Вилнейко

Разказ на Здравка Евтимова

.

Стоеше до парчетата на вазата – хлапе, което едва ли се различаваше особено от най-малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му – още по-тънки въженца, вратът – от пластилин.

– Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас в къщи принадлежеше единствено на баща му.

Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир вода до коленете. Баща му пристъпи бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с парчетата си и разлятата вода до пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.

Бащата – висок, строг мъж – нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху стената беше изписано с големи кафяви букви „ЪГЪЛ НА СРАМА“. Както беше мокро като кокошка, момчето със сведена глава пое към ъгъла на срама, притисна гръб о тапета и вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се усмихваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите му стреляха срещу момчето.

– Знаеш какво – отсече мъжът. – Първо събери боклука. Второ, забърши водата от паркета. Трето, изхвърли отпадъците в контейнера, четвърто – преоблечи се; и пето трийсет минути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.

Момчето сведе глава още по-ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че това не беше никак възможно – след това изрече:

– Тате, да – строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш какъв красив шут, тате.

Бащата съвсем нищо не отговори, макар че обърна гръб на момчето, така че гърбът скри една дълга и широка усмивка, която се измъкна от брадата му и тръгна да се разхожда из стаята.

– Тате, може ли само десет минути да стоя наказан в ъгъла на срама? – попита момчето. Усмивката и брадата на мъжа се вледениха и не дадоха никакъв отговор.

– Добре, тате. Нека наказанието да е петнайсет минути – мълчание завладя брадата. – Двайсет минути? – никаква реакция. – Двайсет и девет минути – плътна тишина в отговор.

Брадичката на момчето отново се насочи към петите. То започна да събира парчетата от вазата, после попи водата и всичко протече по сценария, описан предварително от мъжа. Наказанието продължи в ъгъла на срама с вдигнати ръце точно трийсет минути. Момчето отначало подскачаше на място, после стоя на един крак, на другия крак, дърпа си ушите, опита да направи мост, но не успя, застана на ръце и вдигна крака, опрени на стената. Бащата само от време на време надничаше в стаята и малкият заемаше правилната стойка с вдигнати ръце. Майка му се опита да подхвърли бисквити и вода, но бащата отново се появи и този подкрепа така си увисна на масичката, точно под носа на момчето. Трийсет минути минаха като трийсет века и момчето се обади:

– Тате, наказанието изтече. Виж – дори гадният часовник го признава. Тия стрелки мерят трийсет минути като трийсет и девет дни. Обаче аз вече си изтърпях присъдата и си платих за строшената ваза. Сега сме пак приятели, нали тате?

– Да – потвърди бащата и този път въобще не обърна гръб. Дългата усмивка лъсна на лицето му и това беше страхотен сигнал за малкия – без никакво предупреждение той се метна върху канапето, оттам върху стола на един фотьойл и още по-оттам, от самия ръб на облегалката на фотьойла, се хвърли върху раменете на баща си и започна такава борба, каквато дори най-големият телевизор в града не бе предавал никога.

– Стига, Вилнейко – обади се накрая мъжът. – Имам работа.

– Признай, че си туширан! – дребният се бореше като оса, яхнал раменете на баща си.

– Не съм.

– Туширах те – заяви ситният и борбата продължи.

Накрая мъжът се призна за победен, защото майката се намеси в неразрешимата ситуация:

– Престанете. Омръзваха ми вашите битки и сражения.

Всички вечеряха грах и пиле. Вилнейко беше сложил тайно малко сол в тенджерата, защото майка му готвеше все здравословно. Сега грахът се свиваше на дъното на чиниите, твърде солен на вкус. Хлапето беше лишено от десерт за това провинение. След като бащата и майката изядоха десертите си, а Вилнейко нищо не изяде, той заяви:

– Изтърпях си наказанието за солта, сега свободен ли съм?

– Свободен си – потвърди майката, която беше тиха и добра приятелка на Вилнейко. Тя не го наказваше, не му се караше, напротив, показваше му буквите и почти всяка вечер му четеше приказки. Но бащата не каза „Свободен си“, затова Вилнейко се размърда от крак на крак и несигурно попита:

– Тате, нали ми изтече наказанието?

– Изтече – реши накрая голямата брада. – Какво има? – Защото винаги, когато изтечеше някакво наказание, следваше нещо интересно.

– Тате, как се пише думата „ ХРАБРОСТТА“ с големи букви? – попита момчето.

– Защо ти е притрябвала пък точно „ХРАБРОСТТА“? – Бащата беше твърде озадачен. – Нали вече знаеш азбуката, защо не си напишеш всичко сам?

– Не я зная чак толкова добре – започна да навежда брадичката към петите момчето. – Напиши ми думичката ти.

– Справяй се, както можеш – взе решение брадата, после погледна към жена си и я предупреди: – Мария, няма да му пишеш нищо. Нека се помъчи. Така се учи човек.

– Не е точно така – възрази Мария, но накрая, както винаги, притихна.

– Тате, може ли да взема твоя син флумастер, онзи най-дебелия? – попита момчето.

– Защо ти е? – отвърна бащата все по-озадачен. Вече четири години синът му го изненадваше денонощно. – Нали знаеш, че не може да си играеш с моите неща?

– Няма да си играя. Ще напиша думата „храбростта“ – обясни синът.

– Тогава може – отвърна бащата. – Знаеш къде стои, ходи го вземи.

Хлапето, с тънка като тел шия, се втурна към бюрото и зарови главата си в чекмеджето. Разнесе се опасен шум и тропот, бащата скочи от мястото си, благодарение на което чекмеджето не беше изтръгнато от бюрото, а Вилнейко остана с флумастер в ръка – дебел, огромен флумастер, наистина страхотен. Майката и бащата седнаха да обсъждат нещо важно или може би гледаха новините – от екрана на телевизора гърмяха гласове на хора и политици, така че момчето бе наистина свободно. От неговата дейност не се чуваше никакъв шум, което беше странно. Където тичаше, летеше, нахълтваше това хлапе, винаги се вдигаше шум, тропот, дрънчене и трясък. Сега нищо не се вдигаше и бащата със сърдитата брада изведнъж се усъмни.

– Какво прави Вилнейко? – обърна се той към жена си. – Защо е притихнал така?

– Не го наричай Вилнейко, той си има име – Виктор – отговори жената с усмивка, но знаеше, че какъв ти Виктор… Когато го питаха как се казва, малкият обясняваше: „Вилнейко, но мама твърди, че съм Виктор“.

Двамата родители оставиха новините на телевизора да приказват на воля и се озоваха в хола, където преди известно време имаше прекрасна ваза, но нея вече никак я нямаше – беше станала на сол под удара на невнимателната футболна топка. Сега и мъжът с брадата, и кротката жена замръзнаха на местата си. Дългата и широка усмивка се мярна за част от секундата някъде в брадата на мъжа, после светкавично като предател се измъкна и напусна помещението.

– Какво си направил! – отсече страшният глас, звънящ от възмущение.

В израза „ЪГЪЛ НА СРАМА“ думата „СРАМ“ бе зачертана с три тлъсти черти от синия флумастер. Над нея бе изписана дума „ХРАБРОСНТТТА“ с букви, огромни като камиони, и от „ЪГЪЛ НА СРАМА“, мястото се беше превърнало в „ЪГЪЛ НА ХРАБРОСНТТТА“.

– Тук вече е ъгъл на храбростта – заяви момчето. – Аз съм храбър и искам да си търпя наказанието в ъгъл на храбростта.

Усмивка като планина се мерна върху лицето на мъжа, но планината се смали като мишка и направи жестока забележка:

– Съсипал си стената. Половин час с вдигнати ръце.

– Е, пък ти, Митко – изрече тънко жената. Тя говореше все тънко, но Димитър въобще не обичаше тънките изречения.

– Да – съгласи се момчето. – Получих си заслуженото честно. Но е друго да стоиш в ъгъл на храбростта.

Сега, когато търпеше наказанието си в ъгъла на храбростта, минутите се търкаляха в часовника като стрели.

– Минаха трийсет минути – обяви бащата и малкият направо не можа да повярва. Пък и как да повярва, като вместо трийсет, бяха изтекли само три минути? Така е то: за храбрите работи времето, не за срама.

След няколко дни нещо се случи. Виктор бе джапал в пет-шест локви вода, беше газил в кал до колене и го бе валял дъжд. Вечерта вдигна температура, по-висока от тавана. Баща му с брадата се връщаше от работа, отиваше до леглото на малкия, докосваше го, стоеше до челото му цяла нощ, даваше му антибиотик и витамини, но температурата не спадаше. Дори прочете на ситния приказката за трите прасенца, после за дядовата ръкавичка, после за Снежанка, но температурата не помръдваше от мястото си. Няколко пъти през нощта брадата залепя ухо до гърдите на малкия, заслушан в хриповете.

– Оздравявай, Вики – прошепна. – Хайде, моето момче. Ще те кача на Черни връх.

– Честна храбра дума? – попита момчето, изгарящо в треска, въпреки антибиотика.

– Честна храбра – отвърна брадата и опита да се усмихне, но нищо – нито усмивката, нито честната храбра не помогнаха.

Цяла седмица хриповете трещяха в гърдите на малкия. Майката не ходеше на работа, седеше до леглото на пациента. Накрая бащата, втренчен в задраскания срам, измисли нещо. Той написа върху дъската до главата на момчето – с най-дебелия син флумастер – „ЛЕГЛО НА ХРАБРОСТТА“. По лицето на детето, въпреки гадната температура, се появи нищожна усмивка, бледа и измъчена, но бащата я видя. Каза:

– Добре.

В четвъртък толкова много дъжд изваля от облаците, че колите плуваха като водни колела по улиците. Бащата се прибра у дома по-рано. Тези дни той се прибираше по-рано. Апартаментът беше тих като наказано дете. Ни трясък, ни тропот нарушаваха покоя. Не апартамент, а кутия, пълна с обувки, които никой никога не е обувал. Този път брадата на мъжа беше мокра като мокра кокошка. Той отвори вратата, наведе се да събуе обувките си и тогава изведнъж като снаряд, като самолет изтребител, като ято орли, като пума и тигър върху гърба му връхлетя вихрушка – с крака и ръце от тънка тел. Лицето – бледо, но толкова решително, че човек само като го види, вдига ръце и трепери от страх.

Малкият стисна врата на баща си:

– Мокър си – извика той. – Мокър си, но се бори. Иначе си туш служебно.

Хлапето тежеше колкото една или най-много две мокри кокошки, но пръстите му стискаха и се бореха люто.

– Предай се! – извика момчето.

– Вилнейко – прошепна невярващо бащата. Грабна малкия и погледна така загрижено бледите му бузи, че тапетите в коридора позеленяха от напрежение.

– Не ми отвличай вниманието – предупреди го момчето. – Бори се. Иначе си туш.

От гадната температура не бе останала ни следа.

Мъжът вдигна ситния високо във въздуха, като че искаше да го подхвърли до тавана на блока, още по-високо, над мокрите облаците, но после се сети, че това е невъзможно и го притисна до гърдите си.

– Добре ли си, сине? – попита той.

– Забранено е да връхлитам върху тебе, когато се прибираш от работа – отсече момчето строго.

Мъжът продължи да го притиска до гърдите си.

– Забранено е – напомни малкият. – Половин час с вдигнати ръце – наказан ли съм?

Изненаданата брада полека, много несигурно, се опита да скрие усмивката, която отдавна се разхождаше по лицето му, но не успя. Целуна момчето по главата и разроши косата му с голямата си, направо огромна ръка.

– Какво правиш? – удиви се малкият. Погледна сериозно баща си и в очите. – Правилата са си правила.

Щом се глезиш и ти ще стоиш трийсет минути наказан с мене. Не десет, нито двайсет, нито двайсет и девет!

След малко момче и баща, навели брадички към петите, поеха към ЪГЪЛА НА ХРАБРОСНТТТА.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Здравка Евтимова е автор, който едва ли се нуждае от представяне, защото нейното творчество отдавна е прекрачило границите не само на България, но и на българоезичната читателска аудитория по света. Тя е автор, познат и на читателите на Еврочикаго. И все пак, ще си позволим да изредим факти от забележителната й биография. Здравка е родена Перник през 1959 г. Завършила е английска филология. В България са публикувани няколко нейни сборника с разкази, сред които: „Разкази срещу тъга“, „Сълза за десет цента“, „Кръв от къртица“. Нейни разкази са публикувани в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Франция, Германия, Япония, Китай, Русия, Аржентина, Норвегия, Словения, Иран, Румъния, Турция, Сърбия, Хърватска, Република Южна Африка, Виетнам, Гърция, Индия, Непал, Холандия, Австрия, Унгария, Полша, Нигерия, Чешката Република, Унгария, Словакия, Нова Зеландия, Северна Ирландия, Албания, Македония. Евтимова е автор на романите „В студената ти сянка, лейди“ (1997),„На две крачки от мен“ (1999), „Линди“ (1999), „За теб, за мен“ (2002), „Четвъртък“ (2003), „Арката“ (2007), „В гръб“ (2010),“Една и съща река“ (2015)

В различни страни по света са издадени следните нейни книги: Bitter Sky (сборник с разкази), Skrev Press, UK, 2003; Somebody Else (сборник с разкази), MAG Press, USA, 2005, номиниран за наградата Pushcart 2006; Miss Daniella (сборник с разкази), SKREV Press, UK 2007; Good Figure Beautiful Voice (сборник с разкази), Astemari Publishing, USA, 2008; Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories (сборник с разкази), Vox Humana Publishing, Canada, 2010; God of Traitors (роман), Book for a Buck Publishers, USA, 2008. Сборникът с разкази Bloot voen ein Moeul е публикуван на холандски през 2008 г. от Max Cline Publishing, Utrecht; Carts and Other Stories (сборник с разкази), Fomite Books, Vermont, USA, 2012; Time to Mow and Other Stories (сборник с разкази), All Things That Matter Press, Maine, USA 2012; Impossibly Blue, Skrev Press, UK, 2013; Endless July, Paraxenes Meres, Greece, 2013; Sinfonia Bulgarica – романът „Четвъртък“, публикуван на английски в САЩ под това заглавие, Fomite Books, 2014; Sinfonia – романът „Четвъртък“, публикуван на италиански в Италия, Salento, 2015; „Четврток“ –  романът „Четвъртък“, публикуван в Македония от „Antolog“, 2015 г. Същият роман е публикуван тази година и в Китай.

Списъкът с национални и международни литературни награди, на които писателката е носител, също е дълъг.  Наградата „Чудомир“ на в. „Стършел“ (за разказа „Колата“, 1982); награда за дебютна книга на „Южна пролет“ (за сборника „Разкази срещу тъга“, 1985); национална награда на в. „Пулс“ (1987), на сп. „Космос“ (за разказа „Реката“, 1990); Национална наградата за проза „Анна Каменова“ (1995); награда за разказ на в. „Век 21“ (1996); Награда за съвременен роман „Развитие“ (за романа „В студената ти сянка, лейди“, 1997); Награда за проза на английското списание „The Text“ (за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“, 2000); Специална награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“ (2000); Награда за най-добър роман на СБП за романа „Четвъртък“ (2003); награда на английското издателство „Skrev Press“ за „Bitter Sky“ (2003); наградата „Генчо Стоев“ за къс разказ (за „Кръв от къртица“, 2004). „Vassil“ е един от десетте разказа, спечелили световния конкурс за къс разказ на Би Би Си, Лондон, 2005. „It Is Your Turn“ е един от десетте разказа, спечелили една от десетте равностойни награди на световния конкурс за разказ „Dix auteurs du monde entier“, Нант, Франция, 2005. И още: 2005 и 2010 – награда „Златен ланец“ за разказ на в. „Труд“; 2015 – национална награда „Блага Димитрова“.