Из новелата на Светослав Атаджанов
„Живот в кучкарника”
Независимо, че основната дейност на приюта бе прибирането и кастрирането на бездомните кучета, често ги ангажираха и с мероприятия, некореспондиращи с правилника за дейността му. Откликваха по разпореждане на висшето началство за направо откачени случаи.
В един от блоковете на новите квартали на града тлееше конфликт, който се бе разгорял до война на всички обитатели с тяхна съсобственичка на апартамент. От години те засипваха Прокуратурата и полицейското управление с жалби за това, че двете жени, майка и дъщеря, отглеждат в апартамента си огромен брой котки. Вратата на входа по тази причина бе денонощно отворена и животинките препускаха между краката на обитателите по стълбището към горните етажи, където бе въпросният апартамент. Като всички представители на вида, те маркираха територията си, особено разгонените екземпляри от двата пола, и целия вход бе дезодориран с непоносима котешка воня. Освен това всички котани от квартала се навъртаха под балкона, от който старата дама им хвърляше остатъците от трапезата си и огласяха квартала с концертите си. Всички опити, настоявания, общи събрания с единодушно приети резолюции за евакуиране на котешката напаст, оставаха глас в пустиня и се разбиваха в дебелокожия им непукизъм и егоизъм.
Непревземаемата преграда бе тежката метална врата, с монтираното над нея око на всевиждащата микрокамера. Докато от вътре след многобройни въпроси и оглеждане не преценят благонадеждността на посетителя, проникването бе невъзможно. Именно там се бяха разбивали вълните на безуспешните опити за проверка от страна на домоуправлението и властите. Демокрацията си имаше плюсовете и минусите дори и за тях. Липсваше престъпление, както и нарушение на обществения ред в обичайния му смисъл. Почти петилетка бе необходима на прокуратурата, за да се натутка и измъдри някакво „законово” основание за проникване в непревземаемата крепост. Най сетне около петдесетгодишната кондукторка от БДЖ бе сгащена в службата си. В кабинета на началника на ЖП управлението, пред заплахата да бъде освободена от работа, ако не се подчини на прокурорското постановление, прие да се качи в колата на полицията, заедно с районния инспектор и наблюдаващия преписката прокурор.
Пред блока чакаха двете коли на кучкарника с екипите за залавяне, заедно с управителя Ташков и д-р Густи, като подкрепление. Всъщност пред заветния бастион те кибичеха вече за N-ти път. Предишните опити за превземане се бяха оказали безуспешни. Дори кракът на районния инспектор от полицията бе контузен и цял месец куцаше, защото дебеланата бе затръшнала сто килограмовата врата, в процепа на която бе сложил обутия си с леки сандали крак, в опит нерегламентирано и с измама да проникне в укреплението й. Предизвестените за поредното представление обитатели на блока бяха накацали по прозорците и балконите в злорадо очакване на екшъна. Най-сетне полицейската патрулка спря пред блока. Колата тежко изпъшка, когато едрогабаритната дама с труд се измъкна от предната седалка. Към входа се насочи ескорта и от двама униформени полицаи, прокурора, районния инспектор и двата екипа ловци с докторката. Ташков се повлече в опашката на кавалкадата. Тъй като в тясното пространство на апартамента е невъзможно отстрелването с упойващи стрелички на дребните гадинки, а и закона за защита на животните изрично забраняваше това, двамата ловци и шофьорите носеха, като орнитолози или рибари кепчета с мрежи, с различни по дължина дръжки и чували под мишница.
На площадката пред вратата и камерата застана кондукторката. Позвъни. Отвътре се обади старата дама, която почти не и отстъпваше по килограми. Като се убеди, че е дъщеря й, с неколкократно щракане отключи трите брави на вътрешната и външната врата. Тогава дъщеря и изкрещя:
– Майко, отвори вратата на терасата!
С неподозирана ловкост и бързина старата се шмугна по коридора към северната спалня на двустайния апартамент. След нея хукнаха двамата полицаи, но тя с масивното си туловище бе затиснала вратата. Всъщност балконската врата си беше отворена. Полицаите се опитаха да я изместят, но тя се хвана здраво за касата на вратата и се разкрещя, като гласът й огласяше целия вход:
– Помощ, хора, убиха ме… Идиоти, мръсници, какво искате от животинките!
Най-накрая я отместиха, като по-слаботелесният от полицаите в усилието си падна на земята. След тях нахлуха и ловците. Независимо, че балконската врата бе отворена, миризмата ги блъсна като невропаралитичен газ. Без малко да загубят съзнание. В тясното пространство от 13-14 квадрата се прескачаха обезумели около 30-40 котки, в най различни цветове и габарити. Цялата стая бе осеяна с легени и панери с постлани парцали. Паникьосаните животинки започнаха да се крият под мебелите, кревата, да се катерят върху гардероба, по завесите, а някои успяха да изскочат на балкона. Единият от ловците ги последва. Несвикнали с чуждо присъствие, котките мяукаха ужасени. Паниката и какофонията бе пълна. Не виждайки път за отстъпление, успелите да излязат на балкона пет-шест по-големи котки, след кратко колебание се хвърлиха от петия етаж надолу. Всички се приземиха на четирите си лапи, като опитни парашутисти в тревата и храсталаците, обрасли подбалконското пространство. Скоро ги последваха и други. Поне половината от котешкото войнство покри норматива за елитно парашутно формирование, без нито една предварителна тренировка. Деян, единият от ловците, успя да затръшне балконската врата. С цената на множество одрасквания и нахапвания изловиха останалата част, повечето женски с малките си и ги напъхаха в надупчените за приток на въздух чували.
Под жалния акомпанимент на котешкия хор, Ташков написа Протокол за изземване, като с напипване определиха броя на двадесетината животинки в чувалите. Дамите отказваха да подпишат протокола и казаха, че ще се жалват на природозащитниците. Ташев им каза, че е безпредметно, тъй като по наредбата за обществения ред на общината имат право на отглеждане на не повече от два броя животни и то със съгласието на останалите членове на етажната собственост. Но, ако питат тях, не биха искали да видят и тях самите. Полицаите отделно направиха предупредителен протокол, в който ги задължаваха да не отглеждат повече от разрешения от общината брой домашни любимци. След полагането с нескончаеми кандърми на подписите във временното примирие, напуснаха полесражението с чувство за предстоящи нови битки и абсолютна безполезност на стореното.
По устно споразумение с полицаите и прокурора, надвечер пуснаха животните в гориста местност на 25-30 км от града. Скоро след това, повечето се бяха върнали в старото си обиталище. Само 2-3 дни след цирковото представление, статуквото се бе възстановило и съжителството на двете дами с останалите обитатели на блока бе отново на нож.
За Ташков това приключение бе поредната порция за размисъл. Наред с естествената и нормална обич към природата и нейните представители във флората и фауната, понякога избиваха и уродливи форми на привързаност, излизащи от нормалните. Като правило нейни носители бяха или отхвърлени от обществото хора със социални проблеми, или такива с неестетичен външен вид. Те бяха стигнали до ненавист и неосъзнат бунт срещу всички, демонстрирайки направо патологична привързаност и любов към определена категория животни, най-вече към така наречените домашни любимци. Защото животното е предано и привързано към стопанина си по презумпция. За него той е божество – най-добрият, най-красивият, най-справедливият, ако ще той да е Квазимодо като физика и външност. Всъщност, то много по-добре от някои хора усеща добрата и ранима душа на тези, често ощетени от природата или обстоятелствата на живота хора…
Няма да забравя и един случай от практиката си като криминалист. Бяха се обадили в районното управление за самоубийство на 13-14 годишно момче в предпуберитетна възраст. Оръжието на деянието бе самоделно изработен пистолет, състоящ се от дръжка, с привързана към нея с тел стоманена тръбичка, заварена от задния край. Беше я натъпкал с фосфор от кибритени клечки и барут от ловен патрон и заредил с 9-сантиметров остър гвоздей. Изстрелял го бе между ребрата си право в сърцето си и гвоздея бе го разкъсал фатално и смъртоносно.Намериха оставено писмо от един ред: „Майко, татко, защо не ми разрешихте да си гледам рибките?”
Считайки го за вече достатъчно голям, баща му демонстративно бе счупил аквариума с рибки, миди и растителност, за да си учел уроците, а не да се занимава с глупости. При изясняване на обстоятелствата около случая установиха, че пълничкото, дори дебело момченце е било много самотно и без приятелчета. Всички деца и най-вече момиченцата от класа, които най-много плакаха на погребението му, са се подигравали постоянно с неестетичната му фигура…
About the Author
