Home » Авторски страници, българи зад граница

За Българската църква в Индианаполис и децата, които растат далеч от България

2018.02.11 Няма коментари

St. Stephen Bulgarian Eastern Orthodox Church

1435 North Medford Avenue
Indianapolis, Indiana

Българската църква „Св. Стефан“ в Индианаполис. Снимка: Bulgariandiocese.org

Беше преди три или четири години. Както всяка година от последното ни приключение, емигрантството, се завръщахме в България лятото, заедно с една сюрия внуци. По-голямата част от времето си прекарвахме извън града в местността „Под камъка“, където имаме четиридесетина квадрата постройка, басейн и много овощни дървета.

Отначало купих едни четиристотин квадратни метра на шега, после понадвах през две-три години, докато се оформиха към три декара. Наричаме го „Мястото“. Така му викахме отначало и така си отиде. Пък то и името понякога така си лепва, че с нищо не можеш да го изчегърташ. Например, на хората от рода на баща ми на село им викаха „Карпузята“, а на рода на майка ми „Пашмаците“, на други пък викаха „Хвърчилковците“, на четвърти „Цопалите“. Понякога даже и забравяш как се казва човекът, та е достатъчно да му викнеш: „Ей, Цопал“.

Да си дойда на думата все пак, щото те лакърдиите като ги почнеш, край нямат.

Тръгваме към „Мястото“, нарамили турджуците с багаж за деня, към десет – хем децата да са се понаспали, хем да не е много топло. Минаваме през парка „Детски кът“, ама големият внук не го свърта, та докато пристигнем, той вече е ходил два пъти и се е връщал. По-малките, Виктор и София, обикалят по люлките и пързалките, докато кандисат. Излизаме от парка и минаваме покрай ресторанта „Маймунката“. Слънцето понапича гърбовете ни и ускоряваме крачка. Малко остана, но по-добре да навлезем в сянката, че то уж рано, ама си е баш лято. Кривваме покрай „Джеваната“, заведението и хотела на един комшия, и докато се усетим, сме се шмугнали вляво по черния път. Там ни чака кучето на Балабана. Оставяме му да хапне събраните прилежно кокалаци от вечерята, а изпод сянката се чува гласът на Балабана: „Хайде бе, хора, стана пладне, а още ви няма“ . Той идва вече до неговото „Място“, колкото да нахрани кучето, за друго няма сили сиромахът. Двамата с кучето ги е налегнала старостта, та като тръгнат заедно, единият зафелква на едната страна, другият на другата. Изправя се едва-едва с пъшкане, подпирайки се на бастунчето, усмихва се с едното си останало око и закача малките: „Слушат ли дядо и баба?“

Ей, хора, няма милост старостта. Мъжага си беше Балабана, канара. Пък като засвисти оная коса в ръцете му по коситба, стой, та гледай. Гони козите по цял ден като момченце из дракалаците, подвиква гръмогласно: „Убряя… Накъде си се сурнала ма, проклетнице!.. Убряя.“

Сега си е сковал една пейка за сядане и като дойде се куртулисва на сянка, втренчил се в нищото. Понякога ще дойде до нашето място, ще се спре до оградата и ще се провикне:

– Русиии, абе тия осемтях череши, най-последните, пролетес бяха цъфнали много хубаво, голяма красота, ти казвам. Имат ли род?

– Имат бе, Ица (малкото му име е Христо). Ела да си набереш, колкото искаш, защото започват да гният от дъждовете.

– Ааа, баш череши не ми се ядат, ама ако почерпиш една ракия, ша дода.

Драго ми беше да ми идват хора на гости, ама май вече не останаха. Запустяха местата им, пътят, по който минаваха, се покри стотина двеста метра след нашето място с дракалак и стана непроходим. Сега само Стефчо, бивш багерист и мой приятел, минава, закъдрил някоя нова свирня с уста, Павката и Дора надуват свирката на остарялата и очукана Жигула, а бай Кольо и Любка са завъртат да се порадват на дечурлигата.

Стигнахме портичката, а големият внук е сколасал да отвори. Близо до портичката отдясно вътре е най-старата череша. Плодът й не е много едър, не червенее, а розовее и е толкова сладък, че когато вече не можеш да ядеш повече, ръцете ти лепнат от сладост. Виж, не става да носиш тези череши за армаган на някого. Докато ги сложиш в кошничката, и сокът потича от тях.

За черешата съм залепил една къщичка от дърво, повдигната на около метър, с малки прозорчета, като от прозорчетата излизат клони на черешата и не е необходимо на дребосъците да се качват на дървото, за да си хапват. Има малка веранда с детски размери и пет-шест дървени стъпала с парапет.

Направих къщичката за първия внук, но като поотрасна, вече не може да влиза в нея, после следващият внук се настани там като у дома си, после момиченцето. Сега на ред е четвъртият юнак с царското име Самуил.

Тогава обаче бяха все още трима и най-малката София беше на три и половина години. Беше си подредила вътре детски книжки, масичка, столчета. Там си рисуваше, обядваше, почистваше си като добра къщовница и канеше други малки деца на гости. Още с влизането се шмугна вътре и седна на едно от столчетата. Ние с баба й се щурахме насам натам, когато дочух подвикване:

– Дядо, дядоо, ела.

Позатичах се да не би нещо да е станало и я видях, показала малката си главица от прозорчето.

– Дядо, ела по-близо да ти кажа нещо.

Приближих, а тя ме погледна дяволито, сложи ръчички около устата си, все едно иска да ми каже най-голямата тайна на света, и прошепна:

– ДЯДО, ТОВА Е БЪЛГАРИЯ!

Авторът с внуците и съпругата си. Снимка: Фейсбук 

Така си вървят спомените. Четеш нещо, а те блуждаят около теб и вместо текста изплуват пред очите ти. Когато са хубави, носят мир на душата, а когато са тъжни, замъгляват очите.

Четях историята на българската православна църква в Индианаполис. Това всъщност е история на българските емигранти в региона. Интересът ми беше събуден заради първата служба от много години на български език, както и заради усещането, че не всички нови български емигранти я припознават и чувстват близо до себе си, както моята внучка беше усетила едно малко кътче в България.

Истината е, че самият аз не съм добър пример за религиозност, или по скоро за религиозност в традиционния смисъл, но… има едно но свързано с отношението ми към църквата като институция, с огромен принос за запазване на българската идентичност през бурите на времето, както и за единството на българите. Изпитвам изключителен респект към хората, които имат своята вяра, както и идеали, които осмислят живота им.

В българската църква в Индианаполис „Свети Стефан“ са едни от най-хубавите ми, приятни и весели преживявания. Там беше венчавката на дъщеря ми в един топъл и слънчев септемврийски ден преди години. Всеки баща, който е водил дъщеря си до олтара, е изпитал чувството на гордост, че неговото малко момиченце се е превърнало в красива жена. Неее, най-красивата булка на света крачи до теб, а ти поглеждаш към бъдещия зет и се чудиш, дали като стигнеш до него да не го хванеш за реверите, да го повдигнеш доста над земята, после да го пуснеш да тупне на краката си – и като Робърт де Ниро да посочиш към очите си с показалеца и средният пръст, и да кажеш уж малко по-дискретно с поклащане на глава: „Ще те наблюдааваам!“

Само че момчето е доста по-едричко от мен, а и доста по-силно, та си викам: „Абе, тази тази работа не е толкова спешна. Ще я отложа… за неопределено време.“

И кръщенето на двамата по-големи внуци беше в тази църква. Големият, Росен, на три месеца показа на отчето кой е шефът по време на церемонията. Отчето взе голото бебе в ръце и когато го повдигна на височината на лицето си… леле мале. Към брадата на отец Димитър се стрелна силна струя течност (хм), но свещеникът само се позасмя, поотръска брадата и продължи церемонията, докато всички останали се кискахме неудържимо.

Българската православна църква в Индианаполис води своето начало от годината 1915-та и е основана от български емигранти, които пристигнали на две големи вълни през 1904 и 1906 години от територии, намиращи се в днешна Македония и Гърция. Да казвам какво се е случило през 1903 г. на тези територии, значи да подценя интелигентността на читателите. Та тези емигранти са били с българско самосъзнание, живели са като българска общност и са основали Българска православна църква „Свети Стефан“, на адрес 226 North Blackford Street, в район, където са живеели преобладаващо българи. Църквата в сегашния й вид е отворила врати през 1955 г., вече на нов адрес: 1435 North Medford Avenue. Историята на българското емигранство в началото на двадесети век е вълнуваща, будеща огромно уважение, възхищение и преклонение пред пионерите на българщината в този район на Америка, но всеки сам трябва да се запознае с нея, за да осъзнае и оцени каква огромна роля за духовното оцеляване е играла църквата в онези години и колко много усилия са положили в този период българите, за да имат свой духовен център далеч от родината.

После, след 1938 година, някои от наследниците на основателите на църквата са си легнали една вечер като българи и се събудили сутринта македонци, но няма лошо, всеки да е такъв, какъвто се чувства. Лошото е, когато започне онази нелицеприятна балканска препирня (а и не само) кой е по-велик. Църквата обаче оцелява, незавимо от тези боричкания, и трябва да оценим високо онези наследници, които са запазили здрав разум и са спазили заветите на своите родители и прародители.

Не бих могъл, а и не искам да ви кажа нищо повече от това, написано от един скромен и велик българин, Паисий Хилендарски в „За ползата от историята“, като предговор за неговата „История славянобългарска“:

Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано по света деяния от черковната и гражданска история. И не по-малко ще се срамуваш, когато не можеш да отговориш за тях.

 

Руси Русев,

Индианалопис, САЩ

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.