Разказ от Лъчезар Георгиев
Заваля и отиде цяла седмица – сипа, сипа ситен сняг, та скри мръсните и неугледни улици, погрознели от кишата и поройните дъждове; закри и сметта край блоковете, и изкопаните, проядени от безброй дупки пътни настилки и тротоари из вътрешността на кварталите. Дори олющените сгради сега някак срамливо прикриваха изнемощели от годините плещи и се свиха незабележими край претенциозните и могъщи великани от олекотени материали и стъкло, които изненадани бърчеха чела сред лепкавата мокрота. В това странно съчетание на някогашно достолепие и безпардонно триумфиращо настояще хората вървяха някак по-бодро, даже се поусмихваха и с въздишка отпращаха погледи към децата, които се замерваха със снежни топки; кучетата лаеха радостно край стопаните си в градинките и парковете, а снегът продължаваше да вали, сякаш беше призован от невидими сили да покрие с бяла пелена и света, и греховете, и заблудите му.
Все пак улиците бяха разчистени и потокът от коли по булевардите продължаваше, макар и не тъй силен, и член-кореспондент Евгени Савов усети как цялото му тяло се изпълва с радост и с още нещо, подобно на сладко, макар и неясно предчувствие, дошло най-сетне да пропъди уморителните и еднообразни делници в Академията. И загледан през стъклата на автобуса в прелитащите побелели сгради, коли и дървета, за миг си помисли, че вече е дошъл краят на онова тягостно настроение, което го заливаше като с невидима лепкава течност. И той се сети, че от тези няколко години сякаш всички часовници в големия град бяха заковали стрелки, премръзнали и посивели като в онова неприветливо утро без слънце, но и без мъгли, еднакво, както всички останали студени делници, в които преди началото на голямата зима все още има полети до всяка от безкрайните посоки на света; и Савов ненавиждаше тези полети, защото в един с нищо забележим ден те бяха отвели Ани Велева към далечния чужд град – самолетът беше изпънал охранено тяло, сега си спомни как се засили по пистата, за миг сякаш повдигна криле и се отлепи от земята, направи прощален кръг, сетне заби нос право в сивотата на пепелявото небе. Савов напразно махаше и проклинаше, и без да усети, върху сгърченото му лице се стекоха няколко мъжки сълзи, които никога повече нямаше да си позволи, но които винаги щяха да му напомнят този прощален полет, сякаш Ани като птица бе излетяла, за да изтръгне и сърцето, и миналото на двамата завинаги; да я забрави и никога повече да не се връща назад, дори в часовете на размисъл, към онова, невероятно красиво и завинаги изгубено, подобно на умиращата в студената синева сянка на боинга.
„Ани, малка проклетнице, нима тогава си заслужих този последен плесник; нима не те обичах повече от всичко; нима не зарязах дом и дете, и през тези няколко месеца не ти беше хубаво и весело в скромната ми гарсониера? Могат ли да се забравят ей тъй, без окото да ти мигне, всички огнени нощи – и преплетените в ненаситна ласка тела, и жадните устни, и разходките из планината, и залезите, и изгревите в прегръдката на онази столетна къща, която приемаше двамата ни като свои деца и се радваше на гласовете, песните, стоновете, целувките и клетвите, с които ти ми се обричаше до края на живота си…“
Навярно Савов щеше още да размишлява над нелепото, внезапно заминаване на довчерашната му аспирантка и с горчивина да заключи, за кой ли път, колко малко се познават хората и как с лека ръка могат да захвърлят и най-свидното, но автобусът направи рязък завой и сви към аерогарата, сега далеч по-различна, и някак по-светла с преустроените си сгради и зали от стъкло и алуминий. Нямаше време да разглежда повече, скочи от стъпалото и едва не си навехна крака, но продължи към салона за изпращане на пасажерите. Смая се от промените – уж беше същото, а всъщност далеч по-различно – дали от новия ред и ритъм, дали от заведението и салоните, изпълнени с пътници, които бяха съвсем други, в сравнение с онези сиви, безнадеждно унили лица и очи, които на всяка цена жадуваха час по-скоро да излетят в невидимото пространство, поемащо най-красивите, най-силните, свободомислещите, за да ги направи различни, непонятни; с други лица и други сърца – тях Савов никога нямаше, а може би и не искаше да разбере. Тъй както не разбра и Ани, която в писмата си до него разказваше как е успяла да се справи и да просперира, и нито намек за разкаяние, нито въздишка по онова, на двамата минало, което бе оставила с един замах, без нито едно угризение, зад гърба си.
…И само преди два дни тя се бе обадила, че за кратко е в България – отскочила набързо да се види с роднините, после – за два часа делова работа в едно от столичните ведомства във връзка с международен проект, а оттам право на аеропорта. Ако почитаемият господин Савов има желание, нека да се срещнат в голямото кафе над салона за изпращачи. Тя ще бъде с майка си, която добре го познава (как няма – за малко да й стане зет), обаче мисис Велева ще я укроти – вече нищо не застрашава репутацията на английския й съпруг, нито почтеността на непоклатимия й брак. Ще бъде просто една среща между някогашни, е, и настоящи приятели…
„Приятели, глупости“ – мислеше си Савов, докато изкачваше стъпалата към кафето, блъскан от нетърпеливи да заемат малкото празни места клиенти. Най-после се добра до маса и успя да я запази. Чакането продължи близо час. Той се оглеждаше неспокойно. Все още я нямаше и той се сети, че това бе в стила й – винаги да закъснява, при това никога не се извиняваше – за жената е в реда на нещата да се забави малко, тъкмо тръпката ще е по-силна и за двамата, а кавалерът трябва да чака, да засвидетелства уважение към дамата – това е част от играта, така че място за сърдене просто няма.
Този път мисис Ани Велева се извини. Видя я да слиза от маршрутното такси заедно с майка си, и двете сякаш се търкаляха между огромните сакове. Савов не повярва. Наблюдаваше изумен, докато тя разпореждаше на старата жена до себе си – тутакси позна някогашната си кандидат-тъща, която навремето тичаше да разпитва негови роднини и приятели дали наистина се е развел, дали са му сериозни намеренията и въобще що за птица е, след като няма още едно свястно жилище и приличен автомобил, а и износва дрехи от студентските си години. Е, такава беше тази възрастна дама, но странно, той отдавна бе забравил за дребните наглед неща, които някога му бяха вгорчавали до отчаяние прекрасните дни с дъщерята.
И кой знае защо развеселен, той продължи да наблюдава търкалящите се дами, които най-после се добраха до коридора за заминаващите пътници. Тук Савов извърна глава и зачака търпеливо. Какво да се прави – жени…
Той видя мисис Велева да изкачва тежко стъпалата към кафето. Проследи как тя пристига запъхтяна, прошепва едно „Прощавай за закъснението“ и се отпуска тежко на стола. „Боже мой – каза си Савов – лицето й почервенява и се оросява в пот, та тя трябва да се прегледа!“ После се отказа да гадае, да не би да е лекар; остава си най-обикновен кабинетен теоретик в областта на психологията, а пък на Острова имат достатъчно специалисти медици, нека Ани да се оправя. Все пак беше смайващо да гледа как потта се стича по моравото й лице. Тя забеляза погледа му, извади кърпичка, изтри се, после бръкна в чантичката си и посипа от някаква кутийка обилно руж върху бузите си, което ги зачерви още повече.
– Хубав сняг наваля! – рече тя и едва сега му подаде ръка през масата. – Обаче пътищата ви този път са добре изчистени, булевардът е нов и пистата също е наред, тъй че ще излетим!
– С майка си ли?
– Не, тя вече идва веднъж в Лондон. И баща ми постоя две седмици, обиколиха с моя хубостник кварталните пъбове. Между нас казано, поканих ги повече заради себе си, друго е като имаш от време на време близък човек там. Иначе…
– Писа ми, че обитавате със съпруга си жилище под наем – вметна Савов и продължи да разглежда критично фигурата й.
Тя разбра погледа му като чисто мъжко любопитство:
– Е, да си купи човек истинско жилище, трябват доста пари…
– Аз пък купих скромен апартамент – отвърна Савов и се усмихна. – Ще го изплащам цял живот. Изглежда, по това си приличаме…
– Не съм сигурна – завъртя тя глава иронично. – Като знам колко получавате… Винаги ще бъдете бедните роднини… Дори и днес, когато правоимащите ви се фукат, че приемат елита на целия Европейски съюз и даже щели да поставят официално проблема с Брекзит на Обединеното кралство, та уж да спасяват интересите на нас, хилядите българи, които избягаха и се спасиха от тях. Каква ирония…
– Всъщност ти какво работиш? – опита да не се засяга Савов. – Да не би нещо специално… за много пари?
– Не точно… Говоря ти за стандарти на живота тук и там. Иначе аз съм чиновник към една неправителствена организация. Проекти, съвместно с държавни институции, особено със страните от Източна Европа. В Кралството има фондове за подпомагане, а аз съм нещо като преводач, работя понякога и върху самите проекти. Нали знаеш, оправям се с езиците, и това ме спасява там.
– Знам, знам… Но казваш, било временно?
– Да, временно… Докато намеря нещо постоянно и сигурно. По-важното е, че вече съм поданик на Обединеното кралство!
– Виж ти! Е, жалко е, напускате Европа. И този Брекзит. Дано да нямаш усложнения.
– Всичко свърши, приключих с документите, имам британски паспорт, английска съпруга съм, кой от големия ми род би си и помислил, че ще стигна дотам… Сега вече спокойно мога да се разведа – засмя се дрезгаво мисис Велева. Бузите й се затресоха, тя подпря масата и едва не разля чашата с кафето.
– Не ти вярвам! Та нали пишеше как романтично сте се запознали с бъдещия си съпруг на онази твоя екскурзия, как любовта ви пламнала изведнъж и си разбрала, че това е единственият и неповторим мъж!
– Неповторим ли? Глупости! Така само се казва и пише. Знае ли човек през колко ръце му минава кореспонденцията, особено из кралските пощи на острова…
– Тогава?
– Един охранител на скромна квартална фирма каква перспектива може да даде на млада жена, било и чужденка? Освен тя да вземе поданство. Но на жената й трябват и други неща…
– Например?
– Да общува с хора от твоята черга. Чух, че си успял много в научните среди и те поздравявам! Чета статиите ти в елитни англоезични списания и още се чудя…
– Кариерата никога не е била самоцелна за мен. А и от нея тук не идват добри приходи. Да, малко повече престиж, международни форуми и прекалена заетост, от която не мога да се вгледам в себе си…
– Там, оттатък, тези неща се ценят. Още повече сега, след Брекзит…
– Шегуваш се, та ние винаги ще си останем бедните роднини…
– Нали сте вече в Европа. Щат – не щат, ще ви оправят някой ден, нищо че по върховете управляващите господа още си мислят, че като пооткраднат и поизлъжат поданиците си, ще измамят и европейците… Слушай, затова и мястото на почтените хора като теб става още по-ценно и, помни ми думата, за теб ще има много отворени врати на Запад. Дори и при нас, на Острова…
– И за какво ми е всичко това? А и дами като теб защо се вълнуват от подобни факти?
– Как защо? – едва не се разсърди мисис Велева. – Контактите, средата понякога са важни повече и от пачките с лири…
– Ами! Парите винаги са управлявали този ваш свят! А и той е не по-малко корумпиран от нашия, само че някак го прави по-фино, по-деликатно, да не наскърби кралските поданици… А и ти допреди години не мислеше по този начин…
– Тогава ти беше обикновен преподавател и дори прозорливата ми майка не вярваше, че ще стигнеш дотук. А това би обезкуражило всяка млада жена…
– Защо винаги не си била толкова откровена? – въздъхна Савов. – Щяхме да си спестим толкова болка…
– Цял живот съм мълчала и преглъщала. Като се прибера, пак ще мълча; щом ми докривее, ще се нарева едно хубаво, а когато ми мине, ще продължа да пиша на приятелите си колко съм щастлива, ще им пращам всеки месец картички, уж, че обикалям безгрижно цяла Англия…
Тя замълча и той забеляза как брадичката й леко потрепера, както някога, когато бе готова да се захлупи по очи и да захълца беззвучно. Но Ани се овладя. Погледна часовника си и стана:
– Време е да тръгвам. Майка ми кой знае какво ще си помисли.
– А ти обясни, че отдавна всичко е наред.
– Така ли?
– Разбира се. Ти си сериозна дама, обвързана… Винаги си ми го повтаряла по няколко пъти в писмата си.
– А ти поне дете си оставил, макар и от бившия си брак…
– Сега е твой ред.
– Едва ли… И за мъжа ми, и за мен е вече късно. Да сме се изследвали, когато е трябвало…
– Не знаех… Моля да ме извиниш.
– Само не ме съжалявай! – тя го изгледа навъсено и подаде ръка. Беше все още влажна и потна, навярно от изкачването, или пък от самия разговор, кой знае. – Е, сбогом. Все пак те видях и това ми стига.
– Реших, че много бързо си забравила…
– Всеки се бори с живота, както може! – тя почти изхлипа, закри очите си и прошепна: – Боже, и този хубав сняг… Както някога там, в онази бедна селска къща, сред планината, отвъд времето. Не, това не съм била аз…
И без да добави нищо, тя стисна силно ръката му, после рязко се дръпна и се втурна към стълбите.
Савов въздъхна и притвори очи. Сега му се искаше да вижда само белите заснежени чукари, планинските върхове и долината, онази невероятно бяла долина със замръзналата река, боровете по рътлините, кристалния къс небе. И старата, схлупена от годините къща, която тогава, а може би и до днес, не би сменил и за най-изисканото жилище, стига да се върне онова, което, уви, никога не се повтаря; което отлита като птица в пепелявия свод и даже диря не остава…
– Последно повикване на пътниците за Лондон! – сепна го гласът от уредбата, но той не отвори очи, не проследи фигурата на мисис Велева, приведена като възрастна жена под няколкото сака. Какво ли му трябва на едно английско семейство, та толкова багаж са му нагласили бедните роднини?
Когато най-после вдигна поглед, бялата птица се беше отделила от пистата. Скоро стихна ревът на моторите. Снегът валеше кротко, без да трупа, сякаш бе последна милувка, преди всичко да се превърне в черна, лепкава киша под задименото, сивеещо небе.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Лъчезар Георгиев е автор на десетки художествени, документално-публицистични и научни книги, както и на пет романа, една повест, сборници с разкази, новели, пътеписи, студии и статии в художествени и научни списания. Работил е като музикант, журналист, издател. В момента е професор по книгознание и печатни комуникации във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Член е на Съюза на българските писатели и на СБЖ. Главен редактор е на научното списание за книгата „Издател“.
.
About the Author
Удивительное литературное произведение. Мне очень понравилось начало в контексте дедушки. Большое спасибо за короткий и красивый рассказ.