Книгата „Лятото на 1913 г. – документирани свидетелства за геноцида над българите” от поредицата „Спасената история” на издателство „Изток-Запад” вече е на книжния пазар (линк).
Ето какво разказва авторът й Георги Илиев:
Книгата представлява поредица цитати от близо 100 редки и ценни източника, документирали ден по ден и час по час, една част от геноцида над българите.
Десетки потомци нямат нищо конкретно записано. Не са успели да съхранят болката на предците си, само смътно я помнят. Те признават вината си, че като млади не са документирали онова, което старите хора са им разказвали. В книгата не са записани лични спомени на потомци от Константинопол, Малък Сомоков, Чонкара, за което село има филм, Ейлягюню, Яна и др. (Те може би ще намерят място в следващо издание.) А основните източници, цитирани в книгата „Лятото на 1913″ са от основателя на БАН акад. Любомир Милетич и от Карнегиевата комисия в състав:
1. д-р Йозеф Редлих, професор от Австрия: по държавно право във Виенския университет;
2. барон д’Естурнел дьо Констан, сенатор Жюстен Годар, от Франция: юрист и член на Камарата на депутатите;
3: д-р Валтер Шюклинг, професор по право в Марбургския университет Германия
4. Франсис У. Хърст, редактор на „Икономист”; д-р Х. Н. Брейлсфорд, журналист; Великобритания:
5. професор Павел Милюков, член на Руската дума;
6. д-р Самуел Т. Дътън, професор в “Тичърс колидж” на Колумбийския университет, САЩ.
Цитатите са подредени хронологично. Така първо може са срещнете някоя от последните страници, а после от първите страници на източника.
Цитирани освен тях са Екзарх Стефан, кореспондента на вестник „Таймс“, Петър Янев, министър на правосъдието в кабинета на Стамболийски, обвинител в третия държавен съд срещу виновниците за националната катастрофа, изгорен жив в пещите на полицията през 1925 г. в разгара на белия терор, след убийството на Ал. Стамболийски и на министъра на вътрешните работи Александър Димитров, и след 2 преврата.
Наред с тях са събрани цитати от други редки и ценни извори като:
– неиздаденият изцяло виден български историк Иван Орманджиев;
– забележителният български дипломат и министър-председател Ивен Евстатиев Гешов, автор на „Престъпното безумие и анкетата по него, 1914 г. и Балканският съюз, 1915 г.”;
– полският офицер Отан Барбар, успял някога да запише своите спомени от войната;
– дядото на Камелия Тодорова, Коста Тодоров, от чиято „Изповед” се разбират много подробности, като това, че все пак е имало опити за атентат срещу чужденеца, обявил се за монарх над българите,
– Симеон Лазаров Стойков, чиито трудове за „една България, останала в миналото” видяха бял свят благодарение на внучката му Ирина, в много малък тираж и са отдавна изчерпани;
– фондация „Башклисе“, дарила на съюза на Тракийските дружества закупения от тях имот, издала спомените за село Башклисе, останало извън пределите на България;
– Симеон Радев;
– Стоян Данев;
– осъжданият министър-председател Васил Христов Радославов;
– видният чех Владимир Сис, документирал първият концлагер– на остров Трикери гърците погубват десетки хиляди български пленници.
Цитирани са и:
– Никола Шумарев, оцеляло дете от унищоженото край гр. Кешан, Турция, село Булгаркьой, откъдето започва геноцидът над българите през 1913 г. (днес селото се казва Йенимухаджир);
– забележителният Хараламби Етакчиев, записал през 2004 г. своите спомени в книгата „Заточението” – доживял до 2007 г., до близо 100-годишна възраст. Има над 100-годишна все още жива жена, чийто внук познавам;
– Димитър Войников, чиито спомени на действащ български кмет в село Соуджак през 1912-1913 г. излязоха благодарение на сина му Емил Войников и се преиздават, „Българите в най-югоизточната част на Балканския полуостров“. За село Урумбегли, днес прекръстено на Ислям бейли;
– Няколко краеведски книги за останалите извън пределите села Габрово Ксантийско, Сачанли, възречените от Манастър, Дервент.
Цитирани са и съвременни автори като Любомир Шопов, Тепавичаров, Никола Инджов, Георги Марков, Емилия Славкова и Иван Славков, със спомените за село Съчанли и множество неиздавани документи на Тракийския научен институт.
Цитирани са видни тракийски деятели като Стамат Апостолов и Никола Спиров. Цитиран е и черно-бял документален филм, в който са записани десетки свидетели оцелели от геноцида – в книгата са публикувани и десетки писма на гръцки войници. Ето някои примери:
„Драги братко,
Всички села тук са български и техните жители са ги напуснали, защото не искат да се предадат. Ние запалваме всички села и ги разрушаваме – това е една нечовешка работа. Но трябва да ти кажа, братко, че разстрелваме всички българи, които взимаме като пленници. Взимаме доста много пленници.
Прегръщам те, твой брат.
Ал. Д…геас“
„Драги Леонидас,
Не мога да намеря хартия да ти пиша, защото всичките села са изгорени и жителите им са избягали. Ние горим всичките им села и сега просто не срещаме жива душа. Трябва да ти кажа, че сме близко до старите граници на България. Окупирахме цяла Македония с изключение на Тракия. Искам да ми отговориш веднага.
Адресът ми е следният
….
Ефрейтор Георги Коркоци“
„(25) 11 юли 1913 г.
Нямам много време да ти пиша. Може би ще научиш за тези неща във вестниците… Невъзможно ми е да ти опиша как са третирани българите. Дори селяните – това е чисто и просто клане. Нито един град или село не може да се надява да остане неопожарено. Аз съм добре и също и братовчедът С. Коловелонис.
Прегръщам те,
твой брат Н. Бриня“
.
Документирано е свалянето на скалпа на българска старица в Свиленград (тогава Мустафа паша), както и жестоките масови убийства в същия град и пълното му опожаряване. Подобна жестока касапница има документирана и в българско село до Комотини (тогава Гюмюрджина).
Цитираните източници са документирали тайното преобличане на български трупове в турски дрехи, с цел заснемането им от международните журналисти, сред които е бил френският писател Пиер Лоти. Така се манипулира световното обществено мнение и всички се нахвърлят срещу всичко българско.
В Македония гъркини уж от хуманитарни организации раздават гръцки униформи в турските села. Така преоблечени, те безчинстват и разчистват района от български етнос.
Сръбските асимилационни издевателства над българските свещеници и учители започват още през януари 1913 г. и стават основната сила, накарала македонското опълчение да се опита да спаси своите роднини в Охридско.
В училището в Серес са затворени стотици българи и след 4 дневен престои са избити по 30 до 50 човека във всяка стая на двуетажната голяма сграда.
.
Трудности при написването на книгата:
1. Смяна на календара
– различни източници цитират различни дати (съответно по Грегориански и Юлиански календар) за едно и също събитие.
2. Смяна на имената на селищата от Гърци и Турци.
– Благодарност и признателност трябва да отдадем на къртовския труд на Димитър Шалапатов, които издирва, пътува, проверява и установява днешното наименование на цитираните преди 100 години със стари имена местности и селища.
3. Заличаване на българското етническо присъствие извън днешните предели на България. Ожесточена асимилаторска политика на сърби, македонци, гърци, турци.
4. Различните съдби на стотиците заличени български селища водят до заблужедието у политиците, разглеждащи Ангорския договор.
– Някои български села се евакуират и бягат, още щом виждат изтеглянето на българската армия и струпването на османската на линията Енос – Мидия, като с. Кавакли.
– Други по-наивни вярват до последно и разчитат, че ще се разберат по мирно, както винаги дотогава през всичките години на робство. Тези български селяни са имали законно закупени имоти, а някои дори и фермани за правата си. Уви, всичко бива изгорено и изпепелено. Някои българи се помъчват и си сменят вярата и националността, само и само да останат на родна си земя (днес извън пределите на България).
– Трети български селища като Съманли, Манастър, Дервент, Тахтаджик се борят със собствени сили до последно срещу башибозук и дори артилерия на редовна османска армия. После оцелелите жени и деца търсят закрилата на консулите на великите сили в Александрополис (Дедеагач). И те накрая (след като са дали обещание, го престъпват) предават жертвите на озверения башибозук да ги откара в робство като няколко синджира роби.
– Други стават жертва на масово изтребление (с. Търново, Булгаркьой, Чоп кьой, Ерменлии кьой), изпепелени, начело с черквите, са 25 селища.
Държавата трябва да отпусне средства за център за проучване на българския геноцид от 1913 г.
Тази година се навършват 100 години и от едно чудовищно престъпление над българския народ, което по вина на българските историци и политици още не е намерило признание. Това престъпление срещу човечеството и срещу нашия народ е много умело прикривано от виновниците и извършителите. Акад Л. Милетич и някои от оцелелите от геноцида над българите са успели да документират оскъдни свидетелства за това ужасно престъпление. Зверствата през лятото на 1913 г., извършени над българския народ, многократно надхвърлят ужасите по време на Априлското въстание. За разлика от 1876 г. обаче световните средства за масова информация и общата задруга на организаторите и извършителите на това унищожение на българщината в Тракия успяват не само да го потулят. Българомразците успяват да изопачат действителността и да припишат престъпленията на самите жертви. Така светът и до днес бива убеждаван от турската и гръцка пропаганда в зверствата на българите. Ние сме описвани като виновници и извършители на престъпленията…
Именно днес, когато съседните на България държави свикват научни конференции и продължават да натякват изопачаване на действителността, да хвърлят вината за зверствата от 1913 г. върху самите български жертви, и дори да изкарват жертви мюсюлманското население, наш дълг е да излезем от черупките си с достоен отговор. За разлика от агентурни провокации, днес на неоосманистите, християните отвръщат на удара, като обръщат другата страна.
Ще цитирам Никола Инджов: Нашата памет е наше страдание, размисли пред мемориала в Маджарово, в. „Тракия“, брой 19/ 11.11 2012 г.
„И така сто години след безмилостното разорение ние не забравяме, но не отмъщаваме!
Не забравяме отнетата ни Тракия – мила, непрежалима родна земя на деди и прадеди – но не отмъщаваме, не сме заграбили нито педя чужда територия.
Не забравяме поруганите сто и двадесет стародавни църкви, белокаменните единадесет манастира, сто тридесет и шестте осветени параклиса – но не отмъщаваме, не сме сринали нито една джамия, нито една синагога, нито един нехристиянски храм.
Не забравяме съсипаните двеста и единадесет начални училища, двете мъжки и една девическа гимназия – но не отмъщаваме, отворили сме нашето начално, средно, висше и академично образование за всички граждани на нашата държава и на света.
Не забравяме, че в Тракия ние, тракийците, нямахме армия и полиция, но имахме достолепните двеста двадесет и шест свещеника и триста тридесет и три учителя – но не отмъщаваме за тяхното мъченичество.
Не забравяме, че Тракия бе освободена с победите на Балканската война и на Руско-турската война, и бе поробена отново с политически договори и съглашения – но не отмъщаваме за чутовната несправедливост!”
Сто години нашите политици отстъпват на системно прилаганата политика на трите „У”(игрек, уай) „Яваш-Ярън-Йок” .
Тази книга има за цел да съхрани паметта българска и да отвори очите на днешните политици; да докаже чрез някои документирани свидетелски показания за събитията през лятото на 1913 г., че българското население от стотици села, разположени между Черно море, Мраморно море, Бяло море, Егейско море, Дойранското и Охридското езеро са били подложени на етническо прочистване и са станали жертва на престъпление. Престъпление, което след Втората световна война беше назовано с термин, въведен от Рафаел Лемкин, ГЕНОЦИД. Оцелелите жертви на това престъпление неправилно са наричани бежанци или изселници. Те са жертви на масово, системно етническо прочистване, продължило много години и продължаващо, защото недостойни български политици се страхуват да го нарекат с истинското му име.
Още на 24 май 1915 г. Съюзниците – Великобритания, Франция и Русия, съвместно правят изявление, с което обвиняват за пръв път друго правителство (Отоманската империя, дн. Турция) в извършването на “престъпление срещу човечеството”. Извадка от съвместното изявление гласи:
“Предвид на тези нови престъпления на Турция срещу човечеството и цивилизацията, Съюзническите правителства заявяват публично на Високата порта, че те ще държат отговорни за престъпленията всички членове на Османското правителство, както и тези техни посредници, които са замесени в кланетата.”
Само 3 месеца по-късно, на 24 август 1915 г., чужденецът, провъзгласил се за български монарх, сключва съюз със Отоманската империя (дн. Турция) срещу Великобритания, Франция и Русия.
Явлението геноцид е бедствие, което трябва да се предотвратява, както по прагматични, така и по морални причини.
Ние се стремим да образоваме, информираме и стимулираме новите поколения учени да провеждат проучвания на явлението геноцид .
Безпрецедентните усилия на акад. Любомир Милетич – един от основателите на Българското книжовно дружество (дн. БАН) и на Софийския университет, са споделени от Рафаел Лемкин, който на международна правна конференция в Мадрид през 1928 г. се опитва да прокара съглашение против зверствата по време на война. Уви, светът още не е узрял да разбере и осъзнае за какво престъпление става дума в документираните от акад. Л. Милетич ужаси, съпроводени със свидетелства за арменския геноцид и ужасите на Първата световна война.
Едва след като хитлеризмът взема надмощие в Германия и в други части на света, и това античовешко деяние става практика и достига чудовищни форми и размери в Холокоста, светът проглежда. След края на Втората световна война Рафаел Лемкин налага термина геноцид. На 9.12.1948 г. световната организация Общество на народите (дн. ООН) приема с резолюция на Общото си събрание 260 A (III) Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид. България я ратифицира с Указ №300 от 23.06.1950 г., а Република Турция – на 31 юли 1950 г.
Днес науката за проучване на геноцида се изучава в редица световни университети и има изследователски центрове в най-развитите страни в света. Издадени са много книги за престъплението геноцид, от които може да се проследи неговия зародиш. Науката засега признава извършването на първия геноцид за ХХ век срещу народа Хереро през 1904–1907 г., проведен от германския военачалник Адриан Дитрих Лотар фон Трота (Магдебург, 3 юли 1848 – Бон, 31 март 1920), на територията на днешна Намибия. Там германският доктор Ханс Ойген Фишер (5 юли 1874 – 9 юли 1967) провежда генетични експерименти с деца. Най-добрият ученик на основателя на доктрината за расова чистота през 1908 г. д-р Ойген Фишер става по-късно в Берлинския университет д-р Менгеле.
Още от средата на ХІХ век Германия предоставя на Отоманската империя свои военни експерти. Един от тях е военният теоретик, генерал-фелдмаршал, барон Вилхелм Леополд Колмар фон дер Голц, автор на военната доктрина, изложена в книгата му “Das Volk in Waffen” (1883), откогато е и на служба при султана. Приета от Отоманската империя, доктрината гласи: „Един поданик никога няма да е добър войник, нито би защитавал родината си, ако не я смята за своя.”
От свидетелските разкази в настоящата книга става очевидно, че Енвер паша при провеждането на геноцида над българите в Одринско през 1913 г., над българите в Мала Азия през 1914 г., а по-късно през 1915 г. и над арменците, е пряк приемник на въпросната доктрина. Идеите на наричания от турците Голц паша влияят и на групировката “Grupo de Oficiales Unidos” (GOU), която управлява Аржентина през периода 1943–1946 г.
Геноцидите през ХХ век са вече предмет на изследване и санкциониране в целия съвременен свят. Ето защо за потомците на геноцида на тракийските българи от 1913 г. е обидно да чуват от трибуната на българското Народно събрание спорове: дали става въпрос за „бежанци” или за „изселници”, когато всички доказателства сочат, че става въпрос за жертви на най-античовешкото престъпление – геноцид.
Чрез съпоставяне на фактите може да се установи връзка между геноцида в Югозападна Африка, Българския, Арменския и Еврейския, като се започне с доктрината на Голц Паша.
Настоящата книга е изпълнена с убедителни доказателства в това отношениe. Потомците на стотиците хиляди бежанци в България недоумяват как от парламентарната трибуна се предлагат и народното представителство гласува решения, обвиняващи България, една трета, ако не и повече от населението на която са потомци на бежанци, преживели ужасите на геноцида против българския народ, че тя е провеждала етническо прочистване.
Наш дълг и отговорност днес е да не оставяме в забрава така оскъдните и трудно документирани свидетелства за невинността на българите и за истината относно престъплението срещу човечеството, което още на 24 май 1915 г. Великите сили заклеймяват с декларация Османската империя. За съжаление само 3 месеца след тази декларация чужденецът, властващ над българския народ, сключва съюз с отоманския поробител, извършител на геноцида над българи и арменци. Този предател на българските интереси вкарва България във втора братоубийствена война с Великите сили, които подобно на 1877 г. се опитват да помогнат на българския народ.
За разлика от Батак, Перущица, Копривщица, Панагюрище и др., ужасите от 1913 г. остават на територията на чужди държави днес и там няма паметници. Както е казал Виктор Юго „Дъжд мие, трева крие!” и всичко е заличено. За разлика от Батак, закланите и разстреляните през 1913 г. български трупове биват изгорени с газ или преоблечени в турски дрехи биват представени на западноевропейските наблюдатели като турски жертви.
Душите на стотиците хиляди българи, станали жертва на жесток геноцид през 1913 г., не могат да намерят покой, докато не получат признание. Те заслужават и ни задължават да пазим светла паметта им, за да не допускаме грешките от миналото, каквито направиха нашите политици и държавници – грешки, дали повод България да изживее най-страшната национална катастрофа само месеци след блестящите победи на българската войска по време на Балканската война. Донесла освобождението на българите в Тракия и Македония с така трудно постигнатия в Лондон на 17 май 1913 г. мирен договор, така бързо нарушен от Османската империя…
Стотици хиляди души на жертви на българския геноцид се явяват в сънищата на близо на 1 милион техни потомци и не могат да намерят брод към отвъдното, докато не бъде съхранена тяхната памет и зачетено тяхнато мъченичество.
Паметта на жертвите все още чака признание от поколенията. Ще изпълним синовния си дълг към тях само когато споменът за тази българска трагедия стане достояние на света и буренясалите български гробове на героите в Одринско, Цариградско, Лозенградско, край Мраморно море, по Беломорието, в Македония, в Солунско, Серско, Дойранско, Охридско, Щип, Битоля, Ксанти (Гюмюрджина), Дедеагач (Александропулис) и др. бъдат обозначени, а имотите и имуществата им зачетени като право на техните потомци.
Да се помолим за душите на тези честни трудолюбиви почтени българоглави. Тези праведни нашенци спазвали етиката между религиите и с нищо не провокирали своята зла участ.
Георги Илиев,
24 април 2013 г.
About the Author
Благодаря!