Погромът над българските държавноправни традиции

Текстът, който поместваме тук, е написан през юли 2008 г., но се публикува за първи път. Той представлява едно много обстойно и интересно изследване на историята на българската съдебна система и на българската държавност след Освобождението почти до наши дни. Автор на това изследване е Никола Ников*.

Поводът за този текст е едно интервю на съдия Нели Куцкова за в. „Монитор“, дадено през 2008 г. Г-н Ников праща своето изследване на Куцкова.  След това го е изпращал на много български политици и държавници, включително до всички съдии от Конституционния съд.

Не ни е известно дали някоя съдия или политик е почерпил за себе си някакви полезни изводи от изследването на г-н Ников, но може само да съжалява, че никой досега не е дал публичност на този текст. Той във всеки случай е много полезен да се огледа и през него сегашната държавническа, а също и конституционна криза,  предизвикана от случая „Марковска“.

 ––––––––––––––––––––––-

.

Iustitia fundamentum regnorum…

Деветосептемврийският преврат от 1944 г. поставя началото на разграждането на българската буржоазна държава и „построяване върху нейните отломки” държавата на работниците и селяните, държавата на диктатурата на пролетариата, нещо като нищо на света.

Настъпва времето за партийно дирижирания правен произвол, което продължава и до ден днешен.

Въздаването на справедливост, правосъдието лежи в основата на държавите – Iustitia fundamentum regnorum („Справедливостта е основа на царствата“.). Без разумно организирана дейност по установяване на взаимно приемлив ред в обществото и охрана правата и свободите на гражданите чрез справедливо и ефективно правораздаване, държавите твърде скоро навлизат в остри политически кризи, които тласкат общественото мнение към възприемане и установяване на разновидности на диктаторски политически режими (тирания), с цел „спасението на нацията”. Подобни обстоятелства водят към ограничаване или пълна загуба на суверенитета и компрометират способността на народа да се самоуправлява пред международното обществено мнение, пред Великите сили.

Затова и усилията на Строителите на Третата Българска Държава са били насочени към усъвършенстване на съдебната система и подготовката на кадрите на правосъдието.

Изграждането на българската държава започва със създаването на организацията на гражданското управление в България още преди обявяването на Освободителната война, от княз Владимир Александрович Черкаски, който изготвя „Проект за учредяване на управление в Княжество България”, но само смъртта му в деня на подписването на Санстефанския прелиминарен договор попречва да бъде докрай и негов изпълнител. Приемникът му, княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, продължил неговото дело.

Княз Дондуков-Корсаков на 24 август 1878 г. утвърждава Временни правила за устройство на съдебната част в България, които се явяват първият нормативен акт след Освобождението, уредил правилата за съдоустройството, на гражданското и на наказателното производство. В един нормативен акт са били събрани устройствените и процесуалните правни норми. Временните правила, като отчитали правните обичаи на населението по тези земи, приспособили действащите дотогава не лоши отомански закони за нуждите на младата държава. Същевременно тези Правила възприемали и въвеждали съществуващите тогава в Русия съдоустройствени и процесуални норми.

Организацията и управлението на Съдебната система в Източна Румелия са били уредени с Органическия устав, утвърден от турският султан през април 1879 г. в Глава IX – “За съдебните власти”.

Тези два документа лежат в основата на Храма на Българското правосъдие и полагат основите на официалните държавноправни традиции на българския народ и неговата Трета Българска Държава.

Анализът на съдържанието им показва, че Временните съдебни правила създават съдебно устройство, гражданско и наказателно съдопроизводство, съобразени със специфичните национални особености, и едновременно с това въвеждат рационално правораздаване, което се доближава до установените по онова време в Европа демократични съдебни реформи.

Утвърждават се много важни принципи в държавноправните традиции.

На първо място се държи сметка за изграждането и поддържането на мирни отношения, отношения на добро съседство в общностите и населените места с учредяването на полюбовните (помирителни) съдилища (старейските съвети) – отделни за всяка етническо-религиозна общност в населеното място, които имали за цел да постигат помирение във възникналите спорове между съселяните.

На второ място се утвърждава правото на всички жители да заемат съдийска длъжност по назначение или избор, като се има предвид степента на образованост на кандидата, неговия имуществен ценз и авторитет в обществото. Списъкът на лицата, които имат право да избират и да бъдат избирани, се съставял от кмета на селото, духовното лице от съответното вероизповедание и селския учител, и се оповестявал на първи септември. Самите избори се провеждали на първи декември, по разпореждане на окръжния началник и под ръководството на старейския съвет в селището.

На трето място се въвеждат началата на публичност, гласност и непосредственост, които, съчетани с правото на подсъдимия на защита в наказателното производство, правят съдебния процес състезателен.

Особени изисквания се прилагали спрямо личната отговорност на съдиите, съдебните заседатели, свидетелите и страните по делото, като се предвиждали парични глоби и финансови компенсации за умишлено или неумишлено проваляне на съдебни заседания.

Независимостта на съдиите един от друг и запазване заеманите длъжности докато имали безупречно поведение, било на особена почит, като председателят на съда е имал разпоредителни правомощия само по отношение на обслужващия персонал на съда.

Основания за образуване на граждански и търговски дела са били писмената или устна молба на ищеца, подавана пред съда. Устната молба се записвала в специална книга от член на съда, и след прочитането и на ищеца е била подписвана от него и записващия.

Разглеждането на делата е ставало публично и на закрити заседания, като присъдата винаги се е огласявала публично.

Постановяването на решенията е ставало след приключване на съдебното заседание, при което съдът се оттеглял в специално отредена стая, за да обсъди разглежданото дело и да постанови решението си по него. При постановяване на решението си съдът се е ръководил от съществуващите закони, а при непълнота на закона – от общите или местни обичаи, доколкото те не са противоречали на обществения ред и добрите нрави. Съдът не е имал в никакъв случай право да откаже правосъдие поради непълноти или неясноти в съществуващите закони или при липса на такива. За отказ от правосъдие съдиите са носели дисциплинарна отговорност. (Закон за углавното съдопроизводство от 1897 г. Чл. 8.: Всички съдилища трябва да решават делата по точний разум на съществуващите закони, а в случай на неясност или противоречие в законите, по които престъпното деяние се наказва, трябва да основават присъдите си въз общий смисъл на тия закони. Чл.9. Забранено е да се отказва решаванието на делата под предлог, че няма закони, или че те са непълни, неясни или противоречиви. За неиспълнение на това правило виновните ще отговарят за отказ от правосъдие.)

Съдът е постановявал решението си с мнозинство на гласовете. Най-напред е било изслушвано мнението на най-младшия член на състава, за да се избегне влиянието, което биха оказали върху него мненията на по-старшите и по-опитните членове. Председателят е изразявал становището си последен. Членовете на съдебния състав са имали право на особено мнение, което по тяхно желание са могли да отразят към решението.

След подписването на решението съдът не е имал право да променя становището си. Всички решения на съдията по делата са били съобщавани публично в открито заседание, включително когато самото дело е било разглеждано в закрито заседание. Със съобщаване на решението председателят на състава е определял и деня, в който страните са могли да се явят в съда, за да прочетат в писмена и окончателна форма решението.

В окончателна форма решението е било изготвяно от председателя на състава или от един от членовете в срока, определен от председателя при публичното съобщение на решението. Този срок не е могъл да бъде по-голям от две седмици от деня на публичното съобщаване на решението.

Образуване на наказателни дела е ставало в окръжния съд на основание: тъжба на лицето, което е претърпяло вреди и загуби от престъплението; по предложение на полицията или на друг орган от административната власт; лично явяване на виновното лице.
Тъжбата на пострадалия е могла да бъде писмена или устна. За устната тъжба е бил съставян специален протокол от съдия от окръжния съд. Протоколът е бил прочитан на тъжителя, който в потвърждение на съдържанието му го е подписвал.
Лицето, което е претърпяло вреди и загуби, е имало възможност да се обърне направо към окръжния съд или да направи това чрез полицията. В първия случай наказателното дело е било образувано веднага на основание тъжбата на лицето, а във втория – по предложение на полицията – след извършено от нея разследване на основание тъжбата на пострадалото лице.
По всяко наказателно дело окръжният съд е бил длъжен в разпоредително заседание да обсъди и реши въпроса дали се налага извършване на предварително следствие.

Предварителното следствие. Когато разпоредителното заседание е решавало, че следва да се извърши предварително следствие, председателят на съда е определял един от постоянните членове на съда да извърши следствието. Окръжният съд е наблюдавал и контролирал непосредствено извършването на предварителното следствие. Самото следствие е било извършвано при дейното участие на полицията. Временните правила не са предвиждали специализиран апарат, какъвто днес са следствието и прокуратурата. Това се установява със следващите закони за устройство на съдилищата.

Членът на окръжния съд, натоварен да извършва предварителното следствие, е бил длъжен да проявява пълно безпристрастие, като е събирал доказателства и изяснявал възможно най-пълно както обстоятелствата, които уличават обвиняемия в извършване на престъплението, така и онези, които го оневинявали. Във връзка с това той е бил длъжен да вземе особени мерки за своевременно събиране на доказателствата и преди всичко на онези, които биха могли бързо да бъдат заличени. По време на следствието съдията е имал право да изменя или отменя неотложните мерки, които полицията е взела непосредствено след извършването на престъплението, включително и да задържи отделни лица.

След завършване на предварителното следствие съдията по искане на обвиняемия му е предявявал следствието, като му е давал възможност да представи допълнителни доказателства в своя полза. С това следствието е било смятано за приключено. Съдията, който го е извършил, е изпращал всички събрани по него материали на окръжния съд. Когато е стигал до заключение, че няма основание за търсене на наказателна отговорност от обвиняемия, съдията е правел предложение пред окръжния съд за прекратяване на предварителното следствие. Компетентен да прекрати предварителното следствие е бил само окръжният съд.

Предаване обвиняемия на съд е ставало на основание на предварителното производство и по-нататъшният ход на делото е продължавал с внасянето му за разглеждане в разпоредително заседание на съда. Ако съдът е приемал предварителното следствие за достатъчно ясно, в същото заседание е определял реда за разглеждането на делото, с което фактически е ставало предаването на обвиняемия на съд. Председателят на съда е разпореждал да бъдат изпратени на обвиняемия, който с предаването на съд е ставал подсъдим, копие от заключението на съдията, извършил предварителното следствие, или от тъжбата на потърпевшото лице, както и списък на лицата, които е следвало да бъдат призовани в съда.

Образуваното наказателно дело е било внасяно за разглеждане в съдебно заседание от състав с участието на не по-малко от трима съдии и на съдебен секретар или негов помощник. В съдебния състав не е имал право да бъде включен съдията, който е извършил предварителното следствие. Той е могъл да бъде поканен да даде обяснения по интересуващи съда въпроси във връзка със следствието.

Съдебното следствие се е провеждало устно в открито заседание, ръководено от председателя на състава. След изчерпване на предварителните въпроси съдебният състав е пристъпвал към разглеждане на наказателното дело с прочитане от съдията докладчик на тъжбата на частния обвинител или на съобщението на полицията, или заключението на съдията, който е извършил предварителното следствие, ако такова е било извършено. Председателят на състава е запитвал подсъдимия дали се признава за виновен. Признаването на подсъдимия, когато не е възбуждало съмнение, е било достатъчно основание за постановяване на осъдителна присъда. То обаче не е ограничавало съда да извърши съдебното следствие в пълнота – по свое усмотрение или по настояване на участвалите в делото лица.

Съгласно Временните правила наказателният процес е бил състезателен. Страни по него са били лицето, което претърпяло вреди и загуби от престъплението и по чиято инициатива по правило е било образувано наказателното производство, и подсъдимият. Страните са имали право на защита – повереници.
Съдебното следствие е завършвало с прения между страните. При всички случаи право на последна дума е имал подсъдимият.

Наказателните дела са били гледани без прекъсване, освен ако съдът не е решил, че за изясняване на обвинението се налага събирането на допълнителни доказателства. В такъв случай делото е било отлагано за срок, необходим за събиране на съответните доказателства.

Протокол на съдебното заседание. За всяко разгледано в съдебно заседание наказателно дело е бил съставян протокол. Той е бил воден от секретаря на съда или от неговия помощник и е съдържал: времето и мястото на съдебното заседание с посочване на часа на откриването и закриването му; длъжностните лица, които са участвали в съдебното заседание; предмета на разгледаното дело; подсъдимите и техните защитници; потърпевшите и техните повереници; свидетелите, разпитвани в съдебното заседание и вещите лица, представили обяснения; всички действия, извършени в съдебното заседание и тяхната последователност; забележките и възраженията по начина на извършване на всяко съдебно действие, както и постановените във връзка с тях решения на съда. Протоколът е трябвало да бъде съставен така, че да дава пълна картина на целия ход на съдебното заседание с оглед спазване на установените със закона правила. Той е бил подписван от всички членове на съдебния състав и от секретаря. Не е било допустимо изтриването на букви, думи или фрази в протокола. Поправките в протокола са били допускани по взаимно договаряне, но до подписването му от съдебния състав.
Обявяването на присъдата по наказателните дела е ставало в открито заседание. Председателят на състава е прочитал присъдата и е разяснявал реда и срока за обжалването й.

През 1880 г. Второто Обикновено народно събрание приема първия Закон за устройство на съдилищата. При представяне на законопроекта министърът на правосъдието Христо Стоянов изрично акцентира върху неговата приемственост между създадената от руската администрация съдебна система в освободените български земи и новата организация на съдебната власт. „Основата на администрацията и съдилищата ни беше положена от императорския комисар. Най-успешната основа, при която може най-малко да се греши, е законодателните правила да гради човек на стара основа, т.е. да поправя това, което практиката е показала за несгодно, и да допълня това, което практиката е показала за необходимо.” Новото, което се въвежда в съдебната организация, е създаването на мировия съд и прокурорския институт.

Преди да се спрем на института на мировия съдия, бихме искали да приведем обосновката на министър Стоянов за необходимостта за въвеждането на този нов институт, тъй като това е от съществено значение за разбиране стила и методите на работа на Строителите на Съвременна България и за тяхната правна култура и гражданска доблест, за да хвърли макар и бледа, но все пак светлина върху зараждането на българските държавноправни традиции.
Министър Стоянов се обосновава така: „Ние днес прибавяме на съдоустройството още един нов институт, т.е. Мировите Съдове. Тоя нов институт, ако се туряше в основата на първото съдоустройство не можеше да бъде веден, защото нямаше достатък на съдии. Най-напред се направиха съдебните Съвети, но като не отговориха, замениха се с Окръжните Съдове… Всички разбрахме и практиката ни показа и с очите си видим, че сегашните съдилища са недостатъчни. Това също го видяха и го знаят всичките други народи, че трябва да има съдия, който да е твърде близо до хората, които се съдят: който да може тоз час да свърши съдбата, която му се представя. Треба още да има съдии, които да могат да съдят ефективно: хората, които се съдят за обикновени работи , да не плащат много: и да нямат големи разноски онези, които отиват да търсят честта си или правото си. Такъв съд е Мировия съд: той е близо до народа: той е ефтин почти безплатен. Такива институти са въведени у всичките народи и такива институти се въвеждат и у нас под името Мирови Съдове … Ако не беше нуждата да въвеждаме в това устройство този институт, то и аз съм на мнение, че не щеше да се решава толкова скоро тоз законопроект; но треба да помислим големите нужди на народа, а личните самолюбия да оставим всякогаш на страна”.

Въвеждането института на мировия съдия се налага от необходимостта да се предостави на населението евтино и бързо правораздаване по маловажни граждански и наказателни дела, което е от голямо значение за масово възпитаване на уважение към закона и действащите правила, с оглед организирането на народа в „правна общност”. Този институт води началото си от Англия. С параграф 2 на Уестминстърския статут за съдиите и шерифите от 1330 г. на крал Едуард III се постановява в графствата на Англия да бъдат „назначени порядъчни и подчинени на закона хора за поддържане на спокойствието”. Във Франция мировите съдии се появяват в началото на революцията от 1789 г. В Германия подобно положение заема участъковия съдия, който се назначава от изпълнителната власт, но е несменяем. В Русия мировите съдилища се учредяват със Съдебните устави от 20 ноември 1864 г., като съд, който да се ползва с „висок нравствен авторитет” всред населението, и чиято основна задача да е преди всичко помирение на страните в процеса.

Мировият съд се създава на мястото на предходните помирителни (полюбовни) съдилища, които съществуват до приемането на ЗУС по силата на действащите Временни съдебни правила. Мировият съдия е едноличен орган. Той е компетентен да разглежда спорове с нисък размер на цената и наказателни дела за нарушения, но не и за престъпления. Неговата роля в установяване на правните традиции в обществото на младата държава от гражданска гледна точка се изразява в превръщането на мировият съд в една школа за масово правно възпитание и превенция на нарушенията и престъпленията. В тази връзка народното събрание приема Съдопроизводство по гражданските дела, които са подсъдни на мировите съдии, Съдопроизводство по углавните дела, които са подсъдни на мировите съдии и Устав за наказанията, които мировите съдии могат да налагат. Мировият съд действа също като съдебно-помирителен съд и това е постановено изрично в чл.2 на Съдопроизводството по гражданските дела: „мировий съдия може да разгледва всякакъв спор и граждански иск, ако и двете противни страни го помолят, да им разгледва работата и да я реши по съвест. Решенията, които мировият съдия издаде след подобна молба, се считат окончателни и не подлежат на апел”. По наказателните дела, които са подсъдни на мировия съдия, обвинението се поддържа от полицейските и административни органи, както и от пострадалите лица.

В установяване организацията на работа на окръжните съдилища се държи изключително много за независимостта на съдиите, както от политическата власт и общественото мнение, така и помежду им. Разпределение на съдиите по отделения се извършва от общото събрание на съда за срок от две години. Това се прави по съображения: съдиите да се запознават с дела от различен вид; да не се превръща правораздаването в рутина; да не се утвърди професионална деформация – „да не би вследствие продължителното заседаване в углавното отделение, съдиите да впаднат, незабелязано от самите тях, в излишна строгост” и да не може по-способен и упорит съдия да придобие влияние върху колегите си в ущърб на тяхната самостоятелност.
ЗУС от 1880 г. урежда института на съдебните заседатели и нормира начина на избор и правомощията им. По своята организация българският съд със съдебни заседатели се доближава до шофенския съд – коронните съдии и заседателите образуват една колегия, а с оглед правомощията, които имат съдебните заседатели, той наподобява съда с жури. Специалният Закон за съдебните заседатели от 1897 г. налага трайно практиката съдът със съдебни заседатели да разглежда всички дела за престъпления, за които в Наказателния кодекс от 1896г. се предвижда „повече от 5 години строг тъмничен затвор”, и политическите престъпления. Българските държавници и законотворци признават и отчитат: съдебната практика е показала, че правораздаването с народно участие не винаги е изпълнявало своето предназначение в резултат на силните партизански боричкания и стремеж да се овладеят всички лостове на държавната власт и да се доминира над политическия противник – един типичен балкански, но не и български, синдром.

Съдебната система, уредена със ЗУС от 1880 г. страда от много недостатъци, между които най-сериозният е недостигът на съдебни кадри. През 1887 г. в Княжеството има 92 мирови съдилища, 22 окръжни, 3 апелативни съдилища и ВСК. В тях са назначени 341 души – 139 съдии, 57 прокурори и техни заместници, 54 съдебни следователи и 94 мирови съдии, от които само 67 са с юридическо образование.

Партизанските боричкания, уреждането на „свои” за сметка на „чужди” е сериозно препятствие за изграждането на обективна, безпристрастна, независима и несменяема съдебна власт.

Приетият от Народното събрание през 1898 г. Закон за устройство на съдилищата, който развива някои положения от не влезлия в сила ЗУС от 1883 г., решава няколко важни проблеми, които оставят трайна следа в нашата съдебна система до най-ново време: въвеждане на института на „кандидатите за съдебна длъжност”; условията за назначаване на съдебна длъжност; въвеждане на частична несменяемост на длъжностните лица от съдебното ведомство.

Институтът на „кандидатите за съдебна длъжност” има за цел да даде на младия юрист след приключване на университетското му образование възможност да получи „практика и жизнен опит”, които са необходими за упражняване на правораздавателна дейност. Вносителят на закона, министърът на правосъдието Георги Згурев, обосновава тази необходимост така: „Нигде в света не се назначават за съдии юристите веднага, след излизането им от университета, както това ставаше до последно време у нас, защото, ако за някоя работа не са достатъчни само теоретически познания, но се иска и практика и жизнен опит – такава е по предимство съдебната деятелност. Необходимо е младия юрист, преди да стане съдия, да прекара известен стаж, да практикува в някое съдилище, именно да се запознае с канцеларското делопроизводство, да се занимава с проектиране на решения, определения, обвинителни актове и писмени заключения, под ръководството на съдиите и прокурорите, да изпълнява длъжността на подсекретарите, прокурорските заместници, да извършва някои други съдебни действия, та по този начин да добие възможност да се ориентира в толкова сложната съдебна организация. С тази именно цел, кандидатът за съдийска длъжност се задължава една година да прослужи безплатно, като върши споменатите занятия, и още една година с заплата. Подир този двегодишен стаж, сравнително с чуждите законодателства, не твърде голям, кандидатът може да помоли съда, при който състои, да му издаде свидетелство за удостоверение, че е придобил достатъчна практическа подготовка за да заема самостоятелна съдебна длъжност. ”

Министър Згурев по нататък в своето слово обосновава установяването на условия за назначаването на съдиите: „Независимо от общите условия, които се изискват от кандидатите за служба по съдебното ведомство (чл. 96), съдиите трябва да отговарят и на особни условия, именно за мирови съдии или членове на окръжни съдилища могат да се назначават само лица, които са навършили 26-годишната си възраст, имат юридическо образование, издържали са държавен изпит и са прослужили най-малко две години като секретари, подсекретари или кандидати за съдебна длъжност. Принципът … не е нов. Ново е, обаче, установяването на строго определено старшинство, въз основание на което ще става повишаването на всяка по-горна служба… Много важно е нововъведението в начина за назначаване на служба в съдебното ведомство…Занапред ще се спазва същия ред, но с една много важна притурка: именно за всяко вакантно място за мирови съдия и за член на окръжен съд ще се избира за всяка длъжност по трима кандидати измежду лицата, които отговарят на условията, предвидени в настоящия закон. Също и за по-горните длъжности, кандидатите ще се избират от общото събрание на съответния по-горен съд. От трима кандидати  Министърът на правосъдието ще избере едного и ще го представи на Княза за назначение…” Веднага следва да посочим, че Наредбата-закон за устройство на съдилищата от 1934 г., развива тази традиция и добавя нещо повече: чл.34 е въздигнал в законова норма наличието на успех от държавните изпити най-малко добър(4) и от теоретико-практическия изпит успех много добър, за да бъде назначен кандидатът за допълнителен член съдия или за допълнителен заместник-прокурор. Само десет години след въвеждането на тази норма в сила, след Деветосептемврийския преврат, комунистическата власт се саморазправя с този отбран елит по така съставените списъци…

Съвършено нова е постановката за несъвместимостта и роднинските отношения между длъжностните лица по съдебното ведомство. Предвиждането на тази наредба има за цел да отстрани всяко пристрастие от страна на съдиите при правораздаването. Чл. 125 гласи: „Длъжностно лице по съдебното ведомство не може едновременно: да бъде народен представител; да бъде практикуващ адвокат; да занимава друга държавна (гражданска, военна или духовна) или общинска действителна или почетна длъжност или служба; да бъде професор или учител; да упражнява търговия или такова занятие, което е несъвместимо с съдийското звание или което му препятства да изпълнява служебните му обязаности; да бъде притежател, издател или редактор на политически вестници и списания; да бъде член на политическо дружество или събрание и да участва в техните заседания и да бъде притежател на някоя концесия, на предприятие или пък председател или управител на друго някое акционерно, търговско или промишлено дружество, или член на управителния съвет или на надзирателния или проверителния комитет на подобни дружества, или пък каквито и да било, макар и привременно и безплатно действащ орган.” А чл.126 постановява: „При едно и също съдилище не могат да служат длъжностни лица, които са: роднини в въсходяща или нисходяща линия; съребърни роднини включително до четвърта степен; усиновители и усиновени и сватове до трета степен включително.”

Министър Згурев обръща особено внимание на начинът, по който законопроектът разглежда несменяемостта и отговорността на съдиите: „Колкото се отнася до несменяемостта на съдиите…, всичко това съставлява елементарна истина, която лежи в основата на една добра съдебна организация. Безспорно е, че съдията, който се намира под постоянен страх да бъде преместен незаслужено, понижен или уволнен, не може, пред вид на стоящата по-горе от него и самия закон власт, да бъде както трябва безпристрастен, независим съдия. Кое е средството, което би гарантирало независимостта на правосъдието и би спомогнало да се създадат у нас безпристрастни съдии, истински защитници на гражданите и държавата от всякакви противозаконни посегателства? Опитът на цивилизования свят и науката отговарят, че това средство се заключава главно в несменяемостта на съдиите. Принципът за несменяемостта на съдиите е признат в всичките просветени страни, независимо от формата на управление на тая или оная държава. Този именно принцип е осветен от чл.чл. 141-149-й от настоящия проект, принцип, установен в интереса на правосъдието, а не в интереса на лицето, което занимава длъжността, както у нас някои мислят.
Обаче, ако съдебното ведомство трябва да бъде независимо от органите на правителството, това не значи още, че то представлява от себе си status in statu, нещо независимо от оная власт, която служи като источник на закона. С такава независимост никъде съдиите не се ползват. Достойнството на върховната власт и нравственият дълг на правителствените органи изискват само съдиите да са независими в своята съдебна деятелност, но в отношение на надзора те са напълно подчинени на Министерството на Правосъдието, а за опущения по служба и за престъпления подлежат на особено усилена дисциплинарна и углавна отговорност. Комуто е много дадено, от него много и ще се иска… Но може ли самата несменяемост да направи съдиите независими и самостоятелни, та да раздават истинско и безпристрастно правосъдие? За да произведе това следствие несменяемостта, необходимо е тя да бъде придружена с една друга реформа – с подобрение на материалното положение на съдиите: без такова подобрение нашето правосъдие, и при съществувание на несменяемост, никога няма да достигне оная висота, на които стои в просветените европейски държави. Человек, който постоянно се намира под давлението на материалните нужди, такъв человек не може, и да иска, да бъде самостоятелен и независим в своята обществена деятелност. Сегашните заплати са установени преди 15-20 години и ако тогава те стигаха…, сега тези заплати се явяват недостатъчни. В никоя просветена държава не се скъпят, когато се касае за възнагражденията на съдиите. Няма да навеждам баснословните по големината си заплати, които получават английските съдии, ще посоча само на съседната нам Ромъния: там членовете на окръжните съдилища получават 500 л. месечно, а членовете на апелативните съдилища по 1000 л. месечно, когато у нас първите получават около 250-300 л. чисти пари, а вторите около 350 л….
Но независимо от общото увеличение на заплатите на чиновниците по ведомството на Министерството на Правосъдието, необходимо е да се предвиди едно постоянно увеличение на техните заплати… Ето защо трябва, по примера на Унгария на други държави и на някои наши ведомства, да въведем процентно увеличение заплатата на ония съдебни чиновници, които занимават една и съща длъжност, например повече от 5 години…
НО ако законът обезпечава по този начин положението на съдиите, то в същото време е много повече взискателен спрямо тях, отколкото спрямо другите държавни чиновници. Съдиите и за най-малките опущения подлежат на строга отговорност по дисциплинарен ред до лишаване от служба и по углавен ред , но с усилена репресия.”

Драго става человеку, когато чете съображенията на Строителите на Съвременна България по изграждане на модерна европейска съдебна система в нашата страна!

Издигнатите идеи в Закона за устройство на съдилищата от 1898 г. намират своето развитие в следващите изменения и допълнения през новия век. Корекция претърпява съдебната кадрова политика. Основите на тази европейска кадрова политика са установени от нормите на цитирания по-горе закон, който в чл. чл. 102-104, например, постановява: чл.102. „За членове на Върховния касационен съд или за прокурори на отделение при същия съд се назначават лица, които са занимавали длъжност подпредседател или прокурор на апелативен съд, или, като членове на тоя съд са служили най-малко 5 години.” Чл. 103. „За председатели на апелативни съдилища се назначават лица, които са занимавали длъжност член или прокурор на отделение при ВКС или които са прослужили поне три години като подпредседател или прокурор при апелативни съдилища.” Чл. 104. „За пръв председател, председател на отделение и за главен прокурор при Върховния касационен съд се назначават лица из между председателите на отделение, членовете или прокурорите на същия съд и между председателите на апелативните съдилища”. Какво можем да кажем за процедурата по избора на нов главен прокурор на Република България през 2005 г., пък и за другите, назначени на този пост през годините на „демокрацията”?

Законът от 9.02.1910 г. за изменение на някои членове в ЗУС внася съществени промени в подхода за решаване на кадровия въпрос. Съгласно изменението „никой не може да бъде назначен на длъжност съдия или прокурор от каквато и да били йерархическа степен, както и да бъде повишен в по-горна длъжност, ако не е вписан предварително в особна таблица“. В тази таблица са били вписвани кандидатите за съдебна длъжност, допълнителните член-съдии, съдиите, съдебните следователи и прокурорите, които са отговаряли на предвидените в закона условия за назначаване на всяка отделна длъжност до деня на съставяне на таблицата. Наред с таблицата за назначаване председателите на съдилища и прокурорите при тях ежегодно са съставяли списък на съдиите и прокурорите от съответните съдилища, които по тяхно мнение са заслужавали да бъдат повишени в по-горна степен (длъжност). Върху основата на таблиците за назначаване и на предложенията на председателите на съдилища и на прокурорите при тях за повишаване в длъжност съдии и прокурори, като е вземал мнението на съдебните инспектори, отразено в годишните им доклади за извършване на ревизии на съдилищата, министърът на правосъдието съгласувано в Висшия съдебен съвет е съставял обща таблица за назначаване и повишаване в длъжност на съдии и прокурори от всички съдилища в страната.

Към министъра на правосъдието е бил създаден Висш съдебен съвет като консултативен орган за решаване на кадровите въпроси на правосъдната система. Съветът задължително е давал мнение по всяка кандидатура за назначаване или повишаване в длъжност, включена в таблицата. Неговото мнение не е било задължително за министъра на правосъдието, но е било достатъчно компетентно, поради което министърът обикновено се е съобразявал с него.

За упражняване на надзор върху работата на съдилищата и на длъжностните лица в тях в Министерството на правосъдието са били назначавани съдебни инспектори. За всеки апелативен район е бил назначаван един съдебен инспектор. Законът определил статута на съдебните инспектори и очертал кръга на техните функционални задължения. Законът определил точно кръга на възможните кандидати, като е посочил, че съдебните инспектори се назначават измежду съдиите и прокурорите от Върховния касационен съд и от апелативните съдилища. При подбора на кандидатите и за назначаването им задължително е било вземано мнението на Висшия съдебен съвет. За всяко вакантно място съветът е предоставял поне две кандидатури, от които министърът е избирал и предлагал за назначаване най-подходящата. Функциите на съдебните инспектори са изразявали в следното:

а.) да извършват ревизии на съдебните учреждения и на прокурорите най-малко веднъж в годината;

б.) да наблюдават за цялостната тяхна дейност и за начина, по който съдиите и другите длъжностни лица от съдебното ведомство прилагат законите и изпълняват служебните си задължения;

в.) да отбелязват трудностите и пречките, които спъват точното прилагане на законите или дейността на длъжностните лица в хода на делата;

г.) да предлагат мерки за подобряване работата на съдилищата и на прокурорите;

д.) да информират Министерството на правосъдието за констатираните от тях нарушения на служебните задължения от страна на длъжностните лица от съдебното ведомство;

е.) да изпълняват всички други задачи, които министърът на правосъдието би им поставил в кръга на техните компетенции.

По време на управлението на БЗНС (1922 г.) са направени съществени изменения в системата за контрол върху работата на съдилищата. Запазен бил принципът, по силата на който общият надзор върху всички съдилища и съдебни кадри е бил осъществяван от министъра на правосъдието. Той е правил това чрез съдебните инспектори, началниците на отделения при министерството и съдиите ревизори. Съдиите ревизори са били нова институция за ръководство и контрол върху работата на съдилищата. Съдиите ревизори са били избирани из средата на съдиите от окръжните и апелативни съдилища, и Върховния касационен съд. Изборът е ставал от общо събрание на съответния съд, а мандатът е бил едногодишен. Съдиите ревизори при окръжните съдилища са упражнявали надзор върху дейността на мировите съдилища; тези при апелативния съд са упражнявали надзор върху дейността на окръжните съдилища, а съдиите ревизори при ВКС са надзиравали дейността на апелативните съдилища. В съответствие на чл. 175 „съдиите ревизори са длъжни да правят пълна ревизия на съответните съдебни учреждения един път в годината; те трябва да наблюдават за тяхната дейност и за начина, по който съдиите прилагат законите и изпълняват служебните си обязаности; да отбелязват мъчнотиите и пречките, които спъват точното прилагане на законите или хода на делата; да прилагат необходимите според тях мерки за подобрение и да уведомяват министерството за всички констатирани от тях нарушения на служебните обязаности на съдиите”. Институтът на съдиите ревизори значително е облекчавал контролно ревизионната дейност на Министерството на правосъдието. Той е позволявал да се постигне ежегодно ревизиране на всички съдилища в страната. Съставяните от съдиите ревизори ревизионни актове са били изпращани незабавно на министъра на правосъдието. По този начин Министерството на правосъдието е получавало всяка година пълна информация за състоянието на всеки съд и за работата на всеки съдия, което му е позволявало да вземе съответните решения. Ревизиите на дейността на Върховния касационен съд и Върховния административен съд са били извършвани от министъра на правосъдието лично или от натоварени от него съдии от тези съдилища.

Ръководната роля на Министерството на правосъдието по отношение на цялата съдебна система законодателят е подчертал, освен с правото му да извършва ревизии на съдилищата, още и със задължението на всички ревизиращи съдебни органи да му изпращат ревизионните актове, както и със задължението на председателите на всички съдилища да представят в министерството годишни отчети за своята и на подчинените им съдилища дейност. Такава роля министерството е имало и по отношение на ВКС и ВАС, които също са били длъжни да му изпращат годишните си отчети.

За издигане ролята на Министерството на правосъдието в законотворческата дейност още през 1916 г., със Закона за кодификацията, към него е била създадена Кодификационна комисия със следните задачи: „1. да обедини в общи законници всички отделни закони и поместените в несъответни места законоположения от една и съща правна област, като подведе и съгласува отделните законоположения под общи правни начала; 2. да следи за нуждите от попълване или изменяване на действащите закони, каквито съдебната практика или новите условия на живот създават, и да изработва съобразно тия нужди необходимите законопроекти и 3. да преработва в окончателна форма всички законопроекти на правителството преди внасянето им в Народното събрание, както и да преглежда всички административни правилници”. Министерствата са били длъжни съгласно чл.4 да представят на Кодификационната комисия всички изготвени от тях законопроекти и други нормативни актове. Комисията е проверявала, а когато се е налагало, и е преработвала представените и проекти, като е мотивирала направените изменения и допълнения. Кодификационната комисия се е състояла от шест души: председател, четирима членове и секретар. Със Закона за допълнение и изменение на ЗУС от 18.5.1933 г. се въвеждат специфични изисквания за правната квалификация и стаж по специалността на нейните членове. Условие за назначение на нейните членове е било те да са били членове на апелативните съдилища или на Върховния касационен съд или да са били прокурори при същите съдилища. Председателят на комисията е бил приравнен към председател на отделение на ВКС, а членовете на комисията – на съдия или прокурор на отделение на ВКС.

Наредбата-закон за устройство на съдилищата от 12.11.1934 г. (след преврат на 19 май 1934г.) значително повишила изискванията за назначаване на всички съдебни кадри. Задължително е било изискването всички съдебни кадри да имат юридическо образование. Нещо повече, чл. 31 е въздигнал в законова норма наличието на успех от държавните изпити най-малко добър (4) и от теоретико-практическия изпит успех много добър, за да бъде назначен кандидатът за допълнителен член-съдия или допълнителен заместник-прокурор. За назначаването на съдебните кадри бил определен нов възрастов критерий – пълнолетието, придобивано с навършване на 21 години. Ако на тази възраст едно лице е било назначено за кандидат за съдебна длъжност, на която е трябвало да служи най-малко 2 години, за да добие право да се яви на теоретико-практически изпит в Министерството на правосъдието, то е могло да бъде назначено за допълнителен член-съдия или за допълнителен заместник-прокурор след навършване на 23-годишна възраст. Законодателят е определил продължителността на стажа за допълнителния член-съдия или допълнителния заместник-прокурор на две години. Следователно на практика законът е определил минималната възрастова граница за заемането на съдийска длъжност 25 години, а за титуляр околийски съдия – 26 години, тъй като за тази длъжност изискването на чл.92 е било наличието на стаж от 1 година като заместник- околийски съдия. Законът е издигнал по-високи изисквания и е внесъл по-голяма яснота при оценка на съдебното минало на кандидатите за съдебна длъжност, като изчерпателно са били изброени престъпленията, извършването на които е изключвало приемането на кандидата за съдебна длъжност. За първи път законодателят е записал, че такова лице не е могло да бъде съдия или прокурор, „макар и да било освободено от наказание по давност, по помилване или поради амнистия, или да е реабилитирано”.

Изменението и допълнението към този закон от 1 април 1943 г. издига нови изисквания към съдебната администрация. Става дума преди всичко за ръководните кадри в Министерството на правосъдието. Във връзка с това съществени изменения са били направени в чл.103. „Инспекторите, началниците на гражданските и наказателните отдели на министерството, помощниците им и директорът на Софийския централен затвор са съдии или прокурори и се командироват със заповед от Министъра на правосъдието, както следва: 1) главният съдебен инспектор – измежду председателите на отделения на Върховния касационен съд; 2) началниците на граждански и наказателни отдели – измежду членовете на ВКС, подпредседателите и членовете на Софийския апелативен съд; 3) съдебните инспектори – между подпредседателите на Софийския апелативен съд; 4) помощник-началниците на граждански и наказателни отделения – измежду членовете или подпредседателите на Софийския областен съд или членовете на Софийския апелативен съд; 5) инспекторите на нотариусите – измежду членовете на Софийския областен съд, които като околийски съдии са изпълнявали нотариална служба поне една година; 6) инспекторите на съдиите изпълнители – измежду членовете на Софийския областен съд; 7) директорът на Софийския централен затвор – измежду заместник-прокурорите при Софийския или друг областен съд.”

Само след година всички тези кадри, а и много други, които е отгледала и съхранила държавата България за своята съдебна система, по така грижливо съставените списъци и таблици за кадрово израстване, са били ликвидирани или жестоко репресирани.

Девети септември 1944 г. слага началото на радикални промени в политическата система, икономиката, в конституционния строй, в правната и съдебната система. Със завземането на политическата власт от Отечествения фронт започва сложен процес на разрушаване на заварените държавни учреждения и създаването на нови. Началото на тоталния погром поставя устроения „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и на жертвите на изключителните противонародни закони”, а на практика поголовна разправа с буржоазния политически, стопански, административен, научен и културен елит и освобождаване пътя към държавната власт за лидерите на „революционните” народни маси. В дейността на народните съдии и обвинители в центъра и по места съществува пряка намеса на ръководните органи на Българската работническа партия (комунисти). Както се вижда от протокола от заседанието на Политбюро на ЦК на БРП (к) от 20 януари 1945 г., Трайчо Костов, Георги Чанков, Петко Кунин, Антон Югов и министърът на правосъдието Минчо Нейчев непрекъснато въздействат върху народните обвинители Георги Петров, Никола Гаврилов и Владимир Димчев при определяне на наказанията. Партийната намеса на Комунистическата партия в работата на правозащитните органи предстои да се превърне в трайна практика през следващите десетилетия.

Осъдени са на смърт и ликвидирани трима министри на правосъдието: Васил Митаков, д-р Константин Партов и д-р Александър Сталийски. Осъдени са и ликвидирани главния прокурор при ВКС Владимир Аврамов, председателя на Военно-касационния съд ген. Асен Киров, всички прокурори и съдии от Военно-касационния съд, както и на 29 съдии и прокурори от Софийския военно-полеви съд, 34 от Плевенския, Шуменския и Пловдивския военно-полеви съд, 20 души от Пловдивския, Старозагорския, Варненския и Горноджумайския областен съд, както и двама съдии от Русенския апелативен съд. С присъдите, произнесени от Народния съд, се нанася тежък удар върху съдийско-прокурорския състав.

Още в първите дни след 9.9.1944 г. комунистическата партия, опирайки се на братската помощ на Червената армия, правителството на СССР и Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) (ВКП(б)), започва чистка в заварения административен апарат. С Окръжно #5 на ЦК на БРП(к) се дават указания „при съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и Отечествения фронт”. Всеобхватната промяна на социално-класовия характер на държавните органи и на техните кадри е една от задачите на вътрешната политика, прогласена в програмата на правителството на ОФ от 17.9.1944 г. Най-радикални промени се извършват в Министерството на вътрешните работи, където са привлечени бивши партизани, политзатворници и др., предани на комунистическата партия „дейци”. Действащият закон за държавната полиция от 1937 г. не се отменя, а чрез подмяна на наименованията от „държавна полиция” в „народна милиция” и вместо „полицай” – „милиционер”, и др. подобни се превръща в Закон за народната милиция. В него се влага ново „класово-партийно съдържание”. Запазването на този закон е свързано със съдебната власт, защото номинира дейността на милицията и Държавна сигурност, които участват в разкриването на престъпленията, събирането на доказателствата за извършените престъпления, издирване и залавянето на престъпници, провеждането на дознания и предварителни следствия.

Кадровата смяна в съдебната система обаче започва с приемането на изменения в действащата Наредба-закон за устройство на съдилищата от 1934 г., с които се отменят разпоредбите за извършване на ежегодните процедури („представления”) за повишаване на съдиите и прокурорите. На 24 октомври 1944 г. Министерството на правосъдието изпраща окръжно на областните комитети на ОФ да решат въпроса със заварените съдебни кадри по места, защото „Нито един фашист не бива да остане в съдилищата”. Като се използват политическите критерии и целесъобразността, се уволняват значителна част от кадрите, заварени на 9.09.1944 г. в съдебната система. На основание „за проявена груба фашистка дейност” са уволнени 145 съдии и прокурори, а други 82 – „в интерес на службата”. Много съдебни служители се лишават от помощи под предлог, че са извършвали фашистка дейност, като към 1950г. е подменен около 50% от личния състав на съдебното ведомство.

Правителството управлява страната с издаване на наредби-закони, като най-фрапиращата е Наредбата-закон за защита на народната власт, огледален образ на „фашисткия” Закон за защита на държавата. С многобройните допълнения и изменения на тази наредба-закон се създава законова възможност за съдебно преследване на всички, които под различни форми изразяват несъгласие с отечественофронтовската политика.

Прокуратурата непосредствено след 9.09.1944 г. продължава да изпълнява своята дейност в старите организационни форми, установени с Наредбата закон за устройство на съдилищата от 1934 г., и да действа съобразно с неотмененото наказателно-процесуално законодателство. Тя запазва своята основна функция да поддържа обвинението в наказателния процес. Министерството на правосъдието, оглавено от д-р Минчо Нейчев, член на комунистическата партия, упражнява надзор върху дейността на прокурорските органи. Както в съдебните органи, така и в прокуратурата се извършва чистка на неблагонадеждните в политическо отношение кадри, за да бъдат заменени с прокурори, които поддържат отечественофронтовското правителство, готови да провеждат партийната политика на „диктатура на пролетариата” и „разрушаване на буржоазната държава” в правораздаването.

Приетата през 1947 г. от Шестото Велико народно събрание Конституция на Народна република България (Димитровска Конституция) отделя значително място на съда и прокуратурата. Тя установява основните положения за организация и дейност на съдилищата. От конституционните разпоредби се извличат принципите, върху които се изгражда новата съдебна система: законоустановеност на съдилищата; правото на защита; независимост на съдиите; участие на обществеността в правораздаването чрез съдебни заседатели; изборност на съдийския състав; върховен съдебен надзор. Запазените принципи и форми от Търновската конституция обаче получават ново „класово-партийно” съдържание.

Републиканската Конституция по коренно нов начин урежда структурата и дейността на прокуратурата, в съответствие на ленинските принципи за прокурорски надзор. Тя е извадена от съдебната система и се поставя в подчинение на партийно доминираното Народното събрание, което избира Главен прокурор. Основният закон му вменява като особено задължение „да бди за преследване и наказване на престъпленията, засягащи общодържавните, националните и стопанските интереси на Народната република, както и на престъпленията и действията, увреждащи независимостта и държавния суверенитет на страната”. Прокуратурата заедно с народната армия и Министерството на вътрешните работи е орган на пролетарската революция. Нейното начало е положено с института на народните обвинители пред Народния съд. Приетият Закон за прокуратурата е копие на съветския закон и я изгражда като единна система от еднородни органи, организирани по еднакъв принцип и изпълняващи едни и същи задачи.

Прокуратурата не е орган на държавното управление, а като самостоятелна институция има място в системата от държавни органи. Прокуратурата осъществява специфична дейност, различна от дейността на органите на държавното управление. За разлика от тях тя не решава пряко административни въпроси, а осъществява надзор за законност в различни направления и е създадена, за да пази и защитава установения от конституцията държавен и обществен ред и законността в страната, т.е. тя е наказателен инструмент на диктатурата на пролетариата, оръдие на партията. Прокуратурата е длъжна да „обръща внимание на длъжностните лица и обществените служители на онези техни действия, които не отговарят на разпорежданията на правителството и политиката на партията”.

Началото на прехода към утвърждаване на демократична съдебна власт се поставя с приетата от Седмото Велико народно събрание през 1991 г. Конституция на Република България. Тя прогласява началото на разделението на властите. Демократичното правосъдие има своите определени параметри, закрепени с международни актове и традициите на държавите. В това отношение на първо място следва да се има предвид Всеобщата декларация за правата на човека, приета през 1948 г. от Общото събрание на ООН. Нейните принципи са утвърдени и доразвити в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, приета на 4 ноември 1951 г. Важно значение за защита на правата на гражданина има институтът Habeas corpus – съдебен контрол върху задържането под стража, който води началото си от XII век, като институт на английското наказателно право. Конституцията на Република България съдържа множество разпоредби, които непосредствено се отнасят до правата и свободите на гражданите.

Принципите на правосъдието, определящи статуса на съдиите и изпълнението на правомощията им, остават неизменни от тяхното формулиране през XIX век – несменяемост, независимост, неприкосновеност. Те обаче са доразвити и обосновани в документите на ООН – Основни принципи за независимостта на съдебната власт, приет през 1985 г. в Милано и Препоръка R(94) 12 на Комитета на министрите от страните членки на Съвета на Европа. Целта на тези документи е формулираните принципи да се имат предвид във всяка страна при законодателно уреждане на съдоустройството и съдопроизводството, да се създават условия за прилагането им на практика.

Но когато сравняваме текстовете на нашите съдоустройствени закони с тези принципи, оставаме с впечатлението, че или не са познати на нашите депутати или те умишлено са се отклонявали от тях, преследвайки някакви користни цели чрез създаване на законови условия за възникване на дезорганизация, некомпетентност и неефективност в съдебната система.

Така например изисквания към съдийско-прокурорските кадри се предявяват още преди 130 години и с течение на времето тези изисквания стават по-строги. Особено внимание през целия период на съществуване на българската съдебна система се отделя на теоретичната подготовка и предварителния стаж на кандидатите за съдебна длъжност. През различните периоди неговата продължителност се променя в интервала от шест месеца до две години. Първоначално Законът за съдебната власт установява изискуем стаж с продължителност една година, но с изменението на чл.163 от ЗСВ от 2002 г. стажът е намален на три месеца и губи предназначението си. Кому е изгодно това??

Съдиите се назначават от Висшия съдебен съвет, чиито членове пък се назначават по квотен политико-партиен принцип. Предложенията по назначаване се правят от председателите на окръжните съдилища за съдиите от най-ниските нива в съдебната система, а председателите на апелативните съдилища, на ВКС и ВАС правят предложения за своите съдилища. Тази практика фактически не дава възможност на ВСС да преценява обективно „нравствените и професионалните качества” на кандидатите, а се доверява на лицата, които правят предложенията. Това създава условия винаги субективните фактори да са особено значение при назначаването или повишаването на съдии, прокурори и следователи. Кадровата политика се провежда при отсъствие на ясни критерии в национален мащаб, без необходимата прозрачност, като че ли нейните радетели никога не са изучавали история на българската държава и право, което крие опасност да се извършват и политически мотивирани съдебни назначения.

Важността на съдийската длъжност изключва възможността тя да се упражнява едновременно с изпълнението на друга длъжност. Въвеждането на правилото за несъвместимост има своето основание и е от полза ако бъде контролирано как се спазва. Същевременно не е коректно законодателното решение, което обявява, че съдиите, прокурорите и следователите „не могат да бъдат народни представители, министри, заместник-министри, кметове и общински съветници”, а в същото време да допуска тези лица, след като преустановят дейността си като такива или непосредствено от депутатската скамейка или министерското кресло, веднага да бъдат възстановявани или назначавани в органите на съдебната власт, каквито са случаите с Константин Пенчев, Анелия Мингова и особено Георги Петканов, който „поради преумора” смени министерското кресло с депутатската банка, а само след месец наметна тогата на конституционен съдия. Подобни лица винаги остават партийно обвързани и верни на партията, която ги е издигнала на власт, лично признателни доверени слуги на нейния лидер. Освен това се практикува съдиите да бъдат избирани в за членове на избирателни и други комисии от листата на партии, което също накърнява възприятията на обществото за тяхната независимост. У нас „участието в комисии се заплаща доста добре, което още повече увеличава опасността от неправомерно влияние” (Мониторинг на процеса на присъединяване към ЕС. Независима съдебна власт. Доклад за България, 2001 г.), а наскоро беше уличена в подправяне на протоколи цяла районна избирателна комисия.

Въведеният имунитет защитава магистратите от отговорност за действия, извършени в служебното им качество. Предопределен с Конституцията и доразвит в ЗСВ, за да гарантира независимостта на съдебната власт от партийно-политически влияния, имунитетът се превърна в надежден щит за магистратите, когато извършват действия, влизащи в конфликт със закона. Съществуващият имунитет не намира подкрепа от обществеността като нормално състояние, защото се приема, че магистратите са недосегаеми от закона, а много от тях се държат като такива, за които свидетелстват огромното количество забавени и нерешени дела, и прекратени поради изтекла давност стотици хиляди наказателни производства.

От особено значение за независимостта на съдебната власт и оттам – за независимостта на съдиите, има конституционното правомощие тя да има самостоятелен бюджет. Възможността Висшия съдебен съвет да го съставя, разпределя и контролира е от изключително значение за утвърждаването на независимо правосъдие. Няма обаче достатъчно правни гаранции, които да позволяват ВСС да формира самостоятелно необходимия бюджет и почти всяка година е „притискан” от изпълнителната власт, което се отразява на условията, в които работят съдиите, следователите и прокурорите.

В правораздаването, извършвано от първоинстанционните (районен и окръжен съд) съдилища по наказателни дела участват съдебни заседатели, пълнолетни български граждани, не осъждани на лишаване от свобода за умишлени престъпления, които се ползват с добро име и авторитет в обществото”. Институтът на съдебните заседатели в българското правораздаване има продължително приложение, но за първи път тяхното определение става чрез назначаване, в която процедура винаги може да се заподозре някаква корист от страна на партийните чиновници. Предложение за назначение правят общинските съвети, които се явяват политически органи, избирани в последно време от 15-20% от населението на населените места. Назначават се от съответните общи събрания на съдилищата.
„Демократичното преустройство” на съдебната система много наподобява това след 9.09.1944г., като изключим физическите разправи и ликвидация на националния съдебен елит. Отново съдебната власт беше използвана за политически цели. Със Закона за политическите партии чрез пенсиониране, уволнение или доброволно напускане се извърши сериозна кадрова промяна в съда, прокуратурата и следствието, вместо да се подменят критериите, стила и методите на работа и да се установи строг контрол за тяхното приложение. За няколко години в периода 1991 – 1994 г. бяха освободени 374 съдии, 252-ма прокурори и 376 следователи. Вместо тях навлязоха млади кадри без практически опит, не изградени професионално, с неукрепнали морални критерии и податливи на въздействие, които трябва да се ориентират в една сложна, с оглед бума на организираната престъпност, обстановка.

Изминалите осемнадесет години показаха, че моделът, по който се създаде новата съдебна власт като отрицание на социалистическото правосъдие, е „все още не състоял се модел”. Изравняване статуса на съдиите с този на прокурорите и следователите и конституционното дефиниране на тези три подсистеми като части на третата – съдебната власт, показва недостатъци. Според европейските стандарти прокуратурата и следователите не могат да проявяват независимост и безпристрастност, независимо че са включени в съдебната власт, с оглед различните функции, които изпълняват – започват наказателно преследване, повдигат обвинение, поддържат обвинението в съда и пр. Трудната и продължителна процедура, по която може да се промени конституционната уредба, реално не дава възможности за корекции.

Народното събрание, доминирано от определени партийни интереси, приема не само бавно, но и противоречиви закони, белязани от правен произвол, по чиито преписания никой не живее и поради занижен контрол, което налага постоянните им промени. Последвалите многобройни допълнения и изменения направени в Закона за съдебната власт (ЗСВ) след влизането му в сила, промениха значително първоначалното му съдържание. Все още не са приети нови процесуални закони, а заварените също непрекъснато се променят. И всичко това – 18 години след избухването на демокрацията.

Трите подсистеми – съд, прокуратура и следствие се раздират от вътрешни противоречия, поради обстоятелството, че партията или коалицията, овладели законодателната и изпълнителната власт, се стремят да наложат партиен диктат над съдебната система, което в голяма степен е постигнато. Вместо единомислие и единодействие в провеждането на съдебната политика, и борбата с организираната престъпност и корупцията по високите етажи, се проявяват най-изострени личностни конфликти между отделните ведомства на основа на лична неприязън и враждебност между съдебните институции.

Конституцията прогласява разделението на властите, но не разединение, безпомощност и пасивност. У нас обаче липсва обединяващ елемент и синхрон между законодателната, изпълнителната и съдебната власт, които са част от едно органично цяло – държавната власт. Единната държавна воля е заменена от груповата, частната партийно-коалиционна воля, която, за да постигне своя интерес в присвояване на народното богатство и осъществяване на дело народния суверенитет, умишлено насажда дисхармония в дейността на трите власти и парализира с противоречиви закони и материална оскъдица съдебната власт, за да няма кой да потърси политическа и наказателна отговорност.

Независимо от теоретическите и политическите декларации за независимостта на съдебната власт и нейното подчинение само на закона, историческите факти до най-последно време показват трайния стремеж на изпълнителната или партийната власт да въздейства по един или друг начин върху правосъдието.

Добрата законодателна уредба на съдебната власт е предпоставка, но не и достатъчно условие за справедливо правосъдие. Само когато се осъществи действителната независимост на съдебната власт, осигурена с отлично подготвени и мотивирани кадри, които притежават висок морал, нравственост, гражданска и лична отговорност при изпълнение на задълженията си, правосъдието ще е авторитетно и ще се превърне във фундамент на правовата държава.

Никола Ников

Русе, 29.07.2008 г.

Използвана литература:

1. Ангел Джамбазов. Правосъдната система на България (1878-1944 г.). Наука и изкуство, С., 1990г.
2. Димитър Токушев. Съдебната власт в България. Сиби, 2003 г.
3. Доц. Д-р Евгени Йочев. Законодателство в Царство България (1879-1944 г.).
4. Семерджиев, П. Народният съд в България (1944-1945 г.) Кому и защо е бил необходим. С., 1998 г.

–––––––––––––––––––-

* Никола Ников е роден през 1946 г. в гр. Чирпан. Завършил е Военноморското училище във Варна и Военноморска академия в Ленинград (както се е наричал Санкт Петербург). Служил е в българския Военноморски флот. Следва на по-късни години право в Русенския университет „Ангел Кънчев“, което е младежката му мечта. Там издържа с „отличен“ изпитите си по „История на Българската държава и право“, „Всеобща история на държавата и правото“, „Политология“, „Реторика“ и „Общо учение за държавата“.  По-късно сам се отказва от това следване поради несъгласие с начина, по който се преподава макроикономика (с основните тези в учебниците по макроикономикс на Кристалина Георгиева и колектив под ръководството на Стоядин Савов). Това не му пречи да пише есета и реферати на икономически и правни теми, за които черпи сведения и от книгите на проф. Цеко Торбов (защитил докторат по право в Гьотинген през 1923 г.) и от правни журнали, излизали преди 9 септември 1944 г.