Пътепис до Лом и назад

„ХУБАВА СИ МОЯ ГОРО… НО ВСЕЛЯВАШ В СЪРЦАТА НИ
САМО СКРЪБ И ЖАЛОСТ…“

Дали тази наша песен не е най-точното и вярно описание на случващото се в момента в родината ни? За последните две години пътувах до България четири пъти за около по две седмици, и впечатленията за посоката на промяната там ми станаха доста по-пълни и точни, за разлика от предишните, доста по-редки и по-къси пътувания. „Око да види, ръка да пипне“ е доказан метод за оформяне на трайно и точно мнение за всеки от нас, за разлика от ежедневното промиване с информация – къде „вярна“, къде „удобно вярна“ или пък изцяло съчинена, благодарение на поредния недоносен или послушно „безпристрастен“ журналист. Не претендирам, че казаното по-долу е вярно и съвпадащо с вижданията и мислите на другите, просто изказвам част от придобитите впечатления. И докато основното в една демокрация е да живееш, без да пречиш на другите, то в родината си имаш едно странно чувство за малоценност, застрашен почти от всичко и всички…

Ще започна с негативните неща в тази 14-дневна разходка. Така позитивното впоследствие може малко да успокои духовете. След дълго плануване и очакване на отпуската, колата е до дупка пълна, билетите и паспортите са в джоба – и ето ни на ферибота. Нощното пътуване по никакъв начин не помрачава настроението и желанието ни да се завърнем в бащината къща и да видим близките хора там, далеч от нас. Магистралата те унася в монотонно каране с максимална скорост и ето, че с едно спиране си вече на границата (за уточнение – цената за еднократно минаване в двете посоки между Атина и Солун е общо 62 евро за туул-постове). Шестстотин километра са вече преодолени едва за 5 часа, но радостта от появата на табелката „България“ е моментално помрачена от пъзела с дълбоки от по джанта и половина дупки още в пределите на самата граница. Естествено, преглеждането на документите е символично и влизаш като европеец у дома. Има-няма десет метра и вляво от изхода се намира мястото, на което държавата продава ВИНЕТКИ. Будката прилича на баничарница и, за разлика от последното минаване, при което двамата държавни чиновници ни уведомиха, че системата не работи, този път направо нямаше никой, може би за по-лесно. Ето че започнаха притесненията, ами ако като миналия път ПОЛИЦИЯТА е залегнала на три километра от изхода…Така човек започва да се чувства като престъпил закона още на първия метър, може би целта е да си „подготвен“…

И така, първа бензиностанция – пак свършили. Престрашаваш се и тръгваш без винетка, все пак с пари ще се оправиш… И ето я изненадата – петстотин тира още в самото село Кулата са заели в опашка платното вляво, за напускане на родината. Другото платно се ползва за разминаване на коли, напускащи родината, и тирове, автобуси, и ние на едно. Естествено не е лесно. След около час и половина успяхме да преминем тези два три километра.. УРА. (Отново уточнение, на една бензиностация имаше месечни винетки – цена 25 лева. Казвам го за сравнение с цената на еднократното минаване в Гърция, дето споменах по-горе.) Газ на педала и скоростта вече е цели 60 километра. Естествено изпреварването е възможно само за самоубийците с автомобили от 200 коня нагоре. И така послушно караш около 2 часа, гледайки вляво вече 10 години строящата се магистрала, а вдясно къщи неомазани, коне и каруци. Ето че вече 100 километра са преодолени и пътят става двоен с по две платна… ЕХААА – 20 минути и си в СОФИЯ. Околовръстното обаче те сваля отново на земята, за да не заспиваш на волана. И ето поредният типично български избор – ПЕТРОХАН или БОТЕВГРАД. И избора на първия заради 60-те километра по-малко се оказва автоматично записването ви в състезанието Париж-Дакар.

Ще ви спестя подробностите от частта с повръщането на част от семейството и ще се пренесем директно към центъра на СЕВЕРО-ЗАПАДНАЛА БЪЛГАРИЯ. Осветлението в градовете и селата е мечта, маркировката на пътя е от социализма, а мантинели и табели са останали само на най-видните места, останалите са заминали за желязо. Но пътят  МОНТАНА – ЛОМ избива рибата. Както каза баща ми: „Видя ли, а?“ УАУ. 25 минути и ето ни у дома. Градът на нашето детство, приятели и роднини. Още от пускането на баира се усеща заслугата на качествения и добре платен зъболекар, който ползваме. Нито една пломба не падна, въпреки предварителните предупреждения от страна на близките за внимателно каране. И ЕТО – пристигаме до една улица призрак – едва забележима отбивка от пътя, черен път, изкопан и в кал и локви; няколко конски изпражнения показват употребата на животинки труд в полската работа. Лесно се кара – пътят и тротоарът са едно цяло. Където няма трева и храсти, е общо взето път.

Уличното осветление е през стълб, но тук-там има изгорели крушки или пък стълб липсва. Кофи за боклук няма, явно е, че народът е свел до НУЛА битово домакинския отпадък, което говори за голяма култура в Екологията и рециклирането на отпадъци. За да завърша пълното описание на улицата и обстановката, ще добавя и липсата на водопровод за питейна вода, въпреки изградения такъв, но никога недостигнал до тази улица. За канализация няма да споменавам въобще, този дума там е нещо като научна фантастика. Хората отдавна са открили удобството на външната тоалетна с голяма яма отдолу. Естествено от съображение за сигурност и цел намаляване на кражбите, електромерите на къщите висят там по стълбовете, където обикновено е мястото на крушките. Но пък Енергото събира номерата им on-line, странно как като повечето хора тук са с мобилни телефони само, защото при всеки вятър стационарните не работят. Ето и зелената порта. НАЙ-НАКРАЯ у дома. Табелката върху леко наклонената напред врата е уникална. Освен номера на къщата, има и две знамена. Българското и това на Европейския съюз. Може би това бе единственото нещо, което показа тази ни връзка с Европа.

Ще прескоча личните моменти и срещите с приятели. Ще наблегна основно на онова, което очаквах да се промени към добро, на за жалост отива в обратна посока. Родният ни град се намира в плодороден район с невероятен климат и географско положение, неща, които в миналото са били използвани от нашите предци по перфектен начин. Раждаемостта в момента се поддържа 90% от малцинствата, ако все още може да ги водим за такива, а малкото останали хора на средна възраст се изхранват предимно от работа в държавния сектор, която е единствената сигурна в момента и горе-долу доходоносна. Ако не спадате в тази група хора, то вие определено сте зле. Заплатите предимно са основни, работното време завишено, а заплащането е, когато може.

Пенсионерите, предимно вдовици с дневни разкладки от по филия хляб и кисело мляко, са друга една важна група от населението на града. Липсата на хора, празните улици и училищни стаи само утежняват картината. През свободно време телевизия „Планета“ се чува от усилените телевизори, а по дворовете са заложени казани за ракия. Сега е „рай“, има марули и лук, а щом си се хванал за зеленото и има салата за ракията, какво друго му е нужно на човек? Една малка разходка из града е достатъчна да срещнеш познатите останали хора, броящи се на пръсти. Гледам всичко изградено преди и се замислям – Как е възможно по-рано хората да са изкарвали едновременно за прехрана, къща, изучаване на децата си, почивка веднъж годишно, че дори и някой лев в банката да сложат?!

Днес всичко това, изградено някога, е обречено на разруха. Липсващата поддръжка и пари със сигурност ще доведат до гибелта на благата ни. И не само. Неправилното съхранение и липсата на ремонт, умишлено довежда до разруха. Занижаване на цени и в последствие изкупуване на безценица. Родната Гимназия е боядисана наскоро по европрограма, но това не пречи тръбите на улуците да стигат едва 2 метра над земята и водата да руши мазилката, а влагата да попива в сградата. На кого му пука? Или пък парковете и градинките, направени пак със средства по европрограми, са с изпълнение в стил „труд и творчество на деца в трети клас“. Качеството на изпълнението е нулево, парите откраднати; дървета и треви засадени, но неполивани; тротоари и градинки с автомобили, паркирани върху тях; некролози, залепени на всевъзможни места; чистотата и прочие няма да започвам да коментирам.

Знаете ли, всички виним все другите за бедите си. Карам, а от предната кола през прозореца летят фасове, салфетки и чашки от кафе директно на пътя. Разбира се имаме една камара хора в програмите по заетостта, но тяхната работа е да се съберат в 8 сутринта и до 9 най-късно са се разбягали, носейки по странен начин в ръка я мотика, я лопата, въпреки липса на познание за употреба на тези инструменти. Иначе са усмихнати с по един фас в уста без зъби, дочена рокерска дреха на 20 години и сандали. Някъде към 10 тези съграждани са вече в „маалата“ и първите двулитрови пластмасови бири вече са отворени. И така ежедневието се повтаря до главозамайване. Най-интересното е, че тази група братя се оказват основният елемент в икономиката и търговията в града. Помощите и социалните след получаване, редовно и веднага са похарчени за всевъзможни удоволствия. Оборотът кипи няколко дни, главната, магазинчета – и така до другия месец. Автомобилният парк е трета употреба, модели 15-20 годишни. Щъкат и няколко ДДС-арски джипа, няколко безнесменски лимузини и няколко лизингови чисто нови. В „маалата“ си личи отдалеч кои работят в чужбината – къщите все с алуминиева дограма, а колите с евротабели.

По магазините от птиче мляко, но кой да пазарува на корем при тези европейски цени – дори забелязах неща, по-скъпи от в чужбина. Това е животът на крайности. Едно време искаш да си купиш нещо, нямаше откъде. Сега стока море, нямаш един лев. Попитах нескромно близки и приятели за доходите им, за да добия представа каква е в момента покупателната способност, а нещата са фрапиращи. Повечето ако работят, получават чисто между 350 и 500 лева. Тези 180-250 евро са поне три пъти по-малко от заплатите ни в западналата днес Гърция, жал ми е да сравнявам с останалите евродържави. Хората с дворове са на бял кон. Основната храна е подсигурена и дори зимнина има в количества. Тези в панелните апартаменти само с тераси не ги мисля. Като казах апартаменти и се сетих, че до нас правят ремонт на кварталните площи, разбира се пак по европрограми. Невероятно изпълнение, да се чудиш да плачеш ли или да се засмееш. Определено ако имаш власт, би вкарал половината изпълнители в затвора. Не знам толкова ли си можем или целта е гърч за народа? Архитектурните фантазии на проектанта се заменят на място от шуробаджанаци с мустаци, според броя на изпитите водки и вятъра в момента. Наклонът го нямат за нищо, а права линия и завой са почти едно цяло. Тази АРТ изработка на места е направо стряскаща на места, дървета се намират по средата на тротоара, вместо в градинката, а шахтите за водооттичането ще ги поставяме после, когато всичко е готово, за да има какво да се троши. Надявам се не са ги забравили. Несъмнено облагородяването на този квартал, закъсняло малко с около 25 години, ще донесе до повишаване на нивото на тонуса на живот. Нищо, че две трети от апартаментите са ни празни, а ние сме или в чужбина, или на село. Това панелно чудо може да придобие най-накрая завършен вид.

Гледах от прозореца блока отсреща. Почти всички тераси бяха остъклени. От около 20 от апартаментите светеше крушка едва в три. А най-интересното е, че хората в блоковете недоволстват от недостатъчния брой паркоместа. Преброих горе-долу колите – около 25 бяха за 6-те входа с по 20 апартамента общо. Интересно, ако всеки един от 120-те апартамента имаше кола и хора?!? Има и по няколко санирани жилища.

Да излезем да видим познатите беше ред. 25 май. Балове, гр. Лом, 2015 година. Часът е 8 и половина вечерта. Започвайки разходката пеша от единия край на градската пешеходна зона, от мототехника преминахме площада и стигнахме неусетно да другия край до паметника на Дядо Цеко Войвода. Е – срещнахме двама човека и ни настигна един с колело… В три от работещите заведения нямаше нито един клиент, а в едно имаше трима другари от малцинствата. Решихме да седнем в последното, заварвайки две групи хора, току-що напускащи. Така се насладихме на спокойствието и многобройния персонал. Както направих заключение: добре, че премахнаха движението на коли по главната улица и я направиха пешеходна зона. Така хората вече не се блъскат по двата тротоара, а трафикът безпроблемно върви…

.

Родният град не бе единствена дестинация в това пътуване. Посетих Пловдив, Нова Загора, Свищов и София. В тези три посоки всеки път се опитвах да минавам по различен маршрут, опитвайки се да открия поне една от ония лентички, ежедневно рязани след завършване на пътища и магистрали. НО БЕЗ УСПЕХ. Една лентичка не открих. Пътища на по 20-30 години геройски държаха невероятния поток от коли. А тези, за които се предполагаше, че са току-що направени и с нов асфалт, бяха затворени за ремонт. По 3/4 от „магистралите“ се движим и двете колони в едното платно, заради ремонт на другото или на мостовете. Не, че на местата без ограничение позволената скорост е постижима по тази настилка. Това всичко беше потопено на два пъти от проливни дъждове и колони от коли, каращи с 40-50 км. скорост. Маркировките са несбъдната мечта. А ако се надяваш някой тир или автобус да кара с позволената скорост, забрави. Гони се разписание и час. Рейсове и тирове са най-опасните при тези скорости и неравности на пътя.

На връщане от Свищов минах по дунавския маршрут, въпреки предупрежденията на приятели. Никопол – Оряхово – Мизия – Козлодуй. Това, братя и сестри, е една друга България. Мизерия и нищета, носещи се дрехи с хора в тях, без посока и цел. По два щъркела на населено място, тук кон пасе без каруца, там пък дядо бута каруца без кон. Някакви паметници все още стърчат да напомнят за времето разделно. Явно патриоти с евроатлантическа ориентация липсват в района, за да ги съборят. Градските автобуси приличат на или са военни рейсове от 50 години, извънградските дали въобще пътуват. Реката отдавна не се ползва за транспорт, за напояване пък… – да не говорим смешки. Децата тук са като джакпотът от тотото – всички говорят за тях, въпреки че не са ги виждали. Две баби разглеждат пред почти съборена къща прашни албуми и снимки на внуците в чужбина…

Дунава е пълен до предел, а във водата има всичко друго, но не и основните й елементи кислород и водород. Станала централен фекален канал на Европа, реката източва цялата мръсотия на половината европейски столици и на всички заводи. А едно време играехме на гоненица във водата. Сега ме е страх от зарази и болести. Как хората се хранят с риба, не ми е ясно. Фериботът на Никопол стои без нито един клиент. Един автобусен шофьор се опитва да ремонтира един „Чавдар“ безуспешно. А само пресните петна от теч на масло на автогарата издават, че все пак тук поне веднъж дневно спира автобус. В село Ореш, карайки изведнъж пътят свърши, и се озоваваш на черен път; обръщаш и търсиш изход. В половината села табелите за вход и изход на населеното място са на изчезване. Настигаме боклучарски камион, движещ се с цели 80 километра. Учудващо за тази настилка и превозно средство пред разпадане. Изпреварваме го след 10 завоя и мръсна газ. Шансът ти да заспиш по тези пътища на Северозапада е немислим, колкото и да си изморен. Радиото е безполезно извън градовете, а в тях присъствието на „Хоризонт“ и една-две други станции си е цяло събитие. В определени участъци от пътя процентът площ на дупките превишава този на асфалта и там си принуден да намалиш на 40, иначе…

Друг интересен маршрут бе посещение на селски събор в недалечно село. Упадъкът в региона е неузнаваем. Минаваш през села, в които животът сякаш е спрял. Няма забит пирон от 25 години. Хора, обречени на мъка. По този маршрут вече има и конкуренция – в превозите, освен рейс, оттук минава и „мазният влак“; или поне е бил мазен някога, когато хората са носели провизии и зимнина на децата си в София-та. Въпреки, че искаха да го спират заради липса на пътници, влакът все още го има. Едно от последните неща у Северозапада, останало за унищожаване. Минаваме покрай бившите „Електрокарен“ и „Захарен завод“, и си спомняме с носталгия времето, когато единият хранеше 4000 души, а другият малко по-малко. Свинефермите отдавна ги няма и прочие, всичко е унищожено до дупка, приватизирано, разграбено, съсипано. Картинката е малко по-зле от военна. Достигаме до заветното село – на мегдана 5 бараки, пуканки и едно стрелбище. Интересно беше и едно простряно одеяло на земята с над 200 чифта обувки втора употреба, но предлагани като нови. От около 200 души на площада се оказа, че ние там бяхме не само малцинство, но и единствени от вида си. Закупихме след пазарлък детска сабя за 5 лева, която издържа 2 замаха, и напуснахме. Яденето и пиенето после бяха отново на ниво, вкусни домашни деликатеси. Май единственото то успя да наруши трагичната обстановка.

Маршрут София и Пловдив, този път на въдицата за Петрохан не се хванахме. „Монтана – Враца – Ботевград“ – изпитано и сигурно. Оказа се, че без малко да не минем, след като на един от завоите след караулката на Мездра цялото дясно платно се беше свлякло с повече от метър и движението на този ужасен трафик ставаше на доброволни начала през другото платно; обикновено по-големият е с предимство. На Витиня мостовете отново в ремонт и отново нито една лентичка от онези отрязаните не можах да видя. Както казах, да не се повтарям, Околовръстното на София е под всякаква критика.

А магистралата до Пловдив е малко по-зле от пътя Лом – Монтана. Още по-интересно е, че има участъци след Пловдив с по над 100 километра без бензиностанции директно на магистралата. Но всички тези градове и села бяха доста по-свежи и в пъти се усеща веднага, че си в другата България. Комини на заводи пушат, строителство на доста обекти показва, че нещата в родината навсякъде се развиват по-различен начин, а въпросът отново е Кой и Как определя и дели родината ни на Западнала и НЕ. Но няма да се впускам в политически интриги.

Да споменем малко и за цените и услугите. Една Академична справка – 100 лева. Един превод на две страници със заверка с апостол – 100 лева. Шофьорска книжка – 50 лева. За нов талон майтапът е най-голям. Цена за издаване 2 лева и още 2 за банковия превод. ХА-ХА-ХА. Тия банки са станали неузнаваем кръвопиец на народа. На бензиностанцията видях книга с цена от 28 лева?!? Най-обикновена. Един натурален сок в супермаркет видях на цена 5.40. Но принципно това, което се плаща в родината, в провинцията определено е по-скъпо от големия град, дори за някои неща и от европейските цени. За спиране в синя зона в София – 30 лева за махане на скоба.

Завръщането назад след двуседмичен престой, преяждане и обиколки на родината завърши. Време е да потеглим обратно. Прегръдки, целувки и сълзи. Пътуването на обратно бе същото с разликата, че Петрохан бе заменен с Ботевград. Доста натоварено движение за неделя сутрин. Претоварени пътища. Трафик. Прескачам описанието в обратен ред до Атина. Фериботът и вкъщи. Ред е на два дни рециклиране.

За финал отделно описвам положителните неща. Първото и най-фрапиращо нещо бе обработката на земеделските площи. Навсякъде, където погледнеш, над 90 % от равнините бяха изорани и засадени. Нещо, което много ме зарадва. Рано или късно голяма част от хората ще се върнат към земеделието. Единственият възможен отрасъл за развитие в момента. Респективно и животновъдството. Искрено се надявам другия път да има новозасадени лозя и овощни градини. Родното производство на плодове и зеленчуци бе на световно ниво. Нека си върнем името. Друго позитивно е мисленето и вярата на хората. Аз все се чудя как някой може да казва „Ще се оправим“ при условие, че мен ми се струва, че затъваме още повече. Този оптимизъм не знам дали е подплатен от вяра или силен характер, или е просто напук, но е нещо, което, макар и незначително, крепи народа в момента от пълно изтрещяване. Третото положително нещо е, че в родния град все повече хора емигрират или мислят да го направят. Това е единственото спасение в региона. Вярно, има и такива, дето се завръщат обратно, на колко ли дълго ще се задържат, веднъж видели и отворили очи? И на последно място – в сърцето ми остава природата, зеленината, учудващо големия брой гори (как не са ги унищожили още), чистият въздух… Ясното небе вечер и липсата на смог и светлина нощем разкриват звездната шир и се чувстваш час от безкрайната вселена, а гробната тишина около теб космически те приспива в дълбок сън.

Искрено се надявам всички да са добре там, където са. И никой на никого да не пречи. И нека всеки направи поне една обиколка другаде в този живот, за да може да сравни и да не се чувства подведен по хорските приказки. Нека сам усети разликата. Нека сам вдиша от чуждото и тогава да прецени. А за онези, които знаят и вече са изпитвали това чувство, мисля, че е ясно напълно. Искрено се надявам и, че онези от вас с дълбоки предубеждения към гръцкия народ, ще разберат рано или късно, че всички хора сме равни и еднакво добри. Просто системата и кукловодите ни правят да играем по различен начин на хорото. Докато другият не ви пречи, значи живеете в симбиоза. Нека потърсим първо повредата в собствените си телевизори. Да спрем да ги ползваме изобщо дори. Тези пълнещи съзнанието ни и промиващи мозъка ни кутийки. Дано спрем един ден да изпитваме тази скръб и жалост…

.

Текст и снимки:

Петър Анастасов

.