цел обезкостяването на българската индустрия.

Би било упражнение за наивници да се предполага, че ограбването е дело на отделни ентусиасти като Николай Банев. Процесът е бил планиран, финансиран и реализиран от номенклатурата, използувайки механизма на властта през управлението на Жан Виденов. И ако използуваме за илюстрация АКБ Форес, подборът на предприятията за приватизацията бе осъществен от зам.-министър на икономиката от времето Живков. За закупуването на дяловете от предприятията се използуваха структурите на социалистическата партия по места, а торбите с пари съвсем не бяха внесени в България от Чешката Република.

Учудващо е, че периодът на прехода роди небивали абсурди като обяснение за произхода на капитала, които буквално могат да се възприемат като обида на интелекта на нацията, но никой не оспори безсмислието им. С отсъствие на елементарна критичност се толерират твърденията че Николай Банев бил отмъкнал три милиона долара от чешки фонд и е все още жив, макар че е добре известно, че и за по-малки суми много “стопански” деятели от близкото минало се преселиха в отвъдното.

Аналогичен е и примерът с Илия Павлов, който бил рязал за скрап руски подводници в Малта. То в Средиземно море руските подводници се прескачат, а и руснаците много си падат по идеята подводниците им да се оставят за вторични суровини на остров Малта. Но тези приказки изглежда ще останат в историята като

фолклора на прехода,

независимо от някои по-нови версии като например за успешен бизнес с малък кредит, като усилено се премълчава факта, че всички номенклатурни кадри в администрацията по онова време знаеха, че следва да реализират това, което Илия Павлов искаше, защото реалното име на Мултигруп бе ЦК на БКП.

Касовата приватизация като финален етап в трансформирането на собствеността по замисъл бе определена за правителството на СДС поради факта, че последствията от подобна шокова терапия по учебник изваждат осъществилата я политическа сила за дълго време от властта. Сумаризирано, резултатът от управлението на Иван Костов е приватизиране на стратегически отрасли от кадри на номенклатурата и

безвъзвратно компрометиране на СДС

като политически субект. Иван Костов, без съмнение, е умен и способен политик и би следвало да му е пределно ясно, че на него му бе разрешено да бъде министър-председател с единствената цел да бъде посочен за главен виновник за икономическите последствия от трансформацията на собствеността, които са неизбежни и някой трябва да бъде изправен на позорния стълб за това. И понеже номенклатурата и зараждащите се олигарси имаха визия за дългосрочно присъствие във властта, виновен за всичко следваше да бъде Иван Костов.

Поради апетита за собственост, след масовата приватизация следваше да се постави ръка и на това, което бе определено за касова разпродажба. Номенклатурата бързаше да не изпусне момента, в който всички в България вярваха, че приватизацията ще реши икономическите проблеми на страната. Управлението на Жан Виденов трябваше да бъде компрометирано, за да може Иван Костов да дойде “на бял кон” и да реализира това, за което е програмиран. Впрочем, Жан Виденов, независимо от догматизма му, не бе и не е корумпиран като останалите му колеги – министър-председатели от времето на прехода, за което еднозначно говори финансовото му състояние в момента. Той просто беше употребен, за да се компрометира всяка политическа идея, различна от това, което се осъществяваше в момента – трансформацията на собствеността. Вярвам, че Жан Виденов може би е имал желанието да реализира различна политика, но той бе манипулиран, изолиран, саботиран, лъган и дори фармакологично обработван, за да няма адекватна политическа реакция.

През зимата на 1996 г. един от заместник-шефовете на Военното разузнаване, с когото редовно обменяхме информация, поиска да предам на Николай Добрев, който тогава бе не само организационен секретар на БСП, но и председател на Комисията по национална сигурност на парламента, че под различна форма на Виденов се дават медикаменти, които реално не му дават възможност да взима адекватни решения и че се подготвя крах на управлението на БСП. Когато разговаряхме по въпроса с Добрев, той бе шокиран, а и може би уплашен, като коментарът му бе: “Предай му, че който се опита да каже това на Жан, ще му бъде отрязана главата още преди да може да слезе от първия етаж на Министерския съвет (където бе кабинетът на Министър-Председателя – б.а.) до изхода.” Реакция, която еднозначно говори, че лицата, които манипулират политическата реалност в България имат интереси, за реализирането на които

животът на отделната личност няма стойност

Като последен опит да предотвратим последвалите катастрофални събития, на 29 февруари 1996 година в един китайски ресторант на ул. “Алабин” Александър Лилов, Любен Гоцев, Кольо Парамов и аз имахме обяд, целта на който беше не само да се насладим на китайската кухня, но и да дискутираме два основни проблема – зърнената криза и задаващият се финансов крах. Просто искахме това, което аз и Кольо Парамов знаехме, да стане известно и на Лилов и Гоцев. Парамов изложи ситуацията в БНБ и акцентира на въпроса за спешен внос на жито, за да се осигури хлябът на народа. На 8 март 1996 година Парамов замина за Лондон, за да обсъди финансовите проблеми на България с Международния Валутен Фонд, а аз се опитах да убедя Николай Добрев в необходимостта от решаване на проблема със зърнения баланс на страната. На 10 март 1996 г. на пленум на ВС на БСП Александър Лилов говори за потенциала на БСП да излъчи няколко правителства, но изглежда остана неразбран или просто номенклатурата, желаеща Иван Костов да осъществи приватизацията, водеше правителството на Виденов към колосален провал.

На 15 април с.г. в НДК пред петнадесет европейски министър-председатели вицепремиерът в кабинета на Виденов – Румен Гечев самоуверено заяви, че икономиката на страната е стабилна и България ще бъде модел за перспективното развитие на Източна Европа. След десет месеца всичко се срути. През 1996 година все още съществуваше възможност за отговор на историческата тенденция за преход от “социализъм” към капитализъм със смекчаване на последиците от промяната за населението или за изграждане на капитализъм с човешко лице, но интересите на номенклатурата и неолибералния догматизъм на изпълнителите превърнаха България в това, което е в момента.

Управлението на Иван Костов по своята същност осъществи две от финалните цели на номенклатурата за периода на прехода: реализира трансформацията на собствеността и осигури време и благоприятен политически климат за изграждането на нови политически субекти, които да бъдат трансмисията към

олигархизацията на България.

Фокусът бе към преструктурирането на БСП, за да може да поеме президенската институция като стабилен инструмент за манипулиране на обществения живот в следващите десет години и скалъпването на правителство след общественото отхвърляне на управлението на Иван Костов – или изразено по-ясно – налагането на Георги Първанов за президент и на Симеон като министър-председател.

За издигането на Първанов съществуваше един проблем – Николай Добрев. Добрев може и да е спорна личност за някого, но той без съмнение беше една авторитетна и почтена личност, която би следвало да бъде кандидатурата за президент на БСП с големи шансове за успех и затова тези, които редяха структурите на БСП, решиха да го унищожат – първо като авторитет в партията, а впоследствие той си отиде от този свят. Използувано бе лявото крило в БСП като най-активен бе “безпартийният” Велко Вълканов. За по-младите би било полезно да се припомни, че по времето на министър-председателствуването на Жан Виденов Георги Първанов беше наместникът на председателя в БСП, който осигуряваше партийната дисциплина, за да се подкрепи провала на управлението на БСП. И поради този факт той е отговорен за тежката криза, причинена на българския народ. Елемент, за който се направи много да бъде забравен. В допълнение трябва да се припомни и поведението на Първанов в момента, когато Николай Добрев бе заклеймяван като предател в средите на БСП, като бе налаган невероятен и неверен стереотип за него сред електоралната маса. Георги Първанов много обича да публикува стенограми, за да доказва, че едва ли не Добрев е бил лейтенантът, изпълняващ заповедите на главнокомандващия. За съжаление на Първанов това не е така. Просто Добрев направи това, което смяташе за необходимо, а Първанов може да публикува това, което иска.

Впоследствие Добрев се разболя и учудващо бързо си отиде. Откровено казано, аз имам много въпроси за произхода на неговата болест. Но резултатът без съмнение е, че със смъртта на Добрев пред Първанов се отвори перспективата за безспорен кандидат на БСП за президент на България. Една година преди президентските избори, в момент, когато може би самият Първанов все още не е знаел за блестящата перспектива, която го очаква, разговарях в сградата на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД (бившият Дом на българо-съветската дружба) с близкия до Георги Йорданов Ч. Д. (спестявам името, за да предпазя тази личност от гнева на засегнатите) за ситуацията в БСП след смъртта на Николай Добрев и, стигайки до Първанов, Ч. Д. заяви: “Знаеш ли, че го готвят за президент?” Бях шокиран и може би реакцията ми не беше издържана политически, като казах, че това е абсурд и той е просто пластмасова мъжка кукла Барби и почти толкова умен. Получих отговора: “Да, мързелив е и много суетен. Един такъв президент няма да работи, а ще се наслаждава на показността на властта. Ще управляват тези около него.” Последва брилянтен психологически портрет с акцент не само на ловната страст, но и на други забежки, както и точно определение на това, което го прави зависим, като на първо място е ясната му представа коя ръка го храни. Впоследствие всичко се оказа точно както бе прогнозирано. Петър Стоянов бе компрометиран и послушните медии наложха в общественото съзнание образа на Първанов като политик № 1 на България, макар че остава въпросът кой реално е президент на България през последните десет години, кой реално е взимал решенията, а не кой ги е оповестявал публично. Защото е очевидно, че Георги Първанов е

избраника на номенклатурата,

която го извади от нищото, направи го член на ръководството на БСП, председател на партията и накрая президент може би поради послушанието му. Същият сценарий се повтори и със Сергей Станишев. Бившият съветски гражданин без трудова биография първо бе изпратен в Лондон, за да му се придаде европейски изглед, след това доведен на “Позитано”, където бившият служител на отдела, оглавяван от бащата Станишев – Асен Захариев, го водеше за ръчичка и му обясняваше “а”-то и “б”-то на апаратната истина и накрая бе наложен за председател на БСП и българите имаха недоразумението да му гласуват мнозинство, което му осигури, чрез менторството на говорителя на олигарсите, да управлява като министър-председател.

Историята на прехода би била непълна без Симеон Сакскобургготски, защото без него някак си необясним би бил скокът от тотален антикомунизъм към реживковизация в управлението на България. За да можеше след Иван Костов да дойде Станишев, бе необходим периодът на Симеон, в който народът на България следваше да се адаптира към личности, еднозначно свързани с номенклатурата. Просто един метод от практиката на разузнавателните служби, известен като “вербуване под чужд флаг”. Знамето беше на срамежливия монархизъм като надежда за освобождаване от корупцията, а обектът на вербовката беше българският народ, който даде доверието си на НДСВ. Едва ли е изненада, че Симеон от началото на своето изгнание е бил мишена на поредица от разузнавателни операции на “социалистическа” България и той едва ли е бил загадка за управляващите през този период. Бидейки под наблюдение десетилетия наред, не може да убегне от вниманието на наблюдаващите факта на несигурност поради отсъствие на еквивалент към състоянието на аристократичната фамилия на доня Маргарита. А това е пътеката за поставяне под влияние. И след период на ухажване, една размяна на аристократично име срещу отнети от предишния режим имоти може да бъде предмет на сделка. След завръщането от изгнание, вследствие на което отсъстват всякакви контакти, или пък съществуващите са контролирани, изграждането на партията на Симеон бе оставено на индивиди като Петканов, Панайотов и Герджиков, които незнайно как изплуваха от Юридическия факултет и се приземиха във висшата политика. Да не говорим за мандатоносителите Т. Пейков и В. Драганова. Резултатът от подобно политическо инженерство беше управлението на НДСВ-ДПС с доминиращото участие на свързани с номенклатурата личности.

Историята на преходът български, освен описание на случилото се, изисква и няколко разсъждения защо всичко това се случи? От една страна, това беше последица от уравниловката и отсъствието на съзнателни интереси, които би следвало да се отстояват. Този момент бе еднозначно използуван, за да се манипулира преходът. Създаването на изкуствени политически субекти и контролираните информационни потоци довършиха начинанието. Типично български феномен е и професията “национален обяснител” и за да се покрие политическият диапазон, за тълкуватели на реалността вляво от центъра бяха определени А. Райчев и К. Стойчев, а вдясно – И. Кръстев и Е. Дайнов, като общият знаменател на

“обяснителите”

е ЦК на БКП. Това, което те казваха бе (а може би и е) възприемано от хората като истина от последна инстанция.
Другият елемент от тактиката за оглупяването на населението с цел на реализирането на определена политика (този цинизъм не е мой, просто цитирам конкурентите на Конфуций – китайските легисти) е пропагандната дъвка “Всички ние ще бъдем средна класа след приватизацията”. За съжаление, азбучна истина е, че формирането на средната класа е резултат от икономическото развитие на нацията и да се прогнозира изграждането на средна класа в България в процеса на преразпределение на собствеността, е откровена измама. Шансовете за средна класа в България и принадлежността от преобладаващото мнозинство от населението към нея в годините на прехода, а и сега, не са по-големи от вероятността от изграждането й в Буркина Фасо. Но за някого този мит е изгоден.

Третият елемент за отклоняване на вниманието на народа от това, което се случва в България, е поредицата от скандали, присъствуващи в информационното поле. Някои от тях са, както се казва, “всяко чудо за три дни” и остават без последици за главните герои. Но съществува и една друга тема, която се повтаря отново и отново, а това е темата с досиетата. За повторяемостта на тази тема допринесе същността на т. нар. преход.

Това, което се случи през 1989 и следващите години, бе революция отгоре за смяна на икономическата система без промяна на управляващия елит. А в една революция някой трябва да бъде изправен на ешафода, за да се задоволи гневът на подтиснатите и понеже това не може да бъдат представителите на организиралите „промяната” управляващи, беше намерен сурогат в лицето на сътрудничилите на репресивните структури. Настоящите редове не са индулгенция за присъствалите в репресивния апарат на една тоталитарна държава – въпрос, който има своите личностно-морални измерения, те са апел за завръщане към здравия разум, свързан с темата кой е виновен за страданието и пропуснатите възможности. А това не са тези, които информираха, а индивидите и структурите, взимащи решения и планиращи живота при „реалния социализъм”. Защото темата за агентите подмени въпроса за управляващите и по този начин гневът на хората бе насочен в безопасна за номенклатурата насока. Би било по-здравословно за развитието и морала в страната да се публикуват имената на членовете на ЦК на БКП, ЦК на ДКМС, ПС на БЗНС и НС на ОФ и собствеността на тези организации и как тези лица се реализираха по време на прехода, вместо да се подхвърлят на публиката архивите за това кой, кога и от кого е вербуван да служи на гореспоменатите под флага на патриотизма.

За съжаление, машина на времето в реалността не съществува. Би било полезно да се разбере, че в политиката нищо не е такова, каквото изглежда и това не е теория на конспирацията. Просто в България политиката е конспирация. И по последствията й ще я познаеш.

Имаше един хубав въпрос към президента Първанов по време на магистралната му пресконференция в петък следобед. И той беше какво може да каже държавният глава за убийството на банкера Емил Кюлев, бивш президентски съветник.

Първанов отговори като обигран политик – не съм виждал очите на Маргините, охраната ми не проверява хората, които влизат при мен и Цветан Цветанов да попитал Костов, а не президента дали познава тези личности.

Емил Кюлев беше застрелян професионално и показно на 26 октомври 2005 година на булевард “България” в София по време, по което пътуваше по т.нар. правителствено трасе. Веднага след убийството му доста от хората, познаващи нравите у нас, изказаха мнение, че до убийците на банкера може да се стигне, като се проследи кой ще вземе неговия бизнес.

Приживе Кюлев беше основен акционер в “Рила Самоков 2004”, по-известно като Супер Боровец. Той имаше 67 процента от него чрез фирмата си “Контракт 99”. След смъртта му съпругата му Весела Кюлева го наследи и според нейните, макар и неофициални признания, е била заплашвана и притискана да продаде акциите. Говори се, че Кюлева е поискала закрила дори от Първанов.

Какво се е случило, не е ясно, но през февруари 2007 година г-жа Кюлева продаде своите дялове от Супер Боровец на “Главболгарстрой” за 15 милиона евро. През май 2009 година един от другите основни акционери в проекта – “Икуест”, вече в сложна съсобственост с държавния инвестиционен фонд на Султаната Оман представи своите намерения пред общинския съвет на Самоков (общината също е акционер).

Представителят на “Икуест” Теро Халмари заяви пред общинските съветници, че за съжаление за тази (2009) и следващата година “Икуест” и фондът на Оман няма да могат да инвестират значителни суми, понеже са купили на много висока цена акциите от “Главболгарстрой” (същите, дето ГБС ги купи по-рано от Весела Кюлева).

За колко, поинтересуваха се съветниците. Отговорът беше – 165 милиона евро. Ако Теро Халмари казва истината, то ГБС е направил печалба от 150 милиона евро без всякакви разходи, понеже за тези 2 години нищо по проекта не е правено, а акциите нито вода, нито хляб искат.

150 милиона евро са много пари.
Та Първанов трябваше да отговори на тези въпроси, като например искала ли е от него закрила Весела Кюлева и той посъветвал ли я е на кого да продаде акциите. Но не го направи, а на свой ред попита кой създаде олигарсите, сякаш той през последните 20 години се е намирал на Луната, а не е бил – последователно – депутат, заместник-председател на БСП, председател на БСП, председател на парламентарната група и е втори мандат президент.

Да, трябва да се каже за олигарсите, обаче Първанов също трябва да отговаря. Наравно с останалите, че даже и повече. А иначе всичко, което каза Първанов – и за правителството, и за кризата, и за това как трябва да се хващаме на работа, макар и прекалено общо – е така.

Няма спор. Той все пак е държавен глава и около него жужат една камара експерти, които дават акъл и които, впрочем, ние храним с данъците си. Проблемът не е в това да се напише хубава антикризисна програма. Проблемът е, че този, който ще я изпълнява, трябва да има доверието на хората.

Първанов сам направи така, че вече го няма.

Георги Даскалов
www. ekipnews.bg

——————-

Дума дупка прави – цял президент пропада в нея

Ако искате вярвайте, но се оказа, че съм задал въпроси на Първанов и без да съм бил на пресконференцията му. Ето какво написах на 7 март в статията си “С импийчмънт няма да го капичнат, стряска се от драми със стенограми”:

“Първанов не за първи път се опитва да замита следи. Някой обаче трябва да се поинтересува кой и защо стреля по негови съветници. Освен за Манол Велев, особено интересно ще бъде да се разбере нещичко и за Емил Кюлев. Застреляха го демонстративно на т.н. “правителствено трасе”, на самия бул. “България” посред бял ден. Застреляха го пред всички околни, само не и пред…охранителните камери на това трасе.

Защото стрелците са знаели изключително точно къде са онези няколко метра извън техния обсег на кръстовището с бул. “Димитър Несторов”. Кой ли би могъл да познава толкова перфектно охранителната система по трасето?

И какво направи тогава Първанов? Още същият ден на практика сложи вето върху разследването на всяка версия за убийството, свързана с бизнеса на собственика на банка ДЗИ. Не беше изстинал трупът от осмото поредно показно убийство от такъв род в рамките на два месеца и трима души на върха на държавата светкавично и публично декларираха, че Кюлев е бил “чист” в бизнеса си – вътрешният министър Румен Петков, главният прокурор Никола Филчев и самият Първанов.

Ето какво заяви Филчев ( преразказано и от останали двама пред медиите):
“Бизнесът на покойния Емил Кюлев е чист, след като той не се занимава с организирана престъпност, очевидно неговото убийство не може да бъде обяснено със стандартните до този момент обяснения. Това не е част от борбата за наркопазарите, това не е част от борбата за овладяване на контрабандни канали. Ясно е за мене, това действие има политическа окраска”, беше категоричен главният прокурор Никола Филчев.

На Филчев, както се вижда, му било ясно и без разследване. Но какво стои зад това канонизиране в светец на банкера Кюлев – вторият по богатство българин и пръв сред олигарсите от обкръжението на Първанов?

Ако Борисов иска да отвори това криминално досие, от него ще потече доста интересна икономическа информация. Нали това иска Първанов? А и самият Първанов може да даде безценна информация. Защото е разговарял с Кюлев надълго и нашироко часове преди да бъде застрелян. Доколкото ми е известно, след разговора Кюлев е променил плановете си да пътува в чужбина. И остава (завинаги) в България –
пада на прострелян на бул. “България”.

Дали си пази стенограмата Първанов?
И ако я има – защо не ни я покаже, щом е такъв борец за прозрачност?”.
И ето, че в сбит вид този въпрос прозвуча на пресконференцията. “Някой” го попита. И този някой не е кой да е, а вътрешният министър Цветанов ( чрез паралелно свое медийно изявление).

Първанов се направи, че не е чул конкретния въпрос и взе да отговаря на друг…мой въпрос, зададен още по-отдавна и също толкова задочно. Ни в клин ни в ръкав започна да обяснява как не е виждал очите на Маргините – именно това бях написал, че ги е виждал на вечеря при общия им приятел Евгений Узунов през 2003 г. После Красимир Премянов ме коригира, че на тази вечеря всъщност е бил Маджо!

Тук Първанов допусна няколко грешки едновременно.
Прояви се като неук политик. Има си стандартна процедура да не се отговаря на цитати, без да си се уверил в тяхната достоверност. Когато го провокираха да коментира казаното от Цветанов, спокойно можеше да откаже коментар, преди да се запознае с точния цитат. Само че Първанов никак не беше спокоен.

Реакцията му го издаде.
Страхотно му пролича смущението– включително чрез произнасянето на откровената глупост, че неговата охрана не можела да проверява какви хора имало някъде, където ходи. И какво общо имаше това с въпроса за убийството Кюлев? Нищо. Освен фактът, че и двете теми бяха повдигнати в интернет от един и същи източник – същият, комуто се наложи да напусне Би Ти Ви, задавайки трети въпрос през 2006 г.

Ако не друго, стана видно колко кух е митът за “обиграния политик” Първанов. Когато трябва да заложи капан и да стреля в гръб, да срита падналия, явно е майстор. Но елементарни ситуации, както тази , отигра катастрофално!

Послеслов:
Ето как в. „Труд“ цензурира въпроса на Цветанов, прозвучал на пресконференцията, в частта му за убийството на Кюлев:
„Това ли е речникът на вътрешния министър?!”, не скри изумлението си държавният глава, помолен за коментар на думи на Цветанов.

Пред сайта “Би нюз” МВР шефът казал: “Гоце е морално дискредитиран!” ,
преразказва ( избирателно) “ Труд“ , без да осведоми читателите си, че министърът също така пита какво знае президентът за убийството на Кюлев.

Медийно-управленската върхушка си позволява да цензурира онова, което всички чуха в прякото излъчване в ефира, все едно, че не се е случило.

Това е признак за отчаяние пред напиращата истина!

Иво Инджев
http://ivo.bg/

Д-р Иван Гаджев е един от стожерите на старата българска емиграция в Детройт. Известен с изключителното си родолюбие, нашенеца притежава най-богатата архивна колекция за българската емиграция в Северна Америка. Разговорите с него са жива история, която потапят събеседника не само в спомени от събития в битието на сънародниците ни зад граница, но и в размисли за съвремието на родният емигрант и пътя му към съхранението на българското самосъзнание и манталитет. Думите на д-р Гаджев са повод за размисъл и равносметка, както и напомняне, че съхранената памет е важна крачка в бъдещето.

Нашенеца е основател на първият по рода си в България Институт по История на Българската Емиграция в Северна Америка, разположен в родния му град Гоце Делчев. Архива на д-р Гаджев и истинска съкровищница – в него намират място над един милион оригинални страници, проследяващи създаването и развитието на различни емигрантски организации и българските църкви в Северна Америка, както и 45 000 книги. В Института се намира и архивна сбирка на Българския Национален Фронт, както и първите броеве на всички емигрантски издания, излезли по цял свят от 1900г досега. Родолюбивият българин е събрал свидетелства за живота на първите български емигранти, напуснали родината си след Илинденското въстание, Балканската, Междусъюзническата и двете Световни войни. Стотици записи на магнетофонни ленти са запечатали битието на родните изселници.

-Д-р Гаджев, Вие подкрепихте ГЕРБ преди последните парламентарни избори в България. Защо избрахте точно тази политическа партия?

- Подкрепих ГЕРБ защото това е единствената политическа партия, която не е давала празни политически обещания на народа. Всички други партии оставиха народа излъган. Освен това ГЕРБ е партия с млади хора, връстници на сина ми, без компрометирани личности. Изглежда, че и самия народ разбра, че е време за промяна и им гласува доверие.

- Оправдава ли ГЕРБ Вашето доверие?

- Те са на прав път, но трябва да им дадем повече време. Ако се задържат на власт за пет или шест мандата, ще успеят да отстранят всичко онова болно и загнило, което остана в наследство от предишните управления.

Важна крачка на новото правителство беше разсекретяването на досиетата на бившата Държавна Сигурност. Българското общество трябва да си зададе въпроса каква щеше да е съдбата на България ако тези досиета бяха разсекретени навреме, както стана в бившата Източна Германия. Георги Първанов нямаше да бъде избран за президент, ако народа знаеше, че той е бивш сътрудник на ДС. Кой щеше да гласува за агент Гоце? Никой. Аз смятам, че бивши агенти не трябва да заемат обществени и ръководни длъжности, защото в много случаи от тях зависи професионалното развитие на други хора.

Изумителен е факта, че 350 народни представители, избрани след 10 ноември 1989г. са били агенти на Държавна Сигурност. Тези хора създават закони и до днес. Техен плод е и закона, който забранява на емигранта, който е бил извън България в продължение на пет години, да се кандидатира за народен представител. Това е все едно да кажеш, че българските хъшове не е трябвало да бъдат допускани до управлението на България. В такъв случай, страната ни никога нямаше да има лидер като Любен Каравелов или Стефан Стамболов, например.

-Удачен ли е избора на Божидар Димитров за Министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина? Според Вас, има ли нужда от такъв ресор въобще в кабинета на новото правителство?

- Това е много важен въпрос, който българите днес трябва да си зададат. Ще ви дам пример: в най-новата си история Израел успя да увеличи населението си от три на девет милиона  за сравнително кратък период от време. В тяхната държава, второто по бюджет, влияние и важност министерство е това, което отговаря за изселниците. В България се наблюдава обратният процес – преди двадесет години населението ни наброяваше почти девет милиона, а днес са останали около седем милиона нашенци. Ако, обаче, се запитаме колко от тях са емигранти, се оказва, че няма кой да отговори на въпроса ни. Нито Българската Патриаршия, нито държавните архиви, нито Външно или Вътрешно министерство разполагат с данни по въпроса. Това се случва защото в България няма орган, отговаряш за изселниците ни. А българският емигрант днес е по-важен отвсякога за държавата си, защото ежегодно внася огромни парични суми в държавата.

Избора на Божидар Димитров като министър без портфейл е компромис от страна на ГЕРБ защото партията им беше обявила, че няма да допусне бивши агенти на ДС до високи ръководни постове. Г-н Димитров е морално компрометирана личност, която няма дълго бъдеще на този пост.

-В редица статии Вие обвинявате Македония във фалшификация на историята. Как ще коментирате днешната българска политика спрямо Скопие?

- Когато говорим за българска политика спрямо Скопие, трябва да отбележим два политика: напълно погрешна в периода след 1947г. и днешната ни политика, която аз определям като правилна. Това, че ние започнахме да предоставяме българско гражданство на желаещите македонци, е голяма крачка към подобряване на взаимоотношенията между двете държави. Българската нация няма никаква полза от това да се нахвърля върху македонците и по този начин да задълбочава бездната между двете държави. Съвсем по съседски, ние трябва да провеждаме качествен диалог и да решаваме проблемите си с търпение. Вместо да наричаме македонците ‘врагове’, ние трябва да се обръщаме към тях като към изстрадали братя.

- Многократно сте заявявали разочарованието си от новата българска емиграция. С какво, според Вас, новият емигрант е различен от по-старите български изселници?

- Нека да помислим каква беше старата емиграция. Деветдесет процента от нея нямаше завършено второ отделение и тези хора не емигрираха, за да забогатеят. Първата вълна емигранти бяга от пожарите на Илинденското въстание, втората – от ужасите на Балканската и Междусъюзническата война, а следващите вълни съпроводиха Първата и Втората Световна война. Тези първи емигранти са бягали, докато сегашните идват.

Нова емиграция аз определям като икономическа, защото хората пристигат в САЩ с надеждата за по-добре осигурен живот. Новите емигранти са гурбетчии; те не са бягали през телените мрежи по времето на комунизма, когато всеки дръзнал да опита да избяга трябваше да бъде убиван и погребван на място, а граничаря-“герой” получаваше награда от две седмици домашен отпуск. Точно това правеше старата политическа емиграция по-близка до българските интереси.  В този контекст, аз смятам, че новата българска емиграция трябва да си спомни защо точно е дошла тук и сериозно да поразсъждава над това как вижда своето бъдеше и това на децата си. След това те трябва да тръгнат по стъпките на старата емиграция, изграждайки свои черкви и центрове, където да се събират и обединяват.

Срамота е, че в Детройт няма дори един гараж, където българите да ходят свободно, да съхраняват книги и да обменят информация. Българите тук имат нужда от културен център, който да обслужва нуждите на новата емиграция. Това, разбира се, изисква жертви: да откъснеш от залъка си в името на общото благо. Моят призив към тях е да помислят над приоритетите си и ако трябва, да  пият по-малко уиски и да пушат по-малко цигари и с тези си лишения да подпомогнат създаването на подобен център в името на децата си и тяхното бъдеща българска идентичност.

(***) Eurochicago.com представя интервюто без всякаква редакторска намеса. Авторката на интервюто Анелия Петрова е българка от Детройт, журналист. Името на г-жа Петрова нашумя изключително силно в последните дни. Това стана след като нейна статия озаглавена «Кой набеди Спаска Митрова за национална героиня» бе публикувана в интернет и най-вече, след като седмица по-късно този материал бе поместен едновременно, едва ли не съгласувано, във вестниците «Дума» и «Труд».

Ние се запознахме по-основно с позицията на г-жа Петрова по случая със Спаска Митрова. Редакцията ни ще излезе с коментар по важния казус. Очаквайте го в най-скоро време.

Автор: Никола Лалов
5 Март 2010

Президентът Първанов най-накрая намери повод и нанесе удар в гръб на вицепремиера Симеон Дянков, изваждайки стенограма от „помирителния“ им разговор на „Дондуков“ 2 в петък. Дянков отиде там с намерението да изчистят „недоразуменията“ между институциите, но, както стана ясно, е бил принуден да се обяснява като „провинил се“ ученик.

На влизане той заяви, че „недоразуменията между институциите по всяко време, особено по време на криза, не са хубави за една държава“. След около половин час напусна „Дондуков“ 2 с лаконичното обяснение, че разговорът бил „конструктивен“.

От стенограмата обаче става ясно, че разговорът е преминал по-скоро като „другарски съд“, в който Първанов, началникът на кабинета Никола Колев и съветникът на президента Кирил Ананиев търсят сметка на Дянков за скорошни и по-отдавнашни „провинения“ спрямо президента.

На Дянков не се спестява и признанието, че държавният глава не би го приел, ако за срещата не е бил помолил лично премиерът. Бойко Борисов, който вече коментира, че „и на двете фигури не им прави чест да занимават със спора си обществото“ и заяви, че няма да се меси в него, в петък се измъкна с обяснението, че не е оказал влияние върху Дянков да поиска срещата с Първанов.

При така устроения му капан, за който и не подозира, вицепремиерът се придържа към добрия тон и към конкретната тема на разговора, изпадайки в многословни оправдания и обяснения. Първанов обаче е подготвен за съвсем друга среща – с обществото – и знаейки, че всяка дума ще се тиражира в медиите, си е намислил не само обвинителна реч срещу вицепремиера и правителствената политика, но и собствения си политически реванш.

Повод за всичко това стана участие на Дянков в забавно телевизионно шоу, по време на което водещият се опита да го въвлече в разговор за притежавани от „младия милиардер“ Първанов луксозни имоти у нас и в чужбина, но министърът отбеляза, че не е говорил такива неща. На следващия ден обаче президентът поиска от Дянков или да докаже твърденията си, или да си подаде оставката.

Министърът отговори чрез пресцентъра си, че не е набеждавал държавния глава и показа стенограма от разговора в тв шоуто.

Скандалът избухна в момент на помирение и ренесанс на добрите отношения между Борисов и Първанов, което явно е причината Дянков да тича да се обяснява с президента.

Многократните му опити да убеди държавния глава, че цитатът с „младия милиардер“ не е негов, не минават. Далеч по- обиграният в политиката Първанов отвръща, че не му вярва, защото, според него, имало сценарий за дискредитирането му.

Той дава задача на вицепремиера: „Концентрирайте се върху това как да опровергавате внушението, че аз не съм млад, но съм милиардер“.

Първанов завършва с послание към публиката, казвайки патетично, че не иска извинение, а истината. И затова институцията му ще направи всичко, за да потърси „пълна прозрачност за годините на прехода“ – кой какви сметки, банки, имоти и предприятия има.

Първанов, който има досие на агент от ДС, отново повтаря идеята си за изваждане на „икономическите досиета“.

На финала той призовава Дянков да се извини за политиката си на безработните, на науката, на хората с увреждания, на армията, на МВР и пр.

Първанов дава знак за край на срещата с думите „Това е, което имах да ви кажа“. Дянков отвръща с „Благодаря“.

Вицепремиерът влезе на „Дондуков“ 2 в 10 ч. със стенограма от тв шоуто, а три часа по-късно на сайта на държавния глава бе публикувана стенограма от разговора с Дянков.

От стенограмата става ясно, че на срещата са присъствали началникът на кабинета на президента Никола Колев и секретарят по финансовата политика Кирил Ананиев. Ето пълния текст на стенограмата:

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Да, слушам Ви.

СИМЕОН ДЯНКОВ:
Добър ден, благодаря за срещата, за оказаното време.
Аз след известен размисъл реших, че ще е полезно и благодаря, че откликнахте на молбата ми да се срещнем и да изчистим това, според мен, недоразумение, което се получи след появата ми в „Шоуто на Иван и Андрей“. Понеже, според мен, наистина това е недоразумение. Донесъл съм и стенограма от цялото шоу. Предполагам, че Вие вече сте я виждал, за да покаже, че не е имало някаква зла умисъл, въобще не е имало нещо от моя страна, което да предполага лош обрат на нещата.
Исках да кажа две неща:
Първо, че цитатът, който ми беше подаден, определено не е мой цитат. Дотогава никога не бях чувал този цитат. Не съм казвал нищо от този род, когато и да било.
И второ, че, според мен поне, е имало някаква, може би непълна информация, от Вашия екип точно какво съм казал по време на шоуто. Именно аз се опитвах да кажа, че това не е мой цитат. Два пъти съм го казал това. Не е точно това, което се казва, не си спомням да съм го казвал, и просто да изляза от темата.
Понеже шоуто беше забавно шоу, може би не съм успял да изляза по най-добрия начин, поне може би според коментарите на Вашия екип, но това ми беше идеята. Идеята ми беше да е явно, че това не е мой цитат, не съм казвал нищо от този род и да искам да изляза от него. Така че се надявам, че това е наистина вече като сте видели, може би, пълния текст, може би и от Ваша страна се надявам да има разбиране, че това е недоразумение.
И в интерес, понеже сме и в криза, то във всяко време не е хубаво да има недоразумения между институциите, но особено в криза, където имаме такива големи теми като приходи, като ERM- 2, за което Ви благодаря, между другото, че миналата седмица помогнахте много в разговорите Ви в Европа. За мен това са главните теми и този тип недоразумения просто ме отделят от и моята цел, и целта на правителството, и, разбира се, Вашите цели.
Това исках да кажа.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Благодаря.
Първо, предлагам да изясним един по-стар въпрос, тъй като не сме се виждали.
Вие, г-н министър, излъгахте по отношение на изтеглените пари на президентската администрация и там също влязохме в един 10-дневен спор в медиите и бяхме предмет на доста сериозни инсинуации и коментари. Имахме един спор, връщам нещата назад, за който историята ще покаже кой е бил прав, но определено Вие и тогава си позволихте доста груби оценки и думи по отношение на моя екип.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Извинете, става въпрос за бюджета?
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
За доклада първо. (б.р. – икономическия доклад за Президента)
А сега въпросът ми е, защо излъгахте за изтеглените пари от президентската сметка.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Не, аз не съм излъгал за това. Тогава пътувах, както знаете. Въпросите излязоха като бях в страната, в Пловдив. Аз питах екипа си. Екипът това отговори. Аз не смятам, че съм излъгал, нито пък че екипът…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Вие казахте, записано е в медиите, че не са изтеглени парите, просто не са постъпили. Имаме електронната разпечатка, която ясно показва кога какво е постъпило и какво е изтеглено.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Аз разчитам на екипите си. Екипите ми това казват.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Само че, Вие тогава казахте, че президентът е подведен, а не че Вие сте подведен. Аз, първо, помня много добре, и второ, преди тази среща отново съм направил справка с публикациите.
Тоест, наслагват се, г-н министър, серия от факти, които показват, че Вие имате определено отношение към институцията.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Което не е така.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Вие и в този последен случай провокирате конфликт между институциите.
Аз съм гледал внимателно този материал. Не приемам категорично постановката, че някой от екипа ме е подвел. Чел съм не само стенограмата, но съм гледал и предаването и съм наясно с този род предаване. Аз нямам съмнение, че това е една подготвена атака. Тъкмо заради това аз категорично държа, настоявам, Вие, като лице, ангажирано като министър, да изясните този случай пред българското общество. Защото, г-н министър, аз, тук говоря само в лично качество, после ще говоря институционално – може да е малко емоционално, но аз имам едно име, което е завещано от моите родители, което искам да оставя на моите деца неопетнено. С тези инсинуации се хвърля много неприятна, тежка сянка върху името на фамилията ми.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Това го разбирам.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Ами като го разбирате, защо влизате в този сценарий, макар че аз нямам съмнение, че Вие сте част от него, защо влизате по такъв начин и вкарвате институциите в този проблем?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
А Вие защо смятате, че аз съм част от този сценарий? Той по никакъв начин не ми помага.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Защото става ясно от онова, което съм видял, г-н министър. Защо Вие коментирате президента в контекста на проверката на сметки, милиардери и т.н.? Коментирате единствено името на президента.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Опитвам се, виждате, в целия разговор там да се измъкна.
Казахте, че сте виждали самия разговор. Там се надявам, че става ясно, че това е изненада за мен. Аз казвам: не, това не е нещо, което съм казал, не е точно, за други неща сме си [говорили].
Аз пък не приемам, че Вие смятате, че това е някаква атака срещу Вас, където и аз участвам. Аз нямам никакъв интерес да участвам в такива атаки, защото Вие сте много по-силна фигура от мен, много по-уважавана фигура от мен. Покрай кризата аз така или иначе на толкова теми, на които трябва да се спрем, по никакъв начин това не може да се приеме, че аз съм част от това.
Вие виждате, че на мен ми пречи в момента много това, вместо да се занимавам с работата си, аз прекарвам дълго време, подронвам авторитета на Министерство на финансите… Не, просто моля, разберете, че това не е нещо, където аз съм участвал. Бях изненадан явно от този цитат. Не е мой цитат, никога не съм казвал нещо от този род. Той по никакъв начин не ми помага. Много ми вреди, вреди ми много повече, отколкото на Вас. И аз съм тук за името си. Както знаете, аз съм бил извън България дълго време, семейството ми е извън България. Аз дойдох, за да помогна на България и понеже във финансови кризи аз съм работил по много държави в света и тази тема я разбирам много. Всяка друга тема на мен ми е от минус.
Така че моля…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Сериозно ли говорите, че на Вас Ви вреди това повече, отколкото на мен?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Аз признавам, че не мога… (б.р. – прекъсва мисълта си) в момента ми вреди. Да, смятам, че в момента ми вреди много повече, защото аз, вместо да се фокусирам върху това, за което съм дошъл и което мога – именно финансите, това е голяма изненада за мен. И както виждате, вече от няколко дни, вместо да се занимавам с финанси, просто моля, разберете, това не е нещо, което на мен нито ми трябва, нито аз се опитвам…, не съм част от това.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Какво показа Вашата проверка за сметките на милионерите и милиардерите в България?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
В смисъл?
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Това беше темата на Вашия разговор там.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Тя, проверката, не е на милионерите и милиардерите в България, тя е на хората, които имат над 50 хил. лв. за 2009 г., не са се документирали, не са се регистрирали по ДДС. Тази проверка върви, някъде около 1000 души вече са се регистрирали, които не бяха, но това е проверката. Няма проверка за милионери и милиардери, има проверка за регистрация по ДДС, но тя е за около 5 хил. души – 4 950 хил. души. Това ще ни отнеме поне още 2 месеца да минем през нея.
Но Вие имате много по-голям опит от мен в този тип и въобще във всички видове медии. Аз до влизането си в България съм бил, макар че съм работил за голяма институция, и разбира се, съм участвал в медии и съм бил в ролята си на експерт, тук съм в смисъл финансов експерт. Тук съм в ролята си и на финансов експерт, и на част от правителството, така че нямам опита, който Вие имате и други хора имат в България. И моето честно отношение от гледна точка на това е, аз бях много изненадан, не беше мой цитат, никога не може да е било мой цитат. Аз се опитвах по най-бързия начин да се измъкна от това. Те ме връщаха към темата. Както виждате тук, три пъти ме връщаха в темата, а аз се опитвах да се измъкна. Може би не беше по най-елегантния начин, но аз се опитвах да се измъкна.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Защо трябва да се измъквате, г-н Дянков?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Защото те ме питаха: какво мислите по този цитат? Аз казах: Този цитат не е мой.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Въпросът не е в цитата, въпросът е в истината по същество.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Но аз истината няма начин да я знам, понеже просто не е моя тема. Нали, какво мога да кажа, тъй като ми четат някакъв цитат? Истината аз я казвам веднага. Това не е нещо, което аз съм казал. Това е истината.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
И в същото време какво отговаряте на въпроса за „младия милионер“?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Че не е млад, просто е шоу и аз се опитвам да се измъкна по някакъв начин, защото те на три пъти ме връщат към него.
Пак казвам, може би това не е, но това не е злонамереност и аз се надявам, че поне на това ще ми повярвате. Това е начин да се измъкна от неочакван и тежък за мен въпрос, защото аз явно съзнавам, че това е тежък въпрос за мен. И аз казвам истината: не е мой цитат. Два пъти го казвам: Не е точно това, не е мой цитат, не си спомням, не сме говорили за такова нещо. Това поне се надявам, че ще ми повярвате. Просто нямам никакъв интерес…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Не Ви вярвам.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Добре.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Не Ви вярвам, първо, защото знам как стават тези неща, дори и в конкретния случай, но по-важното е друго – Вие сте министър на финансите.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Така е.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Когато има зададен такъв въпрос за институции, независимо дали става дума за президент, премиер или някой друг, Вие имате много по-верен от професионална гледна точка отговор – да или не, и би трябвало да имате тази позиция. Отговорът, който сте дали, практически хвърля съмнения.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Аз трябва да съм честен.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Нещо повече, този отговор хвърля петно върху моето име.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Аз не смятам така.
Вие казвате, че трябва да съм честен. Те ми дават цитат, аз казвам: Това не е мой цитат. Това е истината. Вие може би се съмнявате, че това е бил мой цитат. Аз не разбирам точно къде е съмнението?
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Да Ви вадя ли сега стенограмата?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Ето я стенограмата.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Вие продължавате да бягате от коментар по финала на този отговор.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Аз финалът го разбирам, но Вие пък не ми казвате дали смятате, че това е мой цитат, защото от там почна. Те питаха, ето го тук коментара: „Вашият цитат, Вие продължавате ли да …“ Аз казвам: това не е мой цитат, нямам никакво отношение към този цитат, което е така.
В смисъл, Вие ми казахте, че трябва да има честен отговор.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Вие защо дойдохте тук, г-н Дянков?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
За да се помъча и да Ви помоля да изчистим това недоразумение, защото то удря…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Как, като ме убедите, че цитатът не е Ваш?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Като намерим истината. Цитатът определено не е мой.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
За това ли дойдохте?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Не. Ако тръгнем от…, понеже Вие казахте, че не ми вярвате и аз се опитвам да разбера за какво не ми вярвате, защото, ако ми повярвате, че цитатът не е мой, ако успеем, макар че, това явно ще е трудно да ми повярвате, че аз не съм бил част от някаква схема, аз бях изненадан напълно от този коментар.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
И сега какво следва от това? Сега вече не сте изненадани, има едноседмичен дебат. Какво следва?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
В смисъл за мен какво следва?
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
За изчистването на този проблем.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Това е, че аз се надявам от този разговор, за мен лично аз какво си научавам от това, че по този тип шоута аз не трябва да се появявам. Това е от личностна гледна точка, макар че това не помага за конкретната тема. Но виждам, че нямам достатъчно опит да участвам в такива…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Аз Ви прекъсвам с извинение, но това е последното нещо, което аз мога да претендирам към Вас. Вие участвайте в каквото си искате шоу. Тук става дума за нещо друго.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Не, това е просто за мен…, да, разбирам, че става въпрос за нещо друго и благодаря пак за отделеното време.
НИКОЛА КОЛЕВ:
Тук става въпрос за две различни неща.
Ако приемем, че цитатът не е Ваш, защото ние се постарахме да поровим в интернет веднага след всичко това и в няколко сайта има приписано Ваше изявление, което не очакваме да открием кога точно е казано по този въпрос, така че приемаме, че цитатът не е Ваш.
Втората част остава впечатлението, че независимо, че цитатът не е Ваш, Вие имате съмнение и може би и да не е Ваш цитатът, президентът е милиардер, стар или млад, няма значение. Така че това са две различни неща. Вие на място не се разграничихте.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Ето това трябва да бъде опровергано.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Да, да, разбира се. Това го разбирам.
НИКОЛА КОЛЕВ:
Това са две различни неща.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Според мен има три различни неща, ако си говорим. Второто от които е цитатът. Просто цитатът не е мой, аз не мога да кажа такова нещо.
Първото нещо, което сега излезе от Вас, е, че по някакъв начин това е било с мое участие, в смисъл, че това е било премислена тактика.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Концентрирайте се върху това как опровергавате внушението, че аз не съм млад, но съм милиардер.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Не, Вие ако казвате, че аз още от началото един вид съм отишъл в това шоу с идеята, че ще кажа такива неща и не ми вярвате за това, вече за третото – то според мен няма смисъл да се коментира, защото Вие вече сте предубеден, че аз там съм отишъл с идеята да кажа нещо от този род.
Така че, ако има поне някакво съмнение във Вас, че това не е така и това за мен е пълна изненада този въпрос, което е, и че цитатът не е мой, вече третият коментар – да, съзнавам, че може би това не беше най-добрият начин да изляза от положението, макар че аз се стараех да изляза от положението, и предполагам, тук можем да говорим какъв е допълнителния начин това да стане ясно. Понеже аз нямам…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Вие сигурно имате идея, щом сте дошъл при мен, как ще опровергаем това внушение?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Аз имам желанието да опровергаем това внушение и въобще това недоразумение да го изчистим, просто понеже ми пречи и на мен, и то много. И се надявам, че Вие ще ми дадете някои предложения и съвети, по-скоро, не предложения. Но аз искам да изчистим и темата, която Вие загатнахте, че Вие смятате или поне имате някакво съмнение, че това е станало нарочно с мое участие. Ако това е така…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Отговорете ми, как ще опровергаете информацията и внушението преди всичко, което направихте в предаването? Оттам-нататък започва разговорът. Всичко друго са подробности. Дали сте го направили съзнателно или не, аз тук няма да гадая. За мен е ясно, че трябва да се направи изявление, трябва да се даде някакъв публичен знак, че Вие съжалявате за това, което се е получило.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Аз се опитвам да разбера Вашето мнение за какво точно се е получило. Вие казвате, доколкото разбирам, че това се е получило нарочно. Аз не мога да се извиня за нещо и да съжалявам, което не е така. Тогава пък няма да бъда честен.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Само си губим времето, г-н Дянков.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Не, аз дойдох тук с открити намерения и честно.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Открити намерения за какво, да ми четете стенограмата?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Не, Вие имате стенограмата. Просто да кажа, че това наистина е недоразумение и че аз бях поставен в ситуация, от която по стенограмата е явно, че аз се опитвам да се измъкна. Да, може би не се измъкнах по най-добрия начин. Готов съм това да го…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Как се извинихте на един журналист, когото по същия начин така характеризирахте в движение?
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Да, помня, но тогава имаше…, тогава казах нещо, за което наистина съжалявах. Тук не смятам, че съм казал нещо, за което да съжалявам, просто понеже нито цитатът, нито самото ми участие в шоуто беше от мен. И аз съм готов след разговор, защото разбирам, че това е тежко и за Вашата институция, това го съзнавам, да намерим с Ваша помощ, аз да намеря начин това да го кажа на обществото, но виждам, че Вие се съмнявате въобще за…
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Вижте, каква помощ от мен искате? Вие не сте искали помощ от мен, когато отивахте в шоуто. Това е Ваш проблем, проблем на Вашата морална позиция.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
И тя е честна, открита и аз я поддържам.
КИРИЛ АНАНИЕВ:
Г-н Президент, докато министър Дянков мисли върху това как ще излезе от ситуацията, аз да Ви подсетя за още един случай, който се случи в края на миналата година след превода, за който Вие посочихте.
Знаете, че в Народното събрание се постави едно допълнително искане за допълнително намаляване бюджета на Администрацията на президента с 1 млн. лв., като бяха използвани аргументи, които бяха много тежки за нас – за ефективността на институцията, за това какво прави президентът, за това какво правят неговите съветници и неговата администрация. Мисля, че това също беше един много некоректен акт спрямо нашата администрация и не трябва да го пропускаме и него. Става въпрос за гласуването на бюджета за 2010 г. на Администрацията на президента, където, ако бяха намалени тези 1 млн. лв., тогава той щеше да стане някъде около 50% от бюджета за 2009 г. – прецедент, който го няма никъде. Разбирам кризата, но това не беше свързано с кризата, а пак с някакво отношение, според мен.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Което дойде от парламентарна група, не от Министерство на финансите.
КИРИЛ АНАНИЕВ:
Вие го подкрепихте от трибуната на НС.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Като част от парламентарна група и като финансов министър. И то не беше 50%, а допълнителният милион, който не стана, и видяхте, че в крайна сметка правителството не подкрепи.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Не стана въпреки Вас, г-н Дянков, а не защото Вие имахте такава позиция.
Добре, слушайте ме внимателно, г-н министър. Вие поискахте тази среща.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Да, и съм Ви много благодарен.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Нещо повече, аз бях против да се провежда. И, ако не се беше обадил с молба да стане контактът, министър-председателят, аз нямаше да Ви приема. И нито за миг аз не съм мислил, че Вие ще имате по-различна позиция от сегашната.
Аз от Вас извинение не искам. Аз искам истината. Искам я не само за себе си. Оттук-нататък аз искам всичко да бъде на скенер за президент и премиер, за министри, за бивши президенти и премиери. И аз ще направя всичко, което е по силите на институцията, за да потърся такава пълна прозрачност за годините на преход. Кой какви сметки има в България и чужбина, кой какви имоти има, не само кой какви сметки има в банките, но и кой какви банки има, кой какви предприятия има. Всичко това аз ще се опитам да го направя достояние на обществото. Това беше всъщност и част от моята идея за икономическите досиета. Всички знаем, че няма досиета. За съжаление, никой не е събирал тази информация, не я е систематизирал. Но, макар и с голямо закъснение, ние ще трябва да направим публична цялата тази информация.
И понеже аз няма от какво да се притеснявам, нямам и един лев повече от онова, което е обявено в тази декларация в Сметната палата, аз тази битка ще си я водя с всички правила и по всички изисквания на закона. Нещо повече, аз съм предложил, но този път ще го направя още по-настойчиво – предложение да се увеличат правомощията на Сметната палата. Защото Сметната палата в момента само може да констатира и да направи сравнение между една или друга декларация. Правомощията на Сметната палата трябва да бъдат увеличени с възможност да направи проверка, пълен контрол, партийните финанси и имуществено състояние, свързано с лидери – институционални и партийни.
Вие трябва да се извините на много хора и на много социални общности, не на мен. Да се извините на бизнеса, защото Вие го докарахте до такова положение.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Не, това не е така.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Да се извините на тези безработни, които вече са десетки и стотици хиляди само в рамките на тези 7-8 месеца. Да се извините на науката, която разбъркахте и предизвикахте невероятен хаос, от който не знам как ще излязат. Да се извините на хората с увреждания, които държахте в напрежение месеци наред. Да се извините на хората от армията и хората от МВР, защото и тези системи са на ръба на оцеляването с Вашата политика, която…, между другото да се извините, ако щете, и на Вашите колеги министри, защото и на тях сте им вързали ръцете.
Сега, разбира се, няма да водим този дебат, ние ще го водим публично оттук-нататък, имахте достатъчно време, не 100 дни, много повече, и този дебат ние ще си го проведем при цялата публичност. Няма да занимаваме хората с лични отношения.
Разбира се, аз няма да оставя нито една Ваша персонална реплика без отговор, отново ще кажа, защото такива неща са недопустими. Не може един вицепремиер в държавата да се шегува по такъв начин за сметка на държавния глава, който и да е той. Утре ще се сменим и няма да ни има и нас, и вас, но нямаме право да оставяме такива правила в отношенията между институциите.
Това е, което имах да Ви кажа.
СИМЕОН ДЯНКОВ:
Благодаря.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ:
Довиждане.

———-=———

Отзиви

Първанов застреля парламентьора на Борисов

Автор:  ИВО ИНДЖЕВ

Първанов публикува разговора си с вицепремиера Дянков – уникален жест на прозрачност в пълния с непрозрачни, задкулисни и направо мрачни ходове политическия живот на този политик! Текстът е достъпен на сайта на президента (желаещите могат да го видят на много места в медиите) и най-общо казано представлява ехо от колективен побой над самотен човек – може и виновен да е, но без адвокатска защита и с вързани ръце.

С други думи, парламентьорът на Борисов беше застрелян при изпълнение на мисията си в момент, когато развя бялото знаме. Ще има ли ответна реакция? Ще има ли нарушаване на примирието или “на война, като на война , не може без жертви”?

Ходът със стенограмата е като да пуснеш в интернет клип на сритания от твоята тайфа противник, заснет със скрита камера. Нов случай на домашно порно в мрежата!

Каква безпрецедентна скорост в задоволяването на любопитството на публиката – явно това е най-важният акт в кариерата н Първанов, защото досега не се беше случвало нищо подобно. Не пледирам за обратното на прозрачността. Само отбелязвам очевидното: толкова му е изгодно на Първанов, че е нямал търпение да се наслади на ефекта час по-скоро! С което за пореден път доказва колко обича да рита паднали.

Имало ли е уговорка между двете страни в срещата да се оповестява случилото се по този буквален начин? И откога Първанов се превърна в борец за пълна прозрачност на конфиденциалните шушукания из коридорите на властта? Щеше да е отлично като проява на осъзнал се стар интригант, който вече иска да е борец за пълна прозрачност. Но е в пълно противоречие с онзи Първанов, когото познаваме: лукавия, потайния, способния да мълчи седмици насред всякаква криза.

Спомнете си само как Първанов изчезна цял месец в най-тежките седмици на януари 1997 г., за да се появи на 4 февруари в ролята на спасител, връщащ мандата за управление на БСП, но след като това забавяне доведе до световен рекорд по хиперинфлация, унищожаване спестяванията на българите и забогатяване на една шепа от тях, известни днес като “олигарсите”. Къде му беше тогава стремежът към пълна прозрачност?

Прозрачно ясно е, че Първанов цели да унижи, да накаже противника си . Знаел е как ще прозвучи неубедителната отбрана на неподготвения за такава агресия Дянков, съзнателно го е вкарал в спиралата на оправдаването с пълното съзнание как ще изглежда такъв текст след публикуването му.

Дянков би се държал различно, макар и под същата тази колективна преса, която му оказват на чужд терен, ако е знаел, че резултатът от нея ще бъде използван по този начин. А най-вероятно и не би отишъл на такава среща, ако знаеше как ще бъде проведена и употребена. Със сигурност е бил изпроводен “да се оправя” сам, но едва ли е очаквал да се натъкне на такава организирана канонада в кръстосания разпит на главнокомандващия, неговия генерал от артилерията Колев и останалите – цял взвод президентски екзекутори ( най-малко трима срещу един, както става ясно от стенограмата)!

Изпращайки вицепремиера си на заколение, давал ли си е сметка Борисов какво го очаква? И защо го пуска сам – нали е мъжкар и биткаджия? Моя скромна милост, който няма претенции да е такъв мъжкар и биткаджия, никога не е оставял свой репортер в битността си на главен редактор или директор да се пържи сам в отстояването на позиция, която ангажира редакцията. Никога. И смятам това за правилно – командирът или наказва подчинения провинението, или застава пред него, поема огъня върху себе си.

Сега Дянков е изваден на показ в стенограмата като мрънкащ, оправдаващ се ученик, който в един момент дори започва да моли Първанов за съвет как да постъпи, за да се измъкне от положението. Неговите “доброжелатели” тържествуват. А Борисов от кои е? Или това е форма на наказание за Дянков от страна на самия Борисов за провинението на негов подчинен да нарушава табуто за Първанов да говори само и единствено само той – нещо, което вмени на учредителите на ГЕРБ още в деня на създаването на партията?

Самият Първанов твърди, че Дянков участва в сценарий срещу него. Ако е така, той едва ли е дело на подчинени на вицепремиера. А единственото ниво над него е Борисов. Той съгласен ли е с твърдението на Първанов? И нима поне по този въпрос Борисов няма да реагира? Или вече е ясно, че след като го изпровожда сам, не се смята за обвързан?

Как ще се отрази унизяването на финансовия министър, постигнато не на последно място чрез дистанцирането на Борисов, на целия ръководен екип в правителството? Първанов и в това отношение пуска интрига, като говори от името на министрите, които са сърдити на колегата си за отказа му да отговори на техни искания. Без да е упълномощен от тях заявява на Дянков, че трябвало да им се извини. Какъв покровител на несправедливо засегнатите подчинени на Борисов!

Чий нос разкървави всъщност Първанов – само този на Дянков ли ( който не успя да я докара до под кривата круша, но може лично винаги да си обере крушите обратно в Америка), или постига това със самия Борисов – уж непобедимия биткаджия?

И последно, между многото още възможни питания: как ще реагира Борисов в ситуацията, при която трябва да избира да работи с един нахокан като куче свой заместник, или да отвърне подобаващо? Има ли изобщо такъв избор, след като го прати в капана на Първанов и с това му стана съучастник?

Да, ясно ми е, че мнозина ще кажат – каквото е надробил Дянков, да си го сърба. Или : търсеше си го и си го получи. Ако е така обаче това означава Борисов да признае, при това доста болезнено този път, че се проваля в избора на съотборници. Защото Дянков просто беше размазан и това го делегитимира като част от един екип с претенцията да бъде силен.

Прекършването на волята на жертвата е основната предпоставка за изнасилването й. Да се очаква сега воля за реформи, начело с мрънкащ вицепремиер, обвинен от държавния глава в дълъг списък от престъпления ( срещу институциите, безработните и народа изобщо), също е сценарий, но на ръба на фантастиката.

Това обаче вече не е само битка за рейтинги, а за оцеляване. И сто пъти да е виновен Дянков за началото на този скандал, започнал с усмивки в едно шоу, егоистичният начин, по който го отиграва Първанов, го разкрива в истинската му светлина на политически хищник с неутолим, макар и дълго прикриван апетит за власт. Власт на всяка цена, ако ще камък върху камък да не остане от борбата за нея.

———-=———

Цветанов: Президентът да се оттегли от поста

Източник: Vesti.bg

Срещу министъра на финансите се води война, която е „предизвикана от президентската институция“.

На днешната среща с него държавният глава е нарушил чл. 32 от Конституцията, като е записал и публикувал разговора си със Симеон Дянков.

Това заяви в предаването на БНТ „Панорама“ вицепремиерът Цветан Цветанов. Той нарече случилото се след разговора между Дянков и Първанов безпрецедентно.

„Това, че веднага излезе стенограмата, е вече провокация. Аз вече ще се замисля, когато трябва да отида при президента… Ние ще поискаме аудиозаписа (от срещата Първанов – Дянков, бел.ред.) чрез председателя на парламента.

Борисов като премиер се обади на президента, за да стане тази среща, а какво стана“, попита реторично Цветанов. Той допълни, че когато държавният глава има подобни срещи, няма практика да излизат стенограми

Чл. 32 от Конституцията гласи:

(1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.

(2) Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.

„Ако прочетете стенограмата, виждате, че там има тенденция за определен сценарий, така че Дянков да каже определени неща, които след това да бъдат тиражирани в медиите“, каза Цветанов.

По думите му Първанов върви към подготовката на нов политически проект.

Той допълни, че ако по този начин – чрез такива провокации и такова говорене – президентът ще прави пиар на този проект, е по-добре да напусне поста си.

Той добави, че ако трябва, ГЕРБ ще се откажат от властта и ще се върви към предсрочни парламентарни избори, вместо да чакат поведението на Първанов да доведе страната ни до ситуацията в съседна Гърция.

По време на интервюто в „Панорама“ Цветанов нито веднъж не нарече държавния глава с името му.

Водещият Бойко Василев го попита дали думите му не задълбочават още повече войната, на което вътрешният министър отвърна, че не трябва да се говори за войни, а за личности в институциите.

Той коментира, че добронамереността на Симеон Дянков не е срещнала съответното позитивно отношение от страна на президента.

„В момент на икономическа криза, с тежкото наследство от предишните управляващи, къде беше президентът с неговата позиция… Когато говорим за просперитета на държавата, няма нужда от подобна война между институциите… Какво иска президентът, да станем като Гърция“, заяви Цветанов.

Президентът ми заби нож в гърба

С тези думи премиерът Бойко Борисов коментира резултата от срещата между Първанов и Дянков и изрази съжаление, че държавният глава не оценява желанието му да се сложи точката на този конфликт.

Мислех, че е дребнаво спречкване, но не е.

„Първанов почва война с атака, каквато не е водил срещу правителството на тройната коалиция. Време е да се извини за всичко, което тя направи“, коментира за в. „24 часа“ Борисов.

По-рано през деня прессекретарят на президента Бойка Башлиева заяви пред в. „Дневник“ (Dnevnik.bg), че от всяка среща на държавния глава се прави стенографски протокол и е право на президента да прецени коя стенограма да огласи.

Тя допълни, че е присъствала на разговора и че Дянков е знаел, че се води протокол, защото стенографката стояла срещу него.

———-=———

Няколко извода и няколко въпроса от една стенограма
Автор: Ясен Бояджиев

6 Март 2010

Един министър отива при един президент, за да изрази съжаление, че неволно името му е било замесено в накърняващи достойнството на президента приказки. Министърът наивно смята, че посещението му „на добра воля“, макар и да не е доброволно, ще е достатъчно, за да се изчистят „недоразуменията между институциите“ и с това случаят да приключи.

За негова изненада обаче, нещата се оказват далеч по-сложни и неприятни. А най-неприятната изненада, очевидно предварително замислена и подготвена, е въпросната стенограма на „конструктивния“ разговор.

Като изключим епизодичната, но добре подготвена поява на сцената на двамата съветници-“оръженосци“ на президента, в пиеската има и трето главно действащо лице, което обаче присъства задочно.

Как изглежда целият спектакъл:

Президентът, явяващ се и постановчик, е избрал за себе ролята, в която той е решил, че трябва да бъде видян от публиката. Като един всесилен цар-самодържец той стоварва „справедливия“ си гняв върху провинилия се министър. Гневът е очевидно несъразмерен на „прегрешението“, което подсилва характерната за образа злопаметност и отмъстителност. Преиграването обаче е нужно на героя, намерил удобен повод за реванш, с един удар да разпръсне всички многобройни слухове за себе си, приятелите и спонсорите си и за пореден път да развие любимите си тези, с които се опитва да се разграничи от тъмните епизоди на прехода, сякаш не е участвал в тях.

Накрая президентът, нито веднаж не поискал оставка или обяснение, не казал и една лоша дума за безобразията на нито един министър през последните 8-9 години, иска от днешния министър, кърпещ тези безобразия от седем месеца, да се извини на бизнеса, безработните, хората с увреждания, науката, армията и МВР за положението, до което ги докарал.

Това е кулминацията, след която зрителят се пита откъде героят намира основания и от какво черпи сила да разиграва тази роля. При това от инстанцията на „абсолютната истина“ – президентът ще извади наяве всичко за всеки през всичките години на прехода.

Главен носител на драматизма обаче е образът на министъра.

Демонстрираното от него добро възпитание, не може да обясни изцяло почти пълната безропотност, с която се подлага на това изтезание. Той приема да го навикват и наритват за нещо, което отрича да е направил, и да го назидават какво трябва да прави. Държи се като ученик, заплашен с изключване. Или като войник, запътил се направо в дисципа, ако не успее да изпроси прошка от накърненото величие.

Свикналият с високото самочувствие и категоричните оценки на героя зрител, се пита каква необходимост го кара да забрави личното си достойнство.

Така стигаме до отсъстващото действащо лице – министър-председателя. Неговата роля засега предизвиква само въпроси.

По принцип той отбягва и се изнервя от въпросите за странното му и внезапно пламнало съгласие с президента по всички въпроси. Тъй че и сега едва ли ще пожелае да обясни защо, всъщност, му трябваше да организира срещата, провела се, както се оказа,“по негова молба“.

Още по-странно ще бъде обаче, ако сега пропусне да защити най-големия „отличник“ сред министрите си. И още повече – ако не защити подложената на охулване заедно с министъра политика на собственото си правителство.

———-=———

В една от темите на споменатия форум (http://smart.freesmfhosting.com/index.php/topic,807.0.html) може да се види учредителната декларация на новия политически проект на Юзеирови. (Написана в демократичен и благовиден дух, с какъвто бяха, между впрочем, и учредителните документи на Мюсюлман демократичния съюз.) Както и проектът за знаме на новото обединение, представляващ нещо като връх на бомба в зелен цвят на бяло поле, на който пише “ОТОМАН”. В тази тема може да се види и снимка на Юзеир Юзеиров пред РПУ Търговище, където той се усмихва, може би защото е с фес (така е отишъл изглежда в съответното учреждение).  http://img3.imageshack.us/i/afb022k.jpg/

Това пък е поредният паметник, дело на братя Юзеирови – http://img189.imageshack.us/i/afb028.jpg/ .

Не само някои паметници, но и някои политически проекти се повтарят с очевиден оттенък на фарс. Жалкото е обаче, че от повече, и то искрени толерантност, отговорност и морал наистина има нужда в България. И ако думи като тези се използват само за да може като се съберат началните букви, да се получи името “ОТОМАН”, какви  ли точно “толерантност”, “отговорност”, “морал” и пр. може  да ни очакват?  Може ли въобще с евтини, ясни и за децата трикове, да се прави политика?

И макар че става дума разбира се за сериозни неща, това, което ще си позволя да кажа накрая, е един стар виц. В него става дума за това как жената на един работник от завод “Арсенал” все му натяквала, че й трябва шевна машина. Всеки ден или почти всеки човекът домъквал след работа по някой чарк от завода. Мъчил, тъкмял, опитвал се да сглоби шевна машина, но така или иначе, колкото и да се мъчил, не излизала шевна машина, а автомат “куча марка” – не е ясно дали може да стреля, но че не може да шие е съвсем ясно. 

Мариана Христова

 —————————————–

*  http://smart.freesmfhosting.com/index.php

Сергей Станишев заяви, че който иска оставката му от председателския пост в БСП, извършва целенасочени действия срещу партията и нейните позиции в обществото.

Въпросът за лидерството бил решен към момента, може да бъде обсъден на всяко заседание на Конгреса на партията, каза бившият министър-председател и призова партийните организации в страната да проявят категорична нетърпимост към всяка проява на интригантство и разчистване на вътрешни сметки чрез медиите.

Председателят на БСП изнесе доклад на национално съвещание в Пловдив с председателите на областните и общинските структури на партията. Той поиска тяхната подкрепа, за да не се позволява повече да бъдат уронвани авторитетът и общественото доверие към БСП.

Ако все още хвърляме цялата си енергия в това да търсим изкупителна жертва заради резултатите от изборите, накрая ще пренесем в жертва партията, но не ГЕРБ, а ние самите ще сме виновни, посочи Станишев.

Той обясни, че било дошло време не председателят, а партията да даде ясен знак, че проявява нетърпимост към всеки, който уронва авторитета й в публичното пространство.

Нека се критикуваме, но помежду си – на нашите форуми, в медиите трябва да говорим за управлението на ГЕРБ, за нашите политики и алтернативи, каза Станишев.

Той призна, че БСП не успява да отговори на наложеното от ГЕРБ ново темпо на правене на политика. И добави: „ГЕРБ създаде правителство на малцинството и под заплахата от предизвикване на нови избори „държи в шах“ всички свои парламентарни партньори“.

„Това управление се крепи не на ясна парламентарна подкрепа, а на политически шантаж и усещането за липса на алтернатива“, добави председателят на БСП.

БСП трябвало да се превърне в обществен защитник на хората днес. А левият проект в България били БСП и нейната активна политика за по-добро бъдеще на страната и на хората.

Станишев очерта четири основни задачи пред партията – отстояване на социалните функции и демократичния характер на държавата, възстановяване на дееспособността на партийните структури, изпълнение на решенията от заседанието на конгреса от октомври, извършване на необходимите организационни и политически действия за спечелване на изборите през 2011 г.

Източник: VESTI.bg

Когато навремето се заговореше за съкращения, домакинът на нашето учреждение бързаше да купи нови бюра. Опитът го бе научил, че ще се случи точно обратното – щатът ще набъбне. Постепенно и в БСП думите придобиха друг, дори противоположен, смисъл. „Оставка“ вече означава не „оставям“, а „оставам“. Така направи цялото Изпълнително бюро, което след загубата на първите евроизбори подаде колективна оставка, а после всички вкупом се върнаха по постовете. Това стори и Румен Овчаров, който преди дни оттегли намерението си да не бъде повече шеф на столичните социалисти.

По-наивните смятаме, че всеки човек, особено ако е политик, трябва да държи на думата си. Хеле пък ако е от БСП. Че след като веднъж е заявил оставка, път назад няма. Че тя е дълбоко промислен акт, а не Ганкиното хоро. Че дори ти дава сила да промениш нещата със своето отсъствие, след като са изчерпани възможностите на присъствието ти.

Та и аз преди две години подадох непоискани от никого оставки като областен и общински партиен лидер в Кюстендил. Не заради загубата в местните избори – в политиката няма как винаги да се побеждава. Не и защото съм чувствал вина – днес вече всички знаят кои са авторите на червената кюстендилска драма в кметския вот. А тъй като някой трябваше да поеме отговорността, макар и чужда, и кой друг да го стори, ако не лидерът. Смятал съм, че това е въпрос на достойнство – и партийно, и лично. И че атмосферата е дотолкова другарска, та оттеглянето ми ще ни отвори очите затова, че започна толерирането на персони, които могат да ни носят предимно загуби.

В период на небивал срив моите оставки комай се оказаха единствените в цялата партия. Има още няколко, но те са 50 на 50 – подателите им отстъпиха част от позициите си, но останаха в политиката и даже в парламента. Навярно всеки се смята за незаменим и искрено вярва, че без него светът ще свърши. На гърба на традиционния лидероцентризъм в БСП, и то на всички нива, повечето от нас биха могли да останат пожизнено на постовете си, но това ли е формулата на успеха? Как пък на никого не му се иска да постои в „химическото чистене“? При това става дума за ръководство, немалка част от което се боят да минат през конгресното сито на тайното гласуване, а се делегират до върха на партията. И от което никой, ама никой не посмя да излезе като мажоритарен кандидат на последните избори. А искат не само да им пазиш авторитета, но и да приемеш, че без тях не може. Сякаш са и пътят, и истината, и животът.

Ето как се създава климат, при който моралните постъпки стават смешни. Какво промениха моите оставки? Дали подтикнаха към размисъл ръководството, членовете, избирателите или пък коментаторите в медиите? Или поне онези, заради които ги подадох? Та това им беше добре дошло! Заживяха с мисълта, че точно там им е мястото. Нищо, че ни свлякоха до най-малкия брой избиратели за целия преход. Че се превърнаха в символи на загубата.

Тогава защо Овчаров да се оттегли? Ама за толкова години начело на софийските социалисти не бил извоювал нито една победа. Че аз като изведох кюстендилските до най-високите проценти в страната, та какво? Ама бил забъркан в скандали. Че други като не са, та какво? Ама ако не си тръгнел навреме, можело да си отиде завинаги. Че някои като го сториха навреме, та какво?

Фактите при нас нямат никакво значение, важно е тяхното тълкуване. А то е според интереса. За нас думите са като за еквилибриста – ножовете. Хвърляме ги ту с дръжките, ту с острието напред, според целта на занятието. Не общото, а личното, в най-добрия случай – на групичката или кръжеца.

Някой би казал, че във всички партии е така. Сигурно. Но ако ще сме като всички, защо искаме избирателят да ни предпочете? Ние можем да печелим, ако сме различни. Но ако ще погазваме силата на принципа, и в нашите отношения ще господства принципът на силата. И ако някои като моя милост, макар и зад гърба си с многобройни битки с опонента, нямат нагласата да се борят със съпартийци и отстъпват, други я имат и влизат в боя.

Което едва ли вещае нещо добро. Защото докато жонглираме с „оставам“, избирателят вече спряга глагола „оставям“. И не към едного или другиго, а към цялата партия.

Полицията във Франкфурт на Майн разследва случая. До какви изводи ще стигне е рано да се каже, но поради по-особения статут на пътника е възможно правните последствия да се разминат. От друга страна, точно защото не става дума за случаен пътник, ще е доста по-трудно да се избегнат негативните морални и политически последствия.

Моралните щети

Подобни, а и по-неприятни инциденти по света стават всеки ден с лица от различни националности. Поради редица обективни и субективни натрупвания обаче чуваемостта е по-голяма, когато замесените са от нашия край на Европа. Още повече, когато са политици и народни избраници. Така лидерът на „Атака” лепва още едно срамно петно върху неблаговидния образ на България и българите, за които той иначе, по собствените му високопарни твърдения, вече 20 години води своята „битка”.

Това, разбира се, няма да ни е нито за първи, нито за последен път, тъй че някак си ще го преживеем. За самия него, естествено, от значение са не моралните, а политическите последствия. Проблем нямаше да има, ако ставаше дума за български самолет и българско летище. Мнозинството от българската публика не се впечатлява от такива неща, които пък, от друга страна, тук е лесно да се потулят и даже да се представят наопаки.

Преобразяване за външна употреба

В случая обаче целта на „пътуването” е задгранична. Нямам предвид конкретния полет, а очевидните последователни усилия на лидера на „Атака” да се покаже такъв, какъвто не е. Вече повече от шест месеца той е „по-тих от водата”, старателно загърбва всичките си любими тези и каузи и безропотно и самоотвержено се съгласява, подкрепя и защитава всичко, което каже или направи лидерът на ГЕРБ. Чудодейното преобразяване явно не е за вътрешна употреба, защото тук то не може да заблуди никого. Може дори да отблъсне значителна част от избирателите на „Атака”.

Нейният лидер е готов да заплати и тази цена, защото очевидно преобразяването му е предназначено за пласиране на международния политически пазар. Злите езици отдавна говорят, например, че се подготвя взаимноизгодното му приобщаване към Европейската народна партия. Каквато и да е крайната цел, инцидентът във Франкфурт прави пътуването до нея твърде проблематично и дипломатическият паспорт вече няма как да помогне. С това обаче възможните политически последици от случая не се изчерпват.

Български „лекции“ в Германия

„Всеки човек сам може да прецени поведението си”. Така министър-председателят отклони българските репортери, поискали да узнаят мнението му за случилото се.

Опасявам се обаче, че на друго място и пред други хора няма да му е толкова лесно да се измъкне от въпроса. А въпросът е защо измежду съществуващите възможности избра точно партньорството на партия, която, меко казано, не се ползва с много благовидна слава в цивилизована Европа. И на каква цена получава нейната безпрекословна подкрепа.

Впрочем, по неизвестни причини този въпрос най-старателно му беше спестяван именно на европейски терен от припозналото го европейско политическо семейство. Никой не повдигна въпроса и когато в лекцията си за „Българския европейски път” пред отбраната местна публика в Берлин той отново обяви, че на този път е сам и сам носи отговорността.

„Опитваме се да налагаме европейски стил на поведение”, похвали се тогава премиерът. Само десетина дни по-късно обаче във Франкфурт „лекцията” си по европейско поведение изнесе лидерът на „Атака”. След нея вече ще е много трудно да се избягва въпросът какво прави в управлението на България „неуправляемият пътник” от самолета на „Луфтханза”.

Автор: Ясен Бояджиев, Редактор: Александър Андреев
Източник: dw-world.de