Home » Авторски страници, литература

Леля Цочка

2018.04.17 2 коментара

Разказ от Людмила Андровска

Останки от лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч. Снимка: в. „Дневник“

Детството ми премина в малък прекрасен град с река, два парка и добри хора. Дядо е отишъл там случайно. Бил е министър на транспорта по времето на цар Борис Трети. В една люта зима цялото правителство придружавало царя във влака по трасето Левски-Ловеч, което се строяло в момента. Царят искал някакви промени по линията, ала за дядо те били абсурдни – все пак бил пътен инженер. „С цялото ми уважение, Ваше величество, тук аз съм специалистът“ – възразил той, но царят казал, че ще стане така, както иска. Дядо дръпнал аварийната спирачка и слязъл насред полето. Тръгнал в дълбокия сняг без посока, в далечината се чувал вой на вълци, но имал късмет – след два-три часа видял градче. Отишъл там премръзнал, добри хора го подслонили, нахранили и стоплили. Градът му харесал много, продал къщата в центъра на София и построил голяма къща насред града. И така, с баба останали тук. След години, когато мама отишла да следва в София, по някаква ирония си намерила квартира точно в старата къща на дядо и баба.

Това, че дядо е бил царски министър, беше една от големите ни тайни. Бяха ме предупредили никъде да не го споменавам. Другата тайна бяха сабята на дядо и орденът му от войната – така и не разбрах Балканската или Първата световна – които бяха скрити под дюшека. А последната тайна бе, че бащата на баба – моят прадядо – е бил собственик на фабрика. Баба се е казвала Теодора, но когато след Девети септември сменяли паспортите, й казали: „Каква Теодора! Какви са тези буржоазни имена!“. И така й сменили името с народното Тодорка.

В неделя следобед всички в града обличаха празнични дрехи и отиваха на разходка в парка покрай реката. Най-много ми харесваше чичо Тодор, който живееше през две къщи над нашата. Викахме му чичо, защото бяхме много малки – почти всички деца от махалата тогава бяхме четири-пет годишни, а чичо Тодор вероятно е бил към двайсет и пет, но на нас ни се струваше стар. Той беше учител по литература. Обличаше се в светли костюми, винаги с чиста бяла риза и вратовръзка в подходящ цвят. Не бях виждала толкова елегантен човек. Чичо Тодор бе ерген. Говореше се, че се харесват с учителката по рисуване, но и двамата били много срамежливи и не знаели как да започнат връзка. Понякога ги виждахме в неделя на разходка в парка. Вървяха на метър един от друг. Тя беше изчервена и гледаше в земята, а той не знаеше къде да сложи ръцете си.

Всички деца от махалата обичахме да ходим в двора на чичо Тодор. Той ни черпеше с череши, ябълки или джанки и ни разказваше книгите, които трябва да прочетем, когато тръгнем на училище. Ние го гледахме със зяпнали уста и попивахме всяка негова дума.

През лятната ваканция изпращаха учителите по селата в окръга, за да помагат на ТКЗС-та. И чичо Тодор замина, а на нас много ни липсваше и го чакахме с нетърпение да си дойде.

И в началото на септември той се върна. Но не беше сам, до него вървеше едра здрава жена, загоряла от слънцето, с черна, сплетена на две плитки коса, студени сини очи и тъмни мустачки над горната устна. За първи път виждах мустаката жена. И гласът й беше като на мъж – нисък и неприятно дрезгав. А когато погледнах в очите й, ме побиха тръпки. Много харесвах сини очи, и мама беше синеока и й се сърдех, че не ми е дала нейните очи. Ала очите на леля Цочка – така се казваше жената – бяха зли. Разбрахме, че в селото, където бил чичо Тодор, една вечер бригадирът на ТКЗС-то го поканил на гости в къщата си да се почерпят. Чичо Тодор се опитвал да откаже, но бригадирът не го оставил на мира, докато не се съгласил. Напили го, а рано сутринта, още по тъмно, в квартирата му дошли партийният секретар на селото заедно с местния милиционер и с бригадира, който го обвинил, че е злоупотребил с доверието на сестра му. Партийният секретар казал, че веднага трябва да се ожени за момата или милиционерът ще го арестува, ще го съдят за нарушаване на социалистическия морал и ще го пратят в затвора. Чичо Тодор се опитвал да възрази, той не си спомнял нищо, но нямало какво да прави и се примирил да се ожени за сестрата на бригадира, макар дори да не я бил виждал.

Всички съжалявахме чичо Тодор. Беше ни мъчно и за учителката по рисуване, която пред очите ни се стопи от мъка. Мразехме леля Цочка, гледахме я накриво и й викахме „леля Цоца“. А тя цъфтеше. Още в първия ден се развъртя и пренареди къщата. После забрани на нас, децата, да влизаме в двора им, и за кратко време си намери работа в завода. Нямаше образование и не умееше да прави нищо, затова в началото я бяха назначили в цеха на поточна линия – да слага и да маха разни неща, които минават покрай нея.

По това време се разчу, но само шепнешком, че до града са направили лагер за враговете на социализма. Когато дядо ме водеше при мама и татко в София, пътувахме с автобус и минавахме край каменната кариера. Тогава той слагаше ръка на очите ми и тихичко ми казваше да не гледам натам. Все пак понякога успявах да надникна и виждах в далечината някакви много слаби хора, покатерени по скалите, да чукат камъни с огромни чукове, а други ги пазеха.

Леля Цочка вече се бе издигнала в работата. Беше станала началничка на работничките в цеха с поточната линия. Говореше се, че е завързала връзка с партийния секретар на завода и той я покровителства.

Слуховете стигнаха и до чичо Тодор. Една вечер от къщата им се чуваха викове, различаваха се отделни реплики, че тя му е съсипала живота, а сега и му изневерява, но той ще се разведе с нея и ще я върне обратно там, откъдето я е довел. После леля Цочка изскочи от къщата и хукна по улицата.

Преди разсъмване в къщата на чичо Тодор дойдоха някакви хора, които го изведоха, натъпкаха го в кола и го отведоха. След това се разбра, че са го пратили в лагера при каменната кариера, конфискували са имота му и са го дали на леля Цочка, като тя е станала единствен собственик на къщата. След няколко дни научихме, че учителката по рисуване е била изселена за неморално поведение някъде в другия край на България – по Лудогорието или по Добруджа, не беше ясно.

Баба и дядо ми рекоха повече да не се подигравам на леля Цочка и да не подвиквам след нея, а да я поздравявам любезно. Усещах страх в гласовете им. Другите деца също бяха предупредени от родителите си. И ние й казвахме с медени гласчета: „Добър ден, лельо Цочке…“, но зад гърба й се кривяхме и се плезехме. Слава Богу, тя не се обръщаше, за да ни види, дори не ни забелязваше, не отговаряше на поздравите ни, минаваше с гордо вдигната глава и надменно изражение.

След една-две години нейният партиен секретар беше изпратен на работа в София и не след дълго и тя замина за столицата.

След още година закриха лагера и някои от оцелелите бяха освободени. Един побелял възрастен мъж с вехт костюм, в който се губеше кльощавото му тяло, мина по улицата ни и спря пред запустялата къща на чичо Тодор. Едва познахме, че това е той. Досетихме се, когато видяхме сълзите, които се стичаха по хлътналите му набръчкани бузи. Той постоя, погледа, после пое нагоре към улицата. Не ни видя, не ни обърна внимание, просто си тръгна, заслушан в себе си.

Гледахме след превития му гръб с увиснали рамене и по нашите лица се затъркаляха сълзи. Този човек по нищо не напомняше за младия красив мъж с хубавите костюми и белите ризи…

Скоро след това мама и татко ме прибраха при тях в София.

Минаха години, баба и дядо починаха и градската управа взе къщата ни. Обясниха ни, че нямаме жителство в града и не може да имаме къща там. Построиха голям блок, в който апартаменти взеха почти всички от градския комитет на партията – мястото беше в центъра на града с гледка към хълма с люляците.

Работех като журналист. Дойдоха промените и от редакцията ми възложиха да напиша за политзатворниците от лагерите на смъртта. Спомних си веднага за чичо Тодор и заминах към малкия град. Срещнах се с колегите от местния вестник и започнахме издирване. Не забравих и учителката по рисуване. Най-напред дойде информацията за нея. Изпратена в някакво далечно затънтено село, е била подложена на тормоз от местната управа и на подигравки от селяните. Не бе издържала и се беше хвърлила във водите на близката река. След лагера чичо Тодор бе отишъл да я търси, но научил само за тъжния й край.

Най-сетне разбрахме къде се намира и той. Колегите от градчето ми уредиха среща. Отидох в старческия дом в близко селце и седнах срещу него до масата в столовата. Бяхме само двамата. Обясних му коя съм, как сме ходили при него и ни е разказвал за любимите си книги, как ни е черпил с плодове от градината си… Смаленият старец срещу мен мълчеше, в угасналите му хлътнали очи не трепваше нищо. Не знаех дали ме чува. Говорех му за баба и дядо, как минаваше покрай нас, облечен в хубав костюм, за разходките в парка край реката… За учителката по рисуване… Той продължаваше да мълчи. Споменах как пътувахме с дядо край каменната кариера и как дядо закриваше очите ми… Той мълчеше. Може би ми се стори, че в пресъхналия му поглед се появи влага… Не бях сигурна, вгледах се, но тогава той стана, изправи се на треперещите си крака с прегънати колене и бавно се отправи към вратата, без да ме погледне.

На тръгване оставих номерата на телефоните си на директорката на дома – за всеки случай, ако нещо се наложи или ако чичо Тодор попита за мен и пожелае да разговаряме.

След няколко вечери със съпруга ми гледахме по телевизията един от големите сини митинги. На трибуната се бяха качили ръководителите на синята идея. Камерата се разходи по хората, застанали най-отпред пред трибуната. Изведнъж едно лице привлече вниманието ми – възрастна жена с тъмни мустачки, побелялата й коса бе сплетена на две плитки, а от избледнелите й сини очи ме побиха тръпки. Колкото и да се бе променила, не можех да забравя погледа на леля Цочка. Заедно със стария мъж до нея – бившия партиен секретар – усилено махаха и викаха в подкрепа на новата власт.

През нощта сънувах река. Беше мрачно, само луната осветяваше тъмните води. От реката излезе учителката по рисуване, в дълга бяла риза и с дълги разпуснати коси. Тя се отправи към брега с протегнати ръце… Появи се чичо Тодор – млад, красив, с хубав светъл костюм. Той тичаше към нея, без да спира съблече сакото и го захвърли. Нагази във водата, хвана ръцете й, обърнаха се и двамата постепенно изчезнаха към другия бряг…

Рано сутринта звънна домашният ми телефон. Обаждаше се директорката на старческия дом. Извини се за ранното позвъняване, но аз съм единственият близък на чичо Тодор, няма на кого друг да се обадят… Снощи внезапно той е грабнал стола, на който е седял, и го е запратил по телевизора… После излязъл навън и никой не знаел накъде отива. Призори са го намерили обесен на дърво в дъното на двора…

Мълчах на телефона. Мъжът ми мина зад мен и пусна телевизора. Повтаряха снощния репортаж от митинга. Над всички се извисяваше мъжественият, неприятно дрезгав глас на леля Цочка.

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Людмила Иванова-Андровска e родена през 1953 г. в София. Завършила е Полиграфическия техникум “Юлиус Фучик” и Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Български език и литература”. Работила е като асистент-режисьор в Студия за телевизионни филми “Екран” и като журналист. Собственик на издателство “Делакорт”. Сценарист е на ТВ новелите “Не мога да заплача” и “Риск”, както и на двусерийния ТВ филм “Вечери в Антимовския хан”. През 2001 г. издава първия си роман “Хаос”, а през 2008 г. – двуезичния литературния сценарий „Данте” (на български и английски). През 2015 г. излизат сборникът разкази „Което си отива“ и немското издание на романа „Хаос“. През 2016 г. излиза и второ издание на „Хаос“.

.

2 коментара »

  • Валери said:

    леля Цочка. Заедно със стария мъж до нея – бившия партиен секретар – усилено махаха и викаха в подкрепа на новата власт.
    Също като днес. 28 години няма промяна. Страхотно попадение – 10-тка.

  • Elmira Stoyanova said:

    Razkazat e strahoten:nepovtorim stil, ti si maistor na slovoto. Bravo Ludmila!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.