Посланик Влайков пред „Данас“: Босилеград е един много тъжен град

Интервю на българския посланик в Белград Радко Влайков за сръбския национален ежедневник “Данас”, излязло в рубриката “Minority News” на 30.01.2018 г.*

– Г-н Влайков, добър ден и добре дошли в „Хрониката на националните малцинства“.

– Добър ден.

– На 1 януари 2018 г., десетилетие след присъединяването към Европейския съюз, България пое ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз за първи път в момент, когато съюзът може би е изправен пред най-големите предизвикателства в по-новата си история. Девизът на българското председателство „Съединението прави силата“ отразява стратегическата цел на България в председателството на Европейския съюз през следващите 6 месеца. На 16 януари представихте четири приоритета на българското председателство. Можете ли да кажете на нашите зрители нещо повече за тези приоритети?

– С удоволствие бих отговорил на този въпрос, защото приемането на председателството на Съвета на Европейския съюз от България за нас е едно изключително предизвикателство. В същото време то е една голяма чест за нас. Сами разбирате, че ние станахме членка на Европейския съюз преди десет години и все още напасваме нашето участие в Съюза, а вече поемаме една толкова висока отговорност. Още повече, че България пое председателството на Европейския съюз 6 месеца по-рано поради излизането на Великобритания, поради Брекзит. Сега, през тези 6 месеца, беше ред на Великобритания, но след решението на британските граждани за излизане от Съюза, ние поемаме това председателство. И, разбира се, мога да споделя с удоволствие, че ние се готвим дълги години, точно защото разбираме колко е важно малка България да покаже, че няма малки и големи в Европейския съюз. Че основният принцип е всички да сме равни и имаме еднакво право на глас. И да спомогнем за това Съюзът в един труден момент да осъществи необходимите реформи. Нека да мина конкретно на Вашия въпрос. Преди всичко ние се замисляме какво е необходимо на европейските граждани, на гражданите на Европейския съюз. Необходимо е повече сигурност, повече стабилност, повече солидарност, за да можем да живеем в една силна, цифрова и единна Европа. И ако трите стълба, на които ние стъпваме – сигурност, стабилност и солидарност, трябва да ги реализираме на практика, основните инструменти, които ние виждаме през тези шест месеца, това са консенсусът, конкурентоспособността и нещо, което е важно за нови страни-членки като България и за бъдещи членки като Сърбия – кохезията, кохезията и кохезионната политика, един от най-важните моменти.

Вие самата споменахте, приоритетите са 4. Аз съвсем накратко ще се спра на всеки един от тях. Първият приоритет – това е бъдещето на Европа и младите хора, преди всичко с аспект икономически растеж и социално сближаване. Искам специално да подчертая, че през този 6-месечен период на българското председателство един от най-важните моменти ще бъде разработването на Многогодишната финансова рамка за периода след 2020 година, т.е. приемането на бюджета на Европейския съюз. Сами разбирате, че винаги когато се приема бюджет, има различни интереси, има различни настоявания. Нашето желание е ние да бъдем един наистина безпристрастен арбитър, да бъдем страната, която обединява. Вие споменахте във Вашия въпрос нещо, за което сме щастливи, че през тези 6 месеца девизът на ЕС е „Съединението прави силата“. Това е девизът на нашата държава. Това е написано и на сградата на Народното събрание. А това е и основният принцип, с който е създаден ЕС още с Римския договор през 1957 година. Вторият проблем, който също е изключително важен за всички граждани на ЕС, това е свързано със сигурност и стабилност в силна и единна Европа. Тук, буквално с едно изречение, за нас един от основните въпроси, по които ще се работи през тези 6 месеца, това е борбата с тероризма. Знаете какъв бич е за всички държави от ЕС и държави като Сърбия, която все още не е член. Но нали всички сме притеснени от това явление и в целия свят. Разбира се, тук специално място имат усилията ни по мигрантската криза, по въпроса с решаване на проблема с убежището, по промяната на Дъблинския регламент във връзка с мигрантската криза. Това също е един въпрос, с който Сърбия, без да е още пълноправен член на ЕС, се сблъсква и проявява едно изключително добро сътрудничество с ЕС съюз по решаването на този проблем. Третият приоритет е свързан с цифровата икономика и уменията на бъдещето – това е нещо, което ние дълго време мислехме по какъв начин да го формулираме и с нашите партньори от ЕС да стигнем до консенсус за този приоритет. Той е свързан преди всичко с модернизацията на Европа, да откликнем във всички регламенти на новите предизвикателства, пред които ни изправи съвремието. Преди всичко тук ще обърна внимание на Цифровия единен пазар. Ще трябва да се съобразяваме с новите технологии, по какъв начин те влияят на нашето общество и по какъв начин те го модернизират. Не на последно място, съвсем умишлено го оставих обаче накрая като отговор, това е, според България, един от най-важните приоритети, свързан именно с европейската перспектива, и подчертавам, свързаност на Западните Балкани. Мога да кажа тук няколко изречения, че ние не можем да си представим да се завърши проектът на ЕС, ако в него не участват държавите от Западните Балкани. И аз тук, разбира се, с удоволствие винаги поставям на първо място Сърбия. Ние сме щастливи, че успяхме да убедим партньорите ни в ЕС за този приоритет. Той ще бъде във фокуса по време на нашето председателство.

– Един от приоритетите на българското председателство е европейската перспектива и интеграцията на Западните Балкани. Като се има предвид, че България е съсед и един от най-близките съюзници на Сърбия и другите страни от Западните Балкани в усилията им да постигнат пълноправно членство в Европейския съюз, какви са конкретните стъпки, които ще предприемете в рамките на този приоритет?

– Вие съвършено правилно отбелязвате във Вашия въпрос, че България е наистина не само пряк съсед, близък приятел, но един от най-активните адвокати на Сърбия за членство в ЕС. Мога да Ви уверя, че през последните 6-7-8 месеца, когато се определяха приоритетите, основните усилия на българското правителство и на българския министър-председател бяха насочени именно към убеждаване на нашите партньори в ЕС за необходимостта от връщане на темата за разширяване на ЕС с държавите от Западните Балкани. Ние сме наистина щастливи, че успяхме да убедим нашите партньори в това и вече смятаме, че водим едно балканско председателство. Едно председателство, което ще остане в историята като Балканско председателство. Попитахте ме за конкретните стъпки, които ще се осъществят през тези месеци. Мога да Ви кажа, че почти всеки месец има събитие, което е свързано пряко с въпроса за разширяването на ЕС със страните от Западните Балкани. Преди всичко през февруари очакваме стратегията за Сърбия и Черна гора като водещи кандидатки за членство от Западните Балкани – така е точната формулировка, която беше обявена от президента на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. След това през април месец се очакват редовните доклади за напредъка на държавите от региона и конкретно на Сърбия. След това през май месец стигаме до една от кулминациите на нашето председателство, свързана с приоритета Западни Балкани. На 17 май в София ще се организира среща на лидерите на държавите от ЕС с лидерите на държавите от Западните Балкани. Аз не знам дали за Вашите читатели самият факт за провеждането говори нещо, но за мен като професионален дипломат и политик, сам разбирам изключителното значение. През 2003-та година беше последната среща, на която страни от региона, и то не всички страни от Балканите, участваха в Солун, по време на гръцкото председателство, в подобна среща. Сами разбирате, че 15 години този въпрос беше настрани. Между другото, в резултат на срещата през 2003 година държави като България и Румъния получиха своя шанс за членство в Европейския съюз. Така че тази среща е наистина изпълнена с много очаквания. Но аз тук искам много ясно да кажа: основното очакване, основното усилие е насочено към създаване на възможно най-благоприятен политически климат за разглеждане на напредъка на всяка една държава. А иначе, от всяка една държава зависи по какъв начин, с каква скорост тя ще дойде в Съюза Или ако го кажем иначе: вратите са широко отворени! От отделните държави зависи, конкретно в случая от Сърбия, кога ще влезне! Но нека, все пак, напомня още нещо. Ако в началото на мандата на тази Комисия, на Европейската комисия, през 2013 година посланието на Жан-Клод Юнкер беше повече от ясно, че няма да има разширяване в рамките на този мандат, това беше обезкуражително. И аз като посланик тук съм присъствал неведнъж на срещи, или съм чувал друг тип публични изказвания от президента, преди това министър-председател Александър Вучич за необходимостта да има ясна перспектива, защото тя мотивира реформаторските кръгове. И сами знаете, че през октомври 2017 година Жан-Клод Юнкер излезе с една, бих казал знаменита за региона реч, в която нещата си дойдоха на мястото. Аз съм щастлив, че това идва и в резултат на усилията на България. Позволете ми едно последно изречение по този повод. Тези дни с министър Ядранка Йоксимович подписахме заедно един документ и в изявление, което тя направи след подписването, спомена един факт, който мен лично много ме удовлетвори. А именно, че подкрепата на сръбските граждани за членството в Европейския съюз вече е над 50 процента, към този момент 52 процента, след като имаше един период на колебания през последните години именно поради липсата на ясна перспектива, поради липсата на мотив, ако щете, на хората, на обществото да подкрепи реформите. Сега отново е над 50, по-конкретно 52 процента. Ние разглеждаме този факт и като резултат от връщането на темата за разширяването в дневния ред на Европейския съюз. Това не може да не ни прави доволни и щастливи.

– Освен на българите, България е родина на много етнически групи като турци, роми, арменци и други. Какви са особеностите на правната рамка, в която членовете на етническите групи могат да упражняват правата си?

– България, подобно на Сърбия, отделя изключително внимание на спазването на правата на човека. При нас, след началото на промените през 1989 година ние отделихме изключително внимание на този проблем. В периода на тоталитарната държава тези права бяха подценявани и ако щете, потискани. Но стигнахме до период, в който нашето законодателство е изключително модерно в тази насока. Преди всичко бих отбелязал тук, че нашето законодателство, нашата Конституция, са в съответствие с всички най-важни документи в областта на правата на човека и на етническите групи и малцинствени групи, които съществуват в международното право, в европейското право. Нашата Конституция е изцяло съобразена с тях. Ние в нашето вътрешно законодателство имаме много нормативни документи, които гарантират тези права като не допускат дискриминация по полов произход, по етнически признак, социална принадлежност, религия и така нататък. А това са, мисля, много важни неща. Във въпроса Ви долавям може би необходимост да отговоря на няколко от основните моменти, в които националните, етническите групи могат да защитават своите права. Това е преди всичко изразяване на тяхната идентичност, с употребата и образование на майчин език. В това отношение в България са създадени всички законови норми, но въпросът е как те се реализират. Един от най-сериозните въпроси пред нашето общество е свързан с, тук давам един отделен пример, с ромите. За ромите през последните 15-20 години в България се полагат изключителни, уверявам Ви, усилия, за да могат те да бъдат приобщени към обществото. За огромно съжаление резултатите не са такива, каквито се предполагат от тези енергични усилия. Но така или иначе, има много сериозен напредък. Специално в областта на образованието, усилията, които се полагат да се обвърже обучението на децата още от предучилищна възраст, имам предвид на ромите, със социалните помощи, които те получават, за да могат родителите да разберат отговорността, която те носят. Понякога имаме, за съжаление, парадоксални ситуации, в които самите родители би трябвало да бъдат ученици, тъй като, знаете, при ромите много често майките са на 12, 13, 14 години, бащите на 13, 14, 15 години. Това е възраст, на която самите те трябва да се учат. Но се раждат деца, когато родителите все още са в ученическа възраст. Това е един много сериозен проблем, с който ние се сблъскваме, за който проблем пък се търсят всякакви начини за решаване. Не искам да извеждам само ромите като отделна група. Мога да Ви кажа, че всяка от етническите групи в България, особено по-големите, като турска, арменска, еверйска и така нататък етнически общности, всяка от тях има гарантирани права да учи на своя език, да няма никаква дискриминация по отношение на образованието, на ползването на езика, свързан с техния произход. Дори аз бях приготвил една статистика за това колко деца от различни етнически групи избират да се учат на своя майчин език. Цифрите са изключително показателни. Ще посоча не големите цифри, аз ще дам малките цифри. И малките цифри са примерно: през 2008-2009 година 1 български гражданин, по-скоро неговите родители, той е дете, е поискал да се учи на английски език и ние му осигуряваме да се учи на майчин език, защото това са хора, например, от смесен брак, бащата англичанин, майката българка, или по-скоро обратното, или и двамата дошли да живеят тук. По същия начин имаме на арабски, имаме на арменски, на гръцки, на иврит, а имаме, това беше интересното, 2008-2009 едно дете, което поискало да се учи на немски език. Само тази година. Следващата не е продължило, но му е дадена такава възможност. Да не говоря за турски, арменски език. С това искам да покажа вниманието, което ние даваме на този въпрос. Разбираме го като един от най-сериозните въпроси, свързани със защитата на правата на етническите групи и въобще на хора, които са в някакво малцинствено положение. Дори, ако щете, специално в образованието, се полагат у нас неимоверни усилия, и в здравеопазването по същия начин, на хора, които са в много отдалечени райони, в непристъпни райони, да им се осигурят всички условия, за да могат да се чувстват нормално както всички останали български граждани.

– Според преброяването на населението през 2011 година, в Република Сърбия живеят 18 543 членове на българското национално малцинство, които упражняват правото си на самоуправление в областта на образованието, културата и официалното използване на езика и писмото чрез Националния съвет на българското национално малцинство. Колко тясно работите с Българския национален съвет и какво виждате като най-големи предизвикателства в областите, където можете да постигнете най-голям напредък?

– Дано да не объркам Вашата програма, но може би малко по-дълго ще говоря по този въпрос, който ми се струва особено важен. Преди всичко българското национално малцинство от дълги години е било с потъпкани права в резултат на една асимилационна политика. Отговорност за нея носят тоталитарната държава не само в рамките на бивша Югославия, а и българската тоталитарна държава, която десетилетия наред си е затваряла очите за тези явления. Хората наистина са се страхували да се нарекат българи. Опасявали са се да не загубят работа, тъй като това е било също факт. И по една или друга причина техният брой намалява. Намалява драстично. Намалява с повече от, аз съм гледал статистиките, и то официалните статистики за един период от 1953 до 1981 година, малцинството е намаляло с повече от 40 процента. Вие разбирате, че това е резултат на една такава, недалновидна политика. Слава Богу, както казваме и в България, и както казвате в Сърбия, Слава Богу днес времената са съвсем други. Слава Богу, днес и Сърбия, и България са други държави. Ние сме вече модерни държави, които разбираме това, че правата на всеки един човек, независимо от неговия произход, независимо от неговата религия, независимо от особеностите, които той би могъл да има, трябва да се спазват. И в това отношение смятам, че сръбската държава през последните години действително направи много и това започва постепенно да се чувства. За съжаление, не може изведнъж да дойдат тези резултати. Аз откакто съм посланик тук, от година и половина, аз непрекъснато апелирам към нашите сънародници с български произход, непрекъснато апелирам: „Не се страхувайте! Не се срамувайте!“, Сърбия е друга, Сърбия ви дава на вас възможността да кажете гордо: „Аз съм българин!“ И за никой няма от това никакви последствия, защото това е реалността. Най-сериозните ни проблеми, аз бих ги откроил, преди всичко това е икономическата изостаналост на общините, в които преобладаващото население е с български произход.

Преди всичко тук бих откроил Босилеград. Босилеград е един много тъжен град. Един град с невероятно добри хора, но едни изстрадали хора. Хора, които наистина са били мачкани дълги десетилетия и сега вместо да се ползват от всички тези права, които им дава сръбската държава, те продължават отново да изпитват невероятни трудности. Това е един район, в който чуждестранните инвестиции не само че не са добре дошли, но се гонят. Един район, един град, в който някой си решава и той определя дали някой да бъде прегледан, дали образованието му да продължи в България или не. Един град, може би, с феодално управление. Тези хора не заслужават това и смятам, че те вече разбират необходимостта да вземат нещата в свои ръце. Отново подчертавам, че сръбската държава дава много широки права в областта на образованието, в областта на ползването на майчиния език, в медиите на националните малцинства. На законово, на нормативно ниво, сръбската държава е, бих казал, безупречна, но от гледна точка на реализация, вече на ниските нива, нещата имат друго измерение. Или, както ние в България имаме една поговорка, все още не съм сигурен дали има точен превод на сръбски език: „Царят дава, пъдарят не дава!“ Тоест, сигурен съм, че има аналог на сръбски, но разбирате какво влагам в това. На най-високо ниво нещата са наистина както трябва да бъдат – по един модерен европейски начин. На ниво вече реализация, на място, вместо на практика тези неща да станат ежедневие, хората се сблъскват с огромни проблеми. Питахте ме за Националния съвет. Националните съвети в Република Сърбия са, според мен, едно изключително важно достижение на демокрацията и на спазването на правата на националните малцинства. Националните съвети са легитимният орган, който е живата връзка между малцинството и сръбската държава. Националният съвет е този, който трябва с пълни шепи да взима от правата, които сръбската държава дава. Ако обаче един национален съвет е пасивен, ако дори се сблъсква с ниско ниво на компетентност, то тогава такъв национален съвет не може да бъде максимално полезен за хората, които представлява. Аз знам, че в Република Сърбия през 2018 година през есента предстоят избори за национални съвети на националните малцинства. Дълбоко пожелавам на всичките национални малцинства, и на първо място на българското, да изберат такива хора, които реално да защитават правата им. Да ги защитават съвместно, синхронизирано със сръбската държава. Да се възползват от този климат, който съществува, от тази отлична политическа воля на сръбската държава. Отлична, подчертавам. За да не се къса нишката между държавата и хората, които представляват малцинството.

Източник: Danas.rs

Превод на български: Александър Димитров, ГЛАС ПРЕС

* Заглавието на препубликацията на интервюто на българския посланик за „Данас“ е на Еврочикаго.