Една „обикновена“ история

Това е една „обикновена“ история. Тя е за един служител на българската държава, получил назначение от МВнР като генерален консул след външен конкурс. Този служител ръководи едно българско генерално консулство в чужбина, обхващащо територия, по-голяма от двайсет Българии. Пристига на мястото на назначението си през 2011 г. и се връща в страната преди няколко месеца.

Докато представлява България на хиляди километра от нея, емигрантите, които са заминали от Родината си в търсене на по-добро бъдеще, разбират, че все пак имат държава и държавни служители, които да милеят за тях. Защото генералния консул, когото тази държава е пратила да я представлява в съответното генерално консулство, става част от местната българска емигрантска общност, участва във всички събития, която нейни представители организират, старае се да помага за всякакви добри инициативи, не се свени да уважи и най-“незначителната“ среша, на което го канят местни българи, води и семейството си и децата му понякога заспиват на скута му, но той винаги е там, сред своите сънародници. Независимо дали става въпрос за училищни тържества, културни събития, честване на български празници, фолклорни фестивали, премиери на книги или за спортни турнири, за каквото и да става дума. И показва, че и така може да се държи един български дипломатически служител със сънародниците си зад граница. Че може да е достъпен, откликващ, участващ във всичко, което те организират. И много активен в контактите си и с местните власти в страната, в която е пратен, като в тези контакти никога не става дума само за двустранните отношения, а емигрантите, които са станали граждани на съответната страна, винаги са важен акцент.

Междувременно през 2013 г., по време на кабинета „Орешарски“, Външно министерство променя вътрешните си правила за оценка за работата на генералните консули зад граница. Тази оценка вече не се извършва от съответните отдели в министерството за съответните региони на света, а се извършва от директора на дирекция „Консулски отношения“. И тогава, през 2013 г., директорът на „Консулски отношения“ дава оценка „незадоволителен“ на генералния консул, който е станал част от живота на българската общност там, където е пратен, и работи много добре и с представителите на властите в съответната страна. Причината за несправедливата оценка от страна на директора е може би тази, че той самият иска да стане генерален консул в този консулски окръг, дето се намира зад океана и е по-голям от двайсет Българии. Споменатият шеф е стар, изпитан кадър, още от времето на ДС, и повече от 20 години след промените в страната той не само работи във Външно министерство, но е и шеф на много важен отдел.

Все пак, желанието на споменатия стар ръководен кадър да иде той самият в споменатото престижно генерално консулство, не се сбъдва. Намират се все пак хора, които да се застъпят за назначения с външен конкурс, който си изпълнява много добре задълженията, но въпреки това е получил оценка „незадоволителен“. Един от застъпилите се е посланикът в съответната страна, който познава работата на генералния консул и въобще не смята, че оценката, която му е била дадена, е била адекватна и справедлива.

Минава още време. Случват се още много събития. Генералният консул все повече напредва в работата си, трупа все повече полезен опит, става все по-близък с мнозина сънародници, става дори обичан, което е нещо много трудно постижимо за който и да е български случител на държавата, бил той вътре в страната или извън нея. Мандатът му даже е удължен, но така или иначе приключва. И той се връща в Родината си, знаейки, че като се върне, най-вероятно ще го изхвърлят от системата на МВнР. Хем е бил назначен с външен конкурс, т.е. изхвърлянето е по-лесно; хем поради това, че си е вършел работата добре, е станал може би някак си е неудобен за тези, които не си я вършат добре. И точно така става. Освобождават го, изхвърлят го от системата. Нищо, че всички отзиви за неговата работа са много добри, и нищо, че Държавната агенция за българите в чужбина го награждава специално, когато той се връща в Родината.

Външният министър, от когото зависи дали този много успешен български консулски служител ще остане в системата, го освобождава, вероятно без терзания. За какво му е на Външно министерство един такъв кадър, който да иде в друго генерално консулство например и там да накара някакви други българи да повярват в държавата, от която са избягали, и в това, че не всички нейни служители са маскари?

Затова пък ценният още от времето на ДС ръководен кадър, който освен, че си е позволявал напълно необосновани оценки за български генерални консули, е ръководил и един проект за е-консулски услуги, струващ над 750 хиляди лева на вятъра, занимава на топло дипломатическо местенце в Швейцария. От него системата на Министерството на външните работи не може да се лиши, разбира се. Той е много ценен кадър…

Минават няколко месеца и никой или почти никой не знае, че успешният български консулски служител е бил изхвърлен от системата. Той не тръби за това, не смята, че трябва да занимава другите със себе си. И затова много българи в Чикаго и консулския окръг сигурно още не знаят, че техният предишен генерален консул го няма вече в системата на Министреството на външните работи. Че въпреки всички добри неща, които е направил на своя пост, той е бил изхвърлен веднага, след като се е върнал. За тази система бившият агент на ДС Раковски Лашев се оказва, че е продължил да бъде важен, а бившият генерален консул в Чикаго Симеон Стоилов – не.

Защо разказвам тази история? Не само задари заслужаващия уважение и респект Симеон Стоилов, за чието осбождаване от системата на МВнР разбрах случайно едва наскоро. Не само заради това, че такива кадри като него от изключение би трябвало да се превърнат в правило. И не само защото такива като Раковски Лашев странно защо още са в системата на МВнР. И не само защото никой министър, които ръководи Външно министерство, не би трябвало да се отнася така с успешните си кадри като Симеон Стоилов, а би трябвало да ги задържи в системата, защото тя има нужда от такива хора. Но министърът, вече в оставка, Даниел Митов, не е сметнал, че това е нужно. И Симеон Стоилов е бил освободен като ненужен кадър, за разлика от някои други кадри, които никой не може да помести.

Разказвам тази история и заради това, че докато в България и извън нея държавните служители, които наистина искат и могат да работят в обществен интерес, се оказват излишни, а тези, които ги бива да работят най-вече за своя собствен интерес, никой не може да ги пипне, нищо няма да се промени. Нито вътре в страната, нито извън нея, по разни краища на света, където живеят заминалите си от нея нейни граждани, които също имат нужда от внимание от страна на българската държава. И нови и нови хора ще продължат да заминават от България. И ще продължат всички да обичат Родината, но да не вярват на държавата. Ще вярват повече на други държави, на държавите, в които са отишли, включително и заради това, ако виждат, че в тези държави никой не гони с лека ръка способните служители. И никой не прощава с лека ръка провалите или своеволията на неспособните.

А историята е „обикновена“, понеже в България ако си правосъден министър примерно, който иска да направи важна съдебна реформа, те освобождават от поста ти. Ако си вътрешен министър, който е все пак що-годе професионалист, могат да те заменят със социоложка, която нищо не разбира от вътрешни работи, но пък е политически удобна. Ако си напълно компрометиран здравен или пък некадърен икономически министър, може да се окажеш главен преговарящ за ново правителство, след като правителството, в което си министър, си е подало оставка. И т.н. Примери бол.

Все пак се надявам, че тази тендендия няма да продължи вечно в България. Както и, че бъдещият външен министър, който и да е той, ще има куража не за възторжени послания към българите в чужбина или за празни обещания. Че ще има куража и разума да върне в системата на министерството един способен кадър като Симеон Стоилов, ако разбира се той се съгласи да се върне. Защото такива кадри като г-н Стоилов още много могат да направят. И най-вече защото трябва да се научим най-накрая, че съвкупността от лични, партийни, икономически и пр. интереси, колкото и да са много и с каквато и упоритост да се преследват, никога не правят заедно обществен интерес. Те само го развалят.

Мариана Христова