Бюлетин
Станете приятел на Еурочикаго във Фейсбук, като последвате този линк: Eurochicago on Facebook
Запишете се и за безплатния ни бюлетин тук:
Абонирайте се за нашия бюлетин, като попълните формата по-долу. Имейл ще бъде изпратен до вас с инструкции как да направите това.
Subscribe to our newsletter by filling out the form below. A confirmation e-mail will be sent to your mailbox: please read the instructions inside it to complete the subscription.
Klimi zdravei!
Obajdam se ot Avstria. Molia otgovori za da ti izpratia moia Skype adress. Pozdravi Bojidar Pampulov
P.S. Kliment Velitchkov/bivch jurnalist v vestnik „Start“ e moi star priatel. Ako sam razbral nepravilno, tze raboti s tozi sait, molia izpratete mi negovite koordinati.
Моля за консултация по следния въпрос:
Синът на мои познат се ожени за американка.Моят познат и съпругата му
които са над 65 години, получиха право да отидат при него в САЩ .Научих,че в такива случаи американската страна им осигурява социална помощ от по 800 долара на всеки от родителите,безплатна медицинска помощ и др.
На мен и съпругата ми предстои подобно нещо. Ако е възможно да ни пишете дали това е вярно и какво трябва да се направи в случая.
Благодарим ВИ предварително!
ЗАБРАВЕНАТА ЕПОПЕЯ НА ЕДИН НЕЗАБРАВЕН ПОЖАР
Автор: Юлия Занкова – Войнарович –доктор по международни отношения и дипломация
Според древните китайци да живееш в интересни времена е проклятие, а античната гръцка философия учи, че Познанието е болка – колкото по-дълбоко навлизаш, толкова повече задълбаваш раната…..
Журнализмът е дело, което може да се сравни единствено с хирургията. Само че обектът тук е общественият организъм. Дълбаеш язвите и изрязваш гнилото от здравото – дори тогава, когато това ти струва отваряне на собствените рани в душата и в паметта. А за това са нужни воля и нравствен стоицизъм. Че дори май и бунтарска фамилна и родова традиция – да търсиш Истината и да я отстояваш……непокорена……Дори, ако трябва с подковани на босо ходила да направиш своите окървавени крачки към мъченическата гибел, която някои наричат Безсмъртие.
Преломните събития отпреди 20 години очертаха нашия собствен български Милениум и ни вкараха в ХХІ век 10 години преди астрономическото време. Съвременните летописци заменихме пачите пера с диктофони и камери, а свещите и мъждукащите кандила на Паисий и поп Груйо – с мощни телевизионни прожектори и камери, от които, казват – нищо не убягвало…И все пак, ако я няма Паисиевската съвест, никое от модерните “оръдия на труда” не може да гарантира една почтена и автентична документална възстановка на истината за определени преломни събития, каквото бе пожарът на комунистическия партиен дом.
Събитията, разтърсили България преди 20 години и предопределили пътя й за много десетилетия напред са определено изключително сложни и противоречиви. С античен трагизъм и модерна динамика в тях се редуват и смесват в сложен паноптикум герои и мерзавци, водевилни “лидери” и редници на Свободата – каквито бяха студентите “окупатори” на Университета, бунтарите от Инициатива “Гражданско неподчинение” и повечето от останалите безименни Граждани на уникалната в световната история урбанистична формация – Град на истината.
Патриархът на българското съвременно слово Иван Вазов нарече пролетта на нашето национално освобождение – 1876 г. “Пиянството на един народ”. 116 тодини по-късно народът ни позна своето Второ “Пиянство”. Той имаше своите Райни Княгини, които този път не везехме на светлината на свещи знамената на бунта, но пак на свещи /заради цикличния и май циклофреничен тогавашен режим на тока/ предавахме от телефоните на частните си жилища нелегални комюникета и възвания до Радиата “Свободна Европа”, “Дойче Веле”, “ББС” и пр. , в чиято същност на безпристрастни медии тогава не се и съмнявахме. Големият парадокс на нашето “тогавашно пиянство” беше, че го изразявахме чрез гладни стачки….и комай бяхме първите в света журналисти, гладуващи за Демокрация – в нашия случай БУКВАЛНО. През замъглените от изтощението на глада очи, заедно с колегите Анна Зографова – Люцканова, Валя Ганчева, Васил Станаилов и покойният вече талантлив български оператор Телериг Коларов, гледахме чудните, а понякога чудовищни в ренегатския си цинизъм метаморфози на хора и събития около нас. Моят 9 годишен тогава син Борис, /сега известен и награждаван фотожурналист/ бе моят личен коректив с по детски директните си въпроси за хора, събития и факти, които бушуваха около мен и колегите ми съмишленици от Зимата на нашето недоволство – 1989 – 1990 г., Града на истината и двете студентски политически стачки.
Инакомислещите „черни овце” на българската журналистика, които и преди, и сега, отказвахме да станем храненици „на уклада” на която и да било власт и партия, изпълнявахме гражданския си и журналистически дълг, и то не само да отразяваме и да регистрираме бушуващата около нас история, а и да я прекарваме през самите себе си, вплитайки личните си съдби, че и тези на децата си в нея.
С безрезервния оптимизъм на първите християни – да мерят всички със собствения си аршин на морал и съвест, работеха за Свободата ярки Възрожденски личности като като журналистките Анна Зографова и Ина Филипова, като без време отишлите си от тоя свят доц. Петко Василев – блестящ учен – физик и първи Кмет на града на истината, Димитър Йорданов – член на стачните комитети на двете студентски стачки от 1990 – година, пренебрегнал покани за специализация и докторантура по ядрена физика от Бъркли – Калифорния и НАСА, за да остане с колегите си – стачници в първите редици на младата българска демокрация. Не жалеше ни кариера, ни развитието си на блестящ музикант и артист и незабравимият Амадеус Кръстев – лидер на “Зелените патрули” – Бълграският “Грийн пийс”. Те трудно допускаха скептицизъм и съмнение и така и не повярваха до края, че Промяната може да се окаже на практика………Подмяна, а Демокрацията – цинична демагогия, сполучливо изразена в родилата се в ония времена поговорка “Едни правят стачки, а други трупат пачки”.
Хуба Филипова с автентичните си записи и репортажи връща читателите към ключови събития, които маркираха съвременната ни държавност /или бездържавие?!/.
Сред тях авторката е откроила “Митингът на победата” в чест на “първия законно избран демократичен президент”, като отказ от прочетената на тоози митинг Харта е станал заглавие на книгата. Това е обаче същата онази Химера, с която Филипова подходящо назовава първата част от своя труд. Липсата на исторически опит и радостните сълзи на привидната свобода за втори път в нашата история замъглиха очите на хиляди честни българи, които в началото на 90-те приемаха и приветстваха пробутаните им по чуждестранни сценарии сурогати под формата на президенти, министри, съмнителни в своята кресливост “дисиденти” и депутати-ветропоказатели. Просто малцина в онези “5 минути слава” на т.нар. “първи демократичен президент” се замисляха дали парламент, създаден чрез недотам законни изборни резултати, би могъл да избере нещо законно и наистина демократично…Или това бе Първият, изначалният Компромис, закономерно орисал българската Промяна на Подмяна, българските демократични реформи – на Байганьовски рИформи, а родната ни Демокрация – на вулгарна Демагогия…И така – 20 години…
В оная последна юлска нощ на 1990 г., встрани от своеобразния “пир по време на чума” – митингът на пировата победа под надслов “първи демократичен президент на България”, 13 млади интелектуалци разгорещено дискутирахме как да отрезвим “пиянството” на своите съграждани от Града на истината, отваряйки очите на свои и чужди за перфидната пОдмяна на демократични ценности с коварен Компромис. Обстоятелствата ни принудиха тогава да създадем Група 13, защото малцинството политически “трезвеници” трябваше също да се организира във формация, която да предупреждава за опасностите пред прохождащата ни Демокрация. Нашият скептицизъм бе изслушан от мнозина, но за жалост не бе чут навреме – макар, че Анна Зографова прочете още същата нощ Меморандума и Възванието-анализ на Г-13 по Радио Свободна Европа и други медии. Меморандумът и Възванието ни бяха официално връчени и в посолствата на т.нар.”Велики Сили” – като предупреждение и прогноза към наши и чужди. “Нашите” го задушиха в “братската” прегръдка на своя бодряжки ентусиазъм..А “Чуждите”?..Чуждите оцениха размирната ни съвест и като знаеха какво очаква по стар български обичай онези, които “много знаят”, спонтанно ни предложиха … политическо убежище…
Броени дни след това избухна Пожара, последван от …Погрома над Града на истината – нашенската “нощ на дългите ножове” или по-точно – на дългите полицейски палки и щикове…И всичко това бе “джиросано” с благословията и подписа на първото “демократично избрано” българско “слънце”, към което в оная паметна последна нощ на юли 1990 бяха призовавани хората да протегнат гладните си за Свобода и Промяна длани…Да, тази втора нощ бе “Изтрезняването на един народ”…а тежкият ни социално-политически и икономически “Махмурлук” продължава вече 2 десетилетия и май краят му не се вижда…
В ден като днешния, нека да извадим старите нелегално пазени “скрижали”, запачатали възхода и прекършения полет на младата българска демокрация. Кое налага това?
Гротескни в напъните си циклично да напомнят за себе си и собствените си „велики дисидентски подвизи”, които вероятно са извършвали с шапки – невидимки, група отдавна увехнали, но с неувяхваща демократична жар, почти с комсомолски плам, култур – трегерки лансират идея за съдебно преразглеждане на Казуса, свързан с пожара на Партийния дом. Ако това беше само проява на поредната политическа менопауза на мастити български демократки, щяхме да подминам истеричните им призиви за пореден лов на вещици и да ги причислим към графата „възрастови и личностни патологии”. Светлата памет на преките и косвени мъченици на българската демокрация и преход, както и уважението към личните саможертви, които дадохме през последните 20 години, под формата на политически уволнения, морални и физически репресии, включително и осакатеното бъдеще и съдба на българския Янс Палах – Пламен Станчев ни задължава да отговорим открито и ясно на подобни евтини манипулации и инсинуации, чието желание е да черпят нови дивиденти и да облагодетелстват поредните активни борци и боркини.
Обективно погледнато, една от основните ни грешки като народ е перманентното профанизиране на значими моменти от българската история и нихилистичното принизяване, а дори и опорочаване на най-чисти и благородни пориви, само защото те са били употребени от нечисти сили и за порочни цели. Грозният, но за съжаление чисто български принцип „покрай сухото да гори и суровото” вече 20 години ни играе лоши шеги – и по света, и у нас! Затова преди да се поддадем на стадния навик, да последваме и подкрепим призива за преразглеждане на Делото за пожара на Партийния дом, нека помислим кого би обслужила реализацията на тази идея….Особено, ако вземем предвид статута на една от инициаторките – съратник и политически съветник на „първото демократично – избрано слънце” на РБългария, което броени дни след сделката, маскирана като демократичен президентски избор, подписа в нощта на Пожара позорен за всеки демократичен държавен глава акт – заповедта за силов разгром с палки и кръв на Градовете на истината.
Това провокира нашия дълг на автентични участници в тези събития да извадим и ние на бял свят своите лични късчета Памет от историческата Мозайка на ония времена. За да изведем още неродените тогава наши деца от тежкия социално-икономически Махмурлук, с който лековерието ни беляза тяхното детство и юношество…и да не им се налага да протягат напразно гладни погледи и длани…към никого и към нищо … даже и към Слънцето…
IN MEMORIAM
Днес се навършиха пет години от СМЪРТТА на уважавания световно-известен виртуоз, композитор и цигулков педагог – МАЕСТРО проф. Леон Суружон.
93-годишният Маестро прекара последната 2007 година от живота си в Пловдив, в родната България, където през януари 2006 г. бе удостоен с титлата Доктор хонорис кауза от Пловдивската консерватория. Почина самотен и тъжен в старчески дом в Брюксел, като племенникът му Алберт изпълни едно от последните му желания – да бъде погребан в България. В парцел 24 на Еврейските гробища в София, маестрото е положен за вечни времена, в гроба на своята майка Естер. Той лежи под мраморен саркофаг, върху който са изписани само имената. До гроба растат трендафилов храст и акация – дървото сиким, символ на Библейския кивот. Там е много тихо и почти никой не го посещава. Поставям рози върху мрамора, който блести. Към нас се покланя единствено салкъменото дърво. Никой не безпокои вечния сън на гениалния цигулар, преминал в отвъдното!
Възпитаник на Пражката консерватория, лауреат на множество международни конкурси, носител на наши и международни награди, проф. Суружон възпита поколения цигулари, с усет към лиризма и обич към музиката. Прекрасни виртуози – негови ученици в България са Александър Владигеров и Йосиф Радионов.
Изумителен бе талантът на маестро Суружон, споменът за който ще остане, като за един от най-големите цигулари на България. Концертирал по всички по-известни световни сцени, наред с Давид Ойстрах, Леонид Коган, Йехуди Менухин и Хайфец, с видния полски виолончелист Казимир Викомирски, с чешкия световно известен диригент Вацлав Талих, проф. Леон Суружон се радваше на всеобща известност и любов на публиката. Приятели са му били много от живите оцелели евреи от концлагерите на смъртта от Втората световна война. Всред най-близките му са били ОПЕРНАТА ПРИМА ЦВЕТАНА ТАБАКОВА/ЦВЕТАНА-ЛИЛЯНА ТАБАКОВА,Проф. Панчев, покойният композитор и диригент Петър Зографов, българската Соня Хени, Проф. Христо Бръмбаров и неговата съпруга – певица мецосопран Соня Хамерник, журналистката Соня Алберт Бакиш и цигуларят Самуел Леви от симфоничния оркестър на БНР – също покойник.
Имената на някои от неговите приятели са дори и в списъка на Шиндлер, чиито поколения продължават да живеят в Израел, Канада и Америка. В своята книга “Отречени от закона”, посветена на подвига на българските евреи, оцелели след приемането на Закона за защита на нацията след 41-ва г. на ХХ век, писателят Виктор Барух описва как концлагеристът Леон Суружон от еврейския трудов лагер в Бели извор – в района на днешно Ардино (и в «Трънска клисура” през 1943 г.) е бил пребиван, а вечер са му разрешавали да свири цигулкови пиеси от Дворжак. Слушали са ги всички концлагеристи. Леон заставал на една височинка на фона на луната. Г-н Леон Калаора ми разказа всичко това. Други ми описваха как Леон Суружон е заставал до влаковите композиции край вагоните с беломорски евреи от ешалоните по пътя за концлагерите Треблинка, Освиенцим и Бухенвалд. Суружон им свирил, като за последно на изпроводяк, Серенадата на Шуберт, Хумореската на Дворжак и “Аве Мария”. Те слушали и плачели. А там, в концлагерите на Полша и Германия загинали любими негови приятелил. Из между безследно изчезналите за него е била и музикантката Елза Йелиела Полак; състудентка от Пражката консерватория.
Много по-късно маестрото загубва и добрия си приятел – цигуларя Ян Паненка.
Покъртителна е мъката на маестрото, когато на 13 януари 1961 г. в Израел при катастрофа загива и по-толямата му сестра, портретистката – художничка Султана Суружон, погребана в Холон. Султана Суружон – Лазарова, е родена също както брат си в Нови пазар. Завършва Софийската художествена академия и когато през 1924 г. се основава Дружеството на българките с висше образование, тя е една сред първите наши именити портретистки, участвала в ежегодните изложби, организирани от дружеството през междувоенния период. В това сдружение са участвали около 100 български масторки на живопистта.
Султана заминава за Париж през 1938 г. и там излага свои платна в качеството си на член на Дружеството на френските независими художници. През 1953 г. репатрира в Израел. Султана Суружон е изключително ценена в чужбина и на аукциони нейните произведения се продават на баснословни цени. За немалко от творбите й се предполага, че са били придобити от някои колекционери по не особено честен път.
В момента във фонда на Националната Художествена галерия е предоставена нейна неизвестна картина – портрет, изобразяваща друга именита художничка от чешки произход – Елена Роберт. Дамата е приказдно красива. Елена Роберт е дъщеря на проф. Панка Пелишек, дългогодишен преподавател в Софийската консерватория и приятелка на проф. Леон Суружон. Картината е приказдно красива, но уви, говори се, че ще бъде продадена или препродадена. Дамата, която претендира, че е нейн собственик – г-жа Амалия Кьониг – дъщеря на Елена Роберт живее в Германия. Преди месеци тя съобщи , че е имала разговор с културния ни министър Вежди Рашидов за покупка на картината. Прекрасната Елена е Нарисувана е в чешка национална носия. Лично аз обаче изразявам опасения, че тази картина може да бъде препродадена след време на търг!!!
Султана е една великолепна авторка на маслени платна и акварели, Тя се нарежда сред майсторите на портретния актов жанр. Нейни творби, една от които „Голи жени“ (1934 г.), се съхраняват в НХГ – София.
На 13-ти януари т.г. се навърши годишнина и от смъртта на Султана Суружон, за която в София всяка година се отслужва заупокойна литургия по канона на църковно-славянския ритуал.
Музикалният гений на маестро Суружон винаги е бил в неговите виртуозни интерпретации. Обичал е Бах, Чайковски, Паганини, Бетовен, Брамс. Импровизирал е вълшебно прочутата Испанска симфония на Лало. Концертирал е в цяла Европа. Написва не малко свои композиции, от които изключително популярна е неговата испанска пиеса.
Проф. Димитър Сагаев пише за Маестрото в своята книга “Саша Попов и българският симфонизъм” следното:
“На 17.11.1949 г. в София диригентът проф. Саша Попов широко разгръща ръце и Петата симфония на Бетовен се разпростира мощно с призива на съдбата и победата на духа. Очакваният цигулар – виртуоз Леон Суружон изпълни прочутата Испанска симфония на Лало. С мекотата на тона, с динамичните отсеки и прецизността си той завладя публиката. Диригентът Саша Попов видимо оценяващ високото майсторство на Суружон, настоятелно го подканяше да се покланя на публиката. И накрая концертът завърши с любимата творба на Суружон “Картини от една изложба” на Мусоргски – Равел”.
Големият музикант проф. Суружон е посветил целия си съзнателен живот на музиката. А предпочитана от него сцена бе концертната зала “България” в София, където е изнасял стотици концерти още от времето на маестро Цадиков.
Професор в Брюксел, Щутгарт, Дюселдорф, в Моцартеума на Залцбург, в Хавана, Торонто и Париж, маестро Леон Суружон бе тих и скромен, човек с рядък талант, което го направи гражданин на света. Талантът му принадлежи не само на България. Принадлежи и на Белгия, където е живял и музицирал, на Чехия, където е следвал и обичал, на Полша, където в газовите камери изгоряха приятелите му. Принадлежи и на държавата Израел, която той много обичаше и където са неговите роднини, принадлежи на Париж – града сърце на света, в който маестрото става лауреат на конкурса Жорже Енеско през 1947 г.
Неговите ученици – Александър Владигеров и виолончелистът Йосиф Радионов,които преди години присъстваха на скромното му погребение, отслужено от кантора на Софийската синагога – член на Израилтянския духовен съвет Йосиф Леви и от раби Коен, винаги ще помнят майсторските му класове и концертната му дейност, преминала с огромен успех.
Името му значи много за българската музикална култура и винаги ще заема достойно място в българския музикален живот, защото с приноса си, той остана достоен “войник” на фронта за музиката.
ПОКЛОН, дълбок поклон ПРЕД СВЕТЛАТА МУ ПАМЕТ!
ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ПАМЕТ И НА ГЕНИАЛНАТА НАША ХУДОЖНИЧКА СУЛТАНА СУРУЖОН!
Кой разстрелва принца регент Кирил Хайнрих Франц Лудвиг Антон Карл Филип, княз Преславски на Царство България, принц Сакс-Кобург- Готта и херцог Саксонски?
По случай 67 години от гибелта му
Както всички ние знаем на 02.09.1944 г. правителството на Иван Багрянов пада и тогава по решение на регентите на българския малолетен ЦАР Симеон Сакскобурготски се сформира правителство от консервативни демократи и крайно десни земеделци, оглавено от Константин Муравиев.
На 05.09.1944. г. в 19:00 часа СССР обявява война на Царството ни. Царят БОРИС ТРЕТИ КОБУРГ-ГОТА, както и неговият брат принц Кирил КОБУРГ-ГОТА стават жертва на политическа игра, която тепърва предстои да се разнищва и анализира. Те са пожертвани за чуждите интереси към българската ни територия.
В блогът \\"Придворно общество\\" пише:
\\"Роден само една година след цар Борис, принц Кирил е бил негов най-близък приятел през целия му живот. Детството на Кирил минава по същия начин като това на брат му. Те имат едни и същи възпитатели, завършват Дворцовата гимназия и Военното на Негово Величество училище. През Първата светован война Кирил и Борис са на фронтовата линия. Като млядеж Княз Кирил се увлича по автомобилите. Известен е с бохемския си живот. Има данни, че е спряган за крал на Албания?!\\"
През 2007 г. във в. Атака се появява материал, озаглавен:\\"ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ ТРАЙЧО КОСТОВ БЕШЕ ЕДИН ЗЛОВЕЩ СПЕКТАКЪЛ:Нека да си припомним фрагмент от този материал, заедно със стенограма от един изключително важен разговор на принца РЕГЕНТ.
\\"В книгата си \\"Срещи и разговори с принц Кирил\\" (изд. \\"Български писател\\"- 1993 г.), авторът Михаил Топалов говори за отношението на регента княз Кирил към Никола Гешев. Братът на Борис III засяга лично Гешев на едно съвместно заседание на Министерския съвет и представители на Държавна сигурност. На това заседание регентът е предложил амнистия за комунистите от концлагерите, а суперполицаят, с високо самочувствие и без да спазва чинопочитанието, рязко се е потивопоставил. Спорът между двамата протича така:
Княз Кирил: \\"…Защо се смятате за професионалист, а не спазвате чинопочитанието? Поне то не се учи в университета (Кирил подигравателно намеква за незавършеното образование по право от \\"Папата\\" в Рим – б.а.). Защо вземате пръв думата, преди да се е изказал вашият пряк началник, министърът на вътрешните работи и народното здраве Дочо Христов? А над вас са още: началникът на Държавна сигурност Павел Павлов, заместникът му Александър Санков (тук княз Кирил греши, Санков в йерархията не седи над Гешев, а е негов подчинен – б. а.), над вас е директорът на полицията и неговите трима заместници. Вие сте само един началник на отделение за борба с комунизма. Да не говорим, че никой не ви е дал право да засичате мен, регента, оторизиран да внася предложенията на регентството, но вие сте длъжен, дори само като професионал, дори просто като възпитан човек, да се изкажете след тия умни и далновидни, хора.\\"
Никола Гешев: \\"Тия фанатици-комунисти щом излязат от селищата на Държавна сигурност (разбирай концентрационните лагери – б.а.), отново ще грабнат оръжието, ще направят всичко, за да свалят властта и да я вземат те\\".
Княз Кирил; \\"Убеден ли сте в това?\\"
Никола Гешев; \\"Напълно!\\"
Княз Кирил: \\"Добре, господин Гешев, кажете сега, колко точно агент-провокатори пратихте между тях? Но точно, без да лъжете!\\"
Никола Гешев възмутен: \\"Аз не лъжа никога!\\"
Княз Кирил: \\"Докладвали сте винаги абсолютно точно?\\"
Никола Гешев: \\"Да.\\"
Княз Кирил: \\"Добре, да чуем тогава колко са вашите хора в Кръсто поле, Еникьой, колко бяха в Гонда вода? Колко в село Рибарица, Тетевенско?\\"
Никола Гешев: \\"Това не мога да ви кажа!\\"
Княз Кирил: \\"Защо?\\"
Никола Гешев: \\"Така ми е заповядано от вашия покоен брат!\\"
Княз Кирил: \\"Но на него сте казвали, нали?\\"
Никола Гешев: \\"Да.\\"
Княз Кирил: \\"Тогава можете да го кажете на нас, ръководството на държавата.\\"
Никола Гешев: \\"Не мога. Единствен той, Монархът, знаеше истината и имаше право да я узнае. Никой друг!\\"
Интересно е да се знае колко ОБЩО панихиди за всичките тези 67 години са били отслужени за принца регент?! И въобще – имало ли е такива?!
Защото докато бил следствен е получил само един пакет с няколко ябълки и няколко прегорели кюфтета. Нито принцеса Евдокия, нито царица Йоанна са изпращали храна в затвора за него?!
А той – принцът регент помага на свои приближени – дни преди ареста му спешно да напуснат страната. Спрягат се няколко имена – това на актрисата Надя Ножарова, на г-ца Мария Петрова /?/ и на още една дама от антуража, чието име не е известно, а само псевдонима – Соня Хени?!?
Според източник, пожелал анонимност дамите са излетели със самолет от София като с тях е трябвало да лети и принцеса Евдокия. Това обаче не става.
По време на Народния съд за съдене на виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея изправят да отговарят регентите принц Кирил, Богдан Филов, ген. Никола Михов, бивши министри и редица други лица. Общо в цялата страна действаха 4 върховни и 64 областни състава на народните съдилища.
По времето на соца бил разпространен слух, според който Веселин Андреев лично е застрелял брата на цар Борис Трети – принц Кирил, регент на България, осъден на смърт от Народния съд. За това вече се писа…„Принц Кирил е застрелян от подполковник Веселин Георгиев, по това време той е новият милиционерски комендант на София. Не знам дали наистина е убил принца, но във всеки случай не е татко“, обяснява Владимир Андреев.„Да, принц Кирил не е разстрелян от Георги Георгиев Андреев, по-известен като поета Веселин Андреев, а от подполковник Веселин Георгиев, потвърди и писателят Христо Троански. В книгата си „Убийствено червено“ той пише: „Но още с първото действие на спектакъла (изпълнението на смъртните присъди – б.а.) възникват пререкания кой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към княз Кирил. След години подполковник Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: “Лично пролях синята му кръв!”Христо Троански разказва още един детайл към портрета на подп. Веселин Георгиев. През 1947 г. тогавашният главен прокурор Димитър Запрянов го моли да спазват законите и да не оказват толкова голям натиск върху съда. Подполковникът отговорил: Другарю главен прокурор, като ми говорите за правосъдие, все едно ми бъркате в очите…“ Но дали е така?Всичко това са въпроси!!! Имало е и трети слух по времето на СОЦА, че смъртната присъда на принца регент не е била изпълнена. Защото бил разстрелян последен. Няма как да е това, ЗАЩОТО Д-р Станишев всъщност е бил последният???!!!
Преди време кинорежисьорът Г. Люцканов – вече покойник засне филм за Стойчо Мушанов.
Люцканов прояви своята изключителна личност и във филма, посветен на живота и дейността на един от най-големите доказани български политици – Стойчо Мушанов. Във изключителната филмова лента се прави едно буквално журналистическо и кинодокументално разследване. Включително и за намеренията Румъния, България и Турция след края на Втората световна война да образуват неутрален блок, без да влизат в конфронтация с Германия.
По този повод тогавашният румънски премиер търси контакт с регентите на царството ни, опасявайки се с основание от намесата на германски агенти в Букурещ и София.
Интересно е да се знае действително осъществени ли са БИЛИ ТОГАВА такива разговори.
Действително българските историци са длъжници на регентите – защото освен тяхната трагична кончина има недоуточнени и неизследвани факти И НАЙ-ВЕЧЕ ЗАЩОТО ВЪПРОСИТЕ, СВЪРЗАНИ С Т.Н. \\"НАРОДИН СЪД\\" И ДНЕС ПРОДЪЛЖАВАТ ДА СА ТОЛКОВА МНОГО.
Българската позиция в края на войната е била особено важна, защото в София тогава е имало руска легация. По тази причина е била направено предложение Румъния, България и Турция да образуват неутрален блок. Аргументът е бил, че е имало канали за връзки и контакти със западните съюзници. Тези обстоятелства и едностранни действия на България и българските политици тогава обаче осуетяват изпълнението на нестандартния, но разумен план. Тежките англо-американски бомбардировки над българската столица на 10 януари и 29-30 март 1944 г. стават факт и отвличат вниманието на държавния елит. Паралелно с всички това се е водила борба срещу нелегалните комунистически функционери, особено след министерското постановление № 30 от 28 април 1944 г. и маневрите за излизане на страната от съюза с Германия, етапи от които са правителствата на Иван Багрянов и Константин Муравиев, и мисията на Стойчо Мушанов в Цариград и Кайро между 29 август и 9 септември 1944 г. Оказва се, че след датата 23 август 1944 г. планът за образуване на неутрален блок на Балканите вече не е бил актуален, тъй като 17 дни по-късно и България е последвала румънската съдба, влизайки за половин век в съветския блок и загубвайки своята независимост.
Филмът е и за конкретиката и тайната на мисията на Мушанов в Кайро.
През Втората световна война СССР де факто не е воювал с България. Царството ни е било добра платформа за пренос на разузнавателни данни от РАЙХА към СССР. Осъществена е била специална конференция за договаряне условията за мир. Великобритания е била против СССР да участва (документ G-4245/30.08.1944.!). Английските планове за БАЛКАНИТЕ просто били различни. В същата връзка е прехвърлена неофициална българска делегация в КАЙРО, с цел да стартира преговори. СССР гръмко протестира.
Във Вашингтон в същото време научават, че предстои смяна на правителството в Царство България – (документ D-1775/31.08.1944.!). Тогава при извънредно загадъчни обстоятелства е ликвидирана мисията КАТУЛ-Томпсън (10.06.1944.!) и това е причината, която хвърля в отчаяние англичаните. Всяка пряка връзка с Царство България тогава е била прекъсвана. Министър Стойчо Мушанов , който е бил в КАЙРО, е телеграфирал на българския пълномощен министър в Турция Балабанов, на когото съобщил, че “съветската армия ще влезе в БЪЛГАРИЯ” (OSS-28684!).
Анна Зографова
*С Л Е Д В А*
Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!
Теми в развитие
Категории
Анкета
Статии по дати
Абонамент
Предстоящи събития
Връзки
архиви
Най-коментирани
Последни коментари
Най-посещавани