Автор: доц. Пламен Павлов*
В края на ХІХ в. в българските учебници, дори и в тези за “отделенията” (класовете на началното училище), географията на Родината е представяна не само с нейната държавна територия – в тях винаги има още раздели и уроци, озаглавени с мъчителния, но пределно точен израз “Неосвободени български земи”!
Тогавашните българчета са научавали заедно с “а” и “б”, със смятането и писането, че не всички чеда на народа, към който принадлежат, са получили свобода през 1878 г. Драмата на разпокъсаното от Берлинския договор Отечество е пронизвала съзнанието на поколения, отеквало е във всяка фибра на националния организъм. Всички – от обикновения селянин и работник, през съсловията на учители, военни и държавни служители, до народните представители и министрите, са вярвали в националното единство. И са смятали, че най-важната задача на нова България е да се превърне в обединена или, както са казвали тогава, в “целокупна” държава.
Няма как да бъде иначе – за разлика от нас, прадедите ни са знаели какво представлява робството и какво значи свободата. Представителите на онзи политически, културен, военен и революционен елит са получавали образование в училища като Априловската, Болградската или Солунската българска гимназия. И няма защо да се изненадваме, че в редовете на същия онзи елит буквално “гъмжи” от бесарабски и македонски българи! И че завършилите Висшето или Военното училище в София често поемат пътя на учители или революционни дейци (най-често и двете!) в същите “неосвободени земи”, за които знаят още от детска възраст.
Можело ли е да няма единство на целите и идеалите между личности като Христо Татарчев от Ресен и Иван Гарванов от Стара Загора, между родените в Македония Гоце Делчев, Даме Груев и Борис Сарафов и техните съратници от Княжество България и съществувалата доскоро Източна Румелия? Имала ли е различен цвят кръвта на генералите Цончев, Протогеров, Иван Колев, Климент Бояджиев, на техните войници и офицери, независимо къде са родени – в Мизия, Тракия, Македония, Добруджа, Бесарабия… Саможертвата на войводите и четниците от Вътрешната организация (ВМОРО) или Върховния Македоно-Одрински комитет закономерно се прелива във всеотдайното “На нож!” на стотиците хиляди, участвали във войните за национално обединение.
Тази гигантска енергия, с която българинът се опълчва срещу бездушния диктат на “Великите сили”, разкъсал нацията, обрекъл я на унижения и реки от кръв, няма аналог в историята. Животът и делата на малцината бележити българи (броят им би могъл да бъде увеличен неколкократно!), са свидетелство за невероятното българско единство в онази велика епоха. Когато се “срещаме” с тези изумителни хора, няма как обаче да не хвърлим поглед към съвремието, а и към бъдещето. И да заявим ясно и категорично – политиците, интелектуалците, журналистите, хората в двете едноутробни държави България и Македония не трябва да бъдат съюзници на лъжата – едните, поразени от смъртосния вирус на македонизма и отродяването от собствените им деди, другите – от унаследен или придобит нихилизъм, от бездушие или най-обикновено невежество.
–––––––––––
*Предговор към „Бележити българи„, т. VІІІ, „За обединение на разпокъсаното Отечество“.
Гигандски лъжи от „научни“ лилипути!