По времето когато бе не само депутат, но и председател на Парламента, Александър Йорданов гордо бе обосновал легитимността на своето лично участие в новата власт с това, че по време на комунистическото управление той не само бил обмислял, но дори и бил подготвил издаването на нелегален вестник, но не могъл да го направи просто защото неочаквано дошъл 10 ноември 1989 г. и комунистическата власт паднала.

След своите само 28 години живот, Ботев оставя диря, която времето не може да заличи. Той е поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител. Автор е само на 20 стихотворения, но българската поезия и до днес би била невъзможна и “безначална” без тях. Той е не само една от най-буйните, непокорни и умни глави на своето време, но и гений, превърнал се в национален символ.

Поправките в „Конституцията” влизат в сила на 10 април 1990 г., и едва след тази дата Народното събрание е имало право да извърши легитимен избор на Президент. Изборът на Петър Младенов за президент, обаче, е направен на 3 април 1990 г. – по време, когато съгласно „Основния закон” изобщо не е съществувал такъв държавен пост.

За да запази привидно равновесие, сегашната система, подобно на предишната, не може без помощ отвън. Върнахме се отново в схемата на двойствеността, на имитацията и на привидността. Съставени от опортюнисти без никаква държавническа мисъл, изцяло зависими от чужди кукловоди, българските политически партии, в стремежа си “да приличат“ на европейските, се оказаха в социална безтегловност.

В 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта на „Шератон” започна официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция.
Точно пет минути преди това Дъглас Смит, Маршал Харис и аз се запътихме към ресторанта, но бяхме пресрещнати от заместник-председателя на СДС Петър Берон, който ме извика встрани и в силно възбудено състояние ми каза, че не съм член на опозицията и поради това нямам право да присъствувам на срещата. Аз му се изсмях и му казах, че организатори на срещата са американците, а не уж опозиционните слуги на комунистите, а той просто започна да говори на изключително висок глас – така, че всички в коридора да го чуят, като казваше, че аз съм „Позорът на опозицията”. Дъглас Смит вече беше влязъл в залата, но Маршал Харис, който през цялото това време стоеше недалеч от мен, се доближи и сякаш нищо не е станало просто ми каза: „Янко, хайде да влизаме!”.

След приключването на така посочената и всъщност най-важна фаза от съвкупността от оперативни мероприятия, организирани и осъществени съвместно от КГБ и ЦРУ, в началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър, а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, той кацна за кратко посещение и в София.

Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.

Като начало на този маскарад, вероятно, следва да интерпретираме имащата решаващо световноисторическо значение и драматическо и катастрофално за България и за българите значение договореност между Рузвелт, Сталин и Чърчил, постигната в Ялта в резултат на проведените там от 5 до 11 Февруари 1945 г. преговори.
Т. нар. „Среща в Ялта”, всъщност, бе една от трите исторически срещи на ръководителите на антихитлеристката коалиция; тя бе втората по ред и най-важната, като 14 месеци по-рано бе Техеранската, а 6 месеци след това – Потсдамската среща. Дори и днес, обаче, Ялтенската среща продължава да е обвита с тайнственост и е превърната в историческа легенда, тъй като с нея се обяснява цялото следвоенно разделение на Европа и спускането на „Желязната завеса”; с нея се обяснява „Студената война” и продължителното остро противопоставяне на Запада и Изтока.

З. „Дали промените са преход към капитализъм?”
Изхождайки от представата за „теоретическата несъстоятелност” на идеологемата, съгласно която „руската октомврийска революция е социалистическа” и че с нея е било поставено началото на изграждането на социалистическо общество; както и обосновавайки тезата, че по своя характер октомврийският преврат, всъщност, има „буржоазен характер”, и че установеното от нея общество е „общество на държавния капитализъм”, Г. Найденов обосновата тезата, че осъществяваният след 1989 г. в България т. нар. „Преход” всъщност е „Преход от ранен, неразвит държавен капитализъм, към развит, зрял държавен капитализъм” .
От методологическа гледна точка тази теза е била характерна за класиците на руската и западната социалдемокрация от 20-те и 30-те години на ХХ век, според които държавната форма на собственост е историческа и икономическа необходимост само за изостаналите в своето развитие страни при прехода им към капиталистическо общество. Тази теза е елемент на детерминистичния подход, характерен за материалистическото разбиране на историята. Тя е част и от оправдателния аргументационен арсенал относно насилствения път като продиктуван от историческата необходимост за постигането на едно по-развито общество.

Както самият феномен, така и понятието „дисидентство” (включително и „българско дисидентство”), са обременени от голямо множество вътрешни противоречия и идеологически и пропагандни наслоения при техната интерпретация, поради което често пъти се налага да бъдат правени редица неизбежни пояснения, уточнения и уговорки.
Преди всичко както феноменът, така и понятието, отразяват наличието на определена публично демонстрирана изява на несъгласие със същностните характеристики на общността, обществото и държавата, към която субектът бива считан за принадлежен – при което, обаче, то се проявява само в онези общности, общества и държави, в които принадлежността на личността е считана за задължителна и неотменима, а несъгласието – за забранено и обявено за отклоняващо се от господствуващата и приетата за нормална поведенческа изява.