Време е държавата да сведе глава

„…я стига с тези венци и поклони…какво е това –
една отметка в нечий график…
да не би да е някаква гражданска позиция…моля ви се…толкова
много се кланяме, че задниците ни са непрекъснато във въздуха…“

Една българка – участничка във Фейсбук

Инициативен комитет на граждански сдружения ме запита преди 2 седмици дали бих подкрепил един призив към новоизбрания президент Плевнелиев да почете Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим като поднесе венец пред Мемориала в София. Подписах естествено без колебание.

Оттогава насам и особено след публикуването на Обръщението, зачестиха публичните критики към подписалите. Заредиха се – както си ни е обичай – обвинения в безсмислена активност, в напразни усилия, в наивност и дори в сервилност пред незаслужаващ доверие политик. Обратно – други пък изказват укор, че било недопустимо да се предписва на президент какво да прави или не.

Всички тези писания почиват на личен опит и на умозрителни спекулации. Те са плод на вече десетилетното обезверяване на публиката, на разочарованията от цялата политическа класа на преходните години. Жертва на гаврата и подмяната станаха преди всичко граждански активните, желаещите и надяващите се на поврат в официалното отношение към комунистическото минало.

Убеден съм, че подписалите Обръщението съзнават, че днес става дума за един отдавна просрочен дълг на държавата към безвинно избитите, към техните многолетно страдали близки, към малцината, оцелели до днес и изпаднали в обществена маргинализация мъченици.

Апелира се за един жест, изпълнен със силна символика, който досега не е извършван – държавата, олицетворена от своята глава да я сведе в знак на признателност, срам и разкаяние пред монумента на избитите със и без съд свои невинни жертви. В това се състои призивът и неговото последване или пренебрегване за много граждани ще характеризира до голяма степен старта на току що встъпилия в длъжност президент.

Чрез едно евентуално решение, влизащо в разрез с десетилетната държавна политика на криминализиране, на принизяване и пренебрегване съдбата на противниците и жертвите на комунистическия режим, пред новият президент Плевнелиев се разкрива рядък шанс. На 1 февруари той може да се впише в редиците на световните лидери, които смело и дори с цената на политически риск отдадоха публично дан на морала, на историческата справедливост и на общочовешките ценности.

Тези дни ме преследва образът на Вили Бранд, коленичил на стъпалата пред Монумента на жертвите от Варшавското гето. През 1970 г., в деня на подписването на първия Договор на Федералната република със следвоенна Полша, след полагането на протоколния венец пред паметника, канцлерът Бранд, без предварително да го е обсъждал с когото и да било, спонтанно падна на колене и сведе глава пред паметта на избитите от германска ръка и в името на Германия хиляди еврейски обитатели на Гетото.

Жестът му далеч не намери подкрепа сред мнозинството граждани на тогавашна Германия. Политическите му противници се възползваха от колениченето на Бранд пред варшавския паметник за ожесточени и личностни нападки към него в контекста на подписания тогава договор с Полша. С този договор Германия окончателно се отказа от своите територии на Изток от Одра, откъснати произволно от Съюзниците след Войната и предадени на Полша.

Въпреки това Вили Бранд никога не съжали за своя така човешки жест, възприеман от него като етичен дълг на германец и държавен лидер. С този си жест той остана в историята. Един от водещите журналисти по онова време писа в списание Шпигел:

„Когато този неотговорен за престъпленията и неприсъствал при тяхното извършване човек все пак изминава по собствена воля пътя през Варшавското гето и пада на колене там и свежда глава, то той не коленичи само от свое име. Не, там коленичи човек, който не е длъжен да го стори лично, но той коленичи заради всички онези, които са длъжни да го сторят, но не коленичат – защото не смеят или не могат, или просто не могат да се осмелят да го направят. Така този човек признава една вина, която той не носи лично и моли за прошка, от която той лично не се нуждае. Той коленичи там за Германия.“

Пожелавам Ви, господин президент Плевнелиев, и Вие да намерите мъдростта и силата, нужни за подобен смел и важен за едно ново начало жест. Помнеща и мислеща България няма да го забрави дори и без падане на колене…

Милен Радев,

De-zorata.de