Навремето, когато все още имаше много пациенти, веднъж се случи така, че загубихме изследванията на една пациентка. Бяха изчезнали някъде по пътя между лабораторията и кабинета ми. На следващия ден се обади шефката на лабораторията. Извинява се надълго.
– Случва се – успокоих я аз.
– Ще повторим изследванията за наша сметка – отвърна накрая.
– Имаше ли й нещо?
– Не. Лаборантките са сигурни, че всичко е било наред.
– А бе, пишете там, че всичко е наред, и ми пратете резултатите тогава. Щом са сигурни – пошегувах се.
Тогава още бях млад и зелен. Вятър ме вееше на бял кон, а медицината беше до колене. После, когато косата ми побеля, разбрах, че е бездънен океан, готов да погълне всеки един наивен младок. Океан, в който накрая всеки се даваше и загубваше живота.
Не може да си представите какво последва след моите думи. Тази, толкова културна и добра жена, изведнъж побесня. Видях стиснатите й от яд устни по телефона. Гласът й се извиси в кресчендо. Усещаше се трепетът в него. Ако бях пред нея, навярно щеше да ме заплюе в лицето.
– Аз съм лекар – изкрещя в слушалката. – Запомни това добре.
Това е. Друго няма.
Запомних фразата. Не я забравих никога. След това многократно я изричах.
– Аз съм лекар – заявявах на поредния, подмамващ ме да напусна алеята на честта.
Днес за сетен път бях примамен. Естествено за пари. За какво друго?
– Аз съм лекар – изрекох на момчето пред мен.
Младо и културно момче. Така бяха му казали да направи и така правеше. Просто си вършеше работата. Бизнес, нищо лично, съм чувал да се изрича често около мен. Когато го изрече лекар, косата ми се изправя. Щом целият свят е бизнес, защо при нас да не е? Нали? Логика желязна.
Знаете ли? Когато чуя, че набили лекар, не казвам нищо. На мнозина мечтая аз сам да им дръпна един бой. Толкова много търгаши познавам в бели престилки. Толкова много мошеници.
И защо за 25 години един не се опита да набие мен? Лоши думи са изричали. Напоследък го правят по-често. Но да ми посегне някой не се е случвало. А аз съм заплашвал.
– Ако стана от тук, знаеш ли какъв бой ще ти дръпна – съм казвал много често на поредната пациентка с дебела глава.
Но не знам защо, след това те винаги са си тръгвали усмихнати.
***
Веднъж бях на пазара. Вече отдавна не ходя и там. Избягвам местата, където мога да видя много хора. Някакъв продаваше чушки.
– Да не са много люти? – попита някаква дама с бяла шапчица. Една такава с широка периферия. Знаете как ходят възрастните жени лятото в жегата.
– Моля ви се, госпожо, сладки са като мед – отвърна оня. – Ако искате, пробвайте.
– Не искам да рискувам – отвърна възрастната дама. – Но щом казвате вие. Честен човек ми изглеждате. Дайте ми един килограм. Много обичам крехки чушлета. Топя ги в солчица и така си ги хрускам.
Замина доволната дама с бялата шапка и веднага довтаса самият Джаба Хътянина. Навярно възрастната дама е била принцеса Лея, само че остаряла. Шляпаше с някакви сандали нашият. Беше се запотил в жегата. В едната си ръка държеше карирана кърпичка и от време на време попиваше потта от лицето и врата си. Пуфтеше като парен локомотив.
„Защо не се грижиш за себе си, момче?“ – думите сами изригнаха в съзнанието ми, но не изрекох нищо. Само гледах огромното туловище пред мен, а да си затворя зяпналото от учудване чене и през ум даже не ми мина. Сигурен бях, ако това тяло беше мое, за шест месеца щях да го разтопя. Сън нямаше да спя. С вода и люцерна щях да живея, но нямаше да търпя това.
– Тези чушлета да не са сладки, бе? – изръмжа Джаба, гледайки недоверчиво под вежди.
– Направо са отрова – отвърна, без да се замисли, продавачът. – През ушите ти огън ще излезе, приятелю.
Това е. Отговорът е скрит във въпроса. Толкова е просто.
– Ми, дай тогава два килограма – изрече Джаба, грабна торбата и замина по своите си дела, които гарантирам, гравитираха около кулинарията.
Чак тогава продавачът погледна към мен. Чаках на друга опашка. Веднага разбра, че станах свидетел на двете му сделки.
– Ми, баламурници – изрече с ехидна усмивка, повдигайки рамене.
Не казах нищо, а отвратен му обърнах гръб.
***
– Та вие сте лекари, а не търгаши, колеги. Повече нищо няма да кажа.
– Моля… – недоразбра днес момчето.
– Аз съм лекар, момче – напомних му, гледайки го в лицето. – На името си не плюя.
Веднага разбра какво исках да кажа. Изчерви се целият. Той също беше лекар. Току-що положил клетва. Още росен-пресен. Дотежа му от това, че не го нарекох колега. Сигурен съм. Трябваше да живее от нещо. Затова се беше продал.
– Ми, аз…, няма как, работа… – засмотолеви, извини се и стана да си ходи.
Не изрекох повече нищо. Не мръднах и от мястото си. Само го гледах как се изнизва от кабинета. Когато стигна до вратата, се поспря, засуети се и се обърна назад.
– Мога ли да ви стисна ръката, докторе? – попита.
След малко сълзите щяха да тръгнат от очите му. Но не още. Щеше да го направи веднага като излезе навън.
Та, колеги. Може ли да застанете пред огледалото, да се погледнете в очите и да изречете:
– Аз съм лекар.
Да, тогава наистина сте лекар.
А момчето? Някой ден и то гордо ще изрича:
– Аз съм лекар.
Прочетох го в очите му. Иначе нямаше да му подам ръка.
Хасан Ефраимов
About the Author
Благодаря че Ви има!Обичам Ви!