Източните тайни служби, българската връзка и атентата срещу папата

Петър Бояджиев за тайните около атентата срещу папа Йоан Павел II.
Откъс от черновата на подготвяната за печат нова книга на българския емигрант във Франция

Eurochicago.com благодари на автора за предоставения материал, който публикуваме с минимална редакторска намеса. Желанието ни е да предизвикаме принципен разговор по повод на незатихващия спор – има ли българско участие и колко голямо е то в атентата срещу папа Йоан Павел II от 13 май 1981 г.
На нашите страници вече анонсирахме излизането на български език на книгите на разследващата журналистка Румяна Угърчинска – „КГБ и компания на щурм към Европа“ (2005) и „Истината за атентата срещу Йоан-Павел II“ (2007) (на български книгите са издадени в обратен порядък съответно през 2009 и 2010 г.) .
Първата книга е разказ за тайните и домогванията на КГБ и нейните сателити и по какъв начин централизираните икономики на социалистическия лагер преминават в ръцете на съмнителни инвеститори, а във втората за много хора неочаквано Р.Угърчинска отхвърля тезата за българската следа в атентата срещу папата, като изписва над 400 страници с доказателства, според който България изглежда, че е избрана за изкупителна жертва.
Споровете и разследванията около събитията от преди 30 години продължават и днес. Петър Бояджиев не е съгласен с изводите на Румяна Угърчинска. Той счита, че ако се докаже българско участие, това не би опетнило народа на България, а е срамно само за нейните тайни служби. По-надолу поместваме неговото мнение, което пък предизвика ответна реакция у авторката на книгата – Румяна Угърчинска: В ИМЕТО НА ИСТИНАТА (линк)

Българските тайни служби – старата булка в нови одежди

Автор: Петър Бояджиев

Навършиха се три десетилетия от престъпния акт – от опита за убийство на първия, за почти пет века, папа славянин.
В началото на 90-те години живееше надеждата, включително и сред една част от българите, че истината ще излезе на бял свят и поръчителите ще бъдат посочени по безспорен начин. В подкрепа на споменатите надежди в България, ще се позова на едно интервю от личния ми архив. То е осъществено от моята приятелка Румяна Узунова в началото на 1991 година. (Дебело бих искал да подчертая че става дума за Румяна Узунова, а не за Румяна Угърчинска, на която по-долу ще дам някои отговори). Въпросите са отправени към току-що назначения тогава директор на преименувалата се държавна сигурност Чавдар Петков. (Не търсете това интервю във сайтовете на перестройчиците Петко Симеонов, Желю Желев и подобни – там няма да го намерите и ако не се сещате защо – на друго место ще го обясня ).
Румяна Узунова – Г-н Петков, Вие сте нов човек в една нова служба, но тази служба е наследник на една много мрачна институция – държавна сигурност. Доколко тази служба е нова…?
Чавдар Петков – Много би ми се искало да кажа, че тази служба не наследи нищо от Държавна сигурност. По-скоро би ми се искало да кажа, че Държавна сигурност не е съществувала въобще…
Румяна Узунова – Да, но да не стане нова булка с нови одежди, а всъщност да е старата булка ? …. Тези служби нямат особено добра слава, г-н Петков. След атентата срещу Папата в Рим, убийството на Георги Марков … са си създали такава мрачна слава. Откровено казано, не ви завиждам, че поемате това наследство….
Чавдар Петков – На тях се пада дял да се разкрие, това което иска да узнае българското общество, което иска да узнае светът…. Много ми се иска сега да Ви кажа как е точно случаят с Георги Марков, как е точно случаят с Папата, съпричастието на български институции, на поделения на службите за сигурност към наркотрафика и към цялата поредица от петна оформящи това криминално минало на страната … Ние нямаме никакви задръжки да окажем съдействие на правосъдието за разкриване на тези неща… точно да се знае как, доколко и какво участие има на тези служби.
Румяна Узунова – Не може да не са останали следи?
Чавдар Петков – Разбира се има богата документация в архивите на министерството, има хора останали свидетели.
Румяна Узунова – Има ли охота да се разтворят тези досиета, да се разпитат тези хора, да се проникне до най-тънките ходове ?
Чавдар Петков – Нека компетентният орган в крайна сметка да бъде правораздаването.
И двамата събеседници, чиито имена виждате по-горе се разболяха от рак и починаха млади само 3 – 4 години след това интервю. Не съм забелязъл някакъв интерес към този епизод от живота им от страна на тези, които явно съвсем преднамерено правят опити да експлоатират тяхната памет по най-партизански начин (Особено бившият президент Желю Желев, чието поведение приема щтрихите на клиничен случай в дадени моменти).
Ще си позволя да спомена един конкретен случай свързан със северната ни съседка – Румъния. През 1988 година Vlad Georgescu – директор на румънската секция на Свободна Европа в Мюнхен умира от един светкавично развил се рак. Въпреки че не е доказано, натрапчивите слухове, че неговата смърт е провокирана от целенасочено облъчване с цел елиминирането му, са факт. Още повече че той е бил обект на предупреждения, както и българите Георги Марков и Владимир Костов. А днес години по-късно на фона на това, което се случи в Лондон, съвестта на някои българи не им ли подсказва да се позаинтересуват по-подробно за кончината на Румяна Узунова, както тя самоотвержено го праваше за колегата си Георги Марков. Румяна ми беше приятелка, свършили сме не малко работа заедно. Но и тя като колегата си и моят покоен приятел Георги Заркин (убит по престъпен начин във пазарджишкият затвор от комунистическите власти през 1976 година – установено по безспорен съдебен път през 90-те години. Въпреки това и до днес няма посочен и наказан поръчител) беше силно емоционална и чиста до наивност. След дворцовия преврат в София на няколко пъти имахме сериозни разговори за ролята и мястото на Желю Желев при новосъздалата се обстановка. Тя не беше сляпа за нищо от това което виждах и аз, но различията ни се свеждаха до оценката за мотивацията и подбудите. Тя искаше да обясни нещата с произхода и с някои други лични качества на Ж. Желев и не ѝ се искаше да допусне степента на двуличие и користност, каквато аз виждах у неговата мотивация. По-сетне тя започна да преоценява много неща , но ми се струва, че беше станало доста късно. Както и да е, тази тема е по-обширна и ще намери своето място другаде.
За да се видят в по-точна светлина събитията около атентата срещу папата ще е полезно да хвърлим око и на части от едно друго непубликувано интервю на Румяна Узунова от началото на 1991 година. Този път с Тодор Живков. Аз предпочитам да се позовавам на подобни нива, вместо да гледам по българските вестници бръщолевенията на тези, които са отговаряли за хигиената в кабинета на генерал Григор Шопов, а днес се представят за компетентни и топ информирани.
Румяна Узунова – Вярно ли е, че КГБ има право да вербува свои хора в България без да уведомява държавна сигурност ?
Тодор Живков – Е, да, да, тъй като те бяха във всички поделения на държавна сигурност. Имаха свои представители там.
Румяна Узунова – И в диполоматическия корпус?
Тодор Живков – Предполагам, .. с мен тези въпроси не се съгласуваха…. говорят, че един от мойте колеги е бил от НКВД, завербован от НКВД….
Румяна Узунова – Хвърлят се сега обвинения срещу вас, че Вие сте архитектът на атентата срещу папа Йоан Павел втори … но говори се също така, че не Вие, а КГБ е не само архитектът, но и изпълнителят, чрез подставени лица разбира се… Какво знаете по въпроса и какви обяснения ви е давала Държавна сигурност ?
Тодор Живков – Спрете. Ще говорим…. Това обвинение е неверно. България не е участвала в такъв атентат.
Румяна Узунова – И все пак атентат имаше…
Тодор Живков – Имаше атентат…
Румяна Узунова – Кой го направи?
Тодор Живков – Нека съответните служби да доведат до край разследванията, аз съм арестуван човек… аз нямам възможност.
В този разговор Живков еднозначно дава два отговора:
1. Съветските другари нямат задължение да ме питат и да искат моето разрешение за да използуват в своите оперции българи, пък били и те част от Държавна сигурност или Дипломатическия корпус. Те имаха и имат пълната свобода да разполагат с тези българи както намерят за целесъобразно.
2. България не може да е имала интерес да отстрани папата, а що се отнася до обвинението към Съветския съюз, той оставя този въпрос да бъда изяснен от новите правозащитни и тайни служби. Той ясно им прехвърля отговорността, казвайки – при мен те можеха да правят всичко, днес изкарайте истината – кой сред нас е работел директно за съветските тайни служби.
През целият период от 1990 до 2001 година държавният глава на България беше избиран с бюлетината на СДС – организацията, която претендираше, че е единствен изразител на интересите на некомунистически мислещите българи.
За съжаление през тези години и разбира се по-късно светлината върху събитията идваше от всякъде другаде, но не и от споменатите по-горе служби, свидетели, архиви и правораздаване. Вместо това упражнявалите властта в България й спечелиха реномето на най-корумпираната между 27-те в Европа. Българските съдии нямат доверието на своите европейски колеги и разбира се на българските граждани. Тук само констатирам резултатите от социологическите проучвания.
А нови моменти има.
Те идват от архивите на полската, чешката и немската държавна сигурност, както и от свидетелствата на важни представители на КГБ и ГРУ които преминаха от другата страна на бариерата. В резултат на това картината стана далеч по-пълна и тя е в хармония с това, което Живков дава да се разбере.
Единствено българската държавна администрация, в която все още пребивават голям брой агенти и запазват влиянието на Русия, отказва да признае истината и да извърши това, което обещава Чавдар Петков и за което призовава Живков.
Когато говоря за агенти за влияние и то от страна на чужда държава – в случая Русия, по-горните признанния на бившият български държавен глава – Тодор Живков ми се струват повече от красноречиви. Тук се добавя и информацията, която вече не подлежи на съмнение в свободния свят. Още от 1984 година по предложение на Маркус Волф «изключително доверен на Андропов » , последният е задължил васалните тайни служби да предават копия от всички важни и чувствителни досиета на съветските “камаради” – трафик, активни мероприятия, кадрови досиета на агенти във и вън от територията на съответната страна сателит.
Упоменавам това, за да се подиграя на театърчетата, които разиграват самозваните антикомунисти с думата, ченге. Де да бяха нещата толкова прости и да се свеждат до доносите на моите състуденти, че съм бил женкар или тем подобни.
Никой до сега не съм чул в тази страна да говори за АГЕНТИТЕ ЗА ВЛИЯНИЕ. Всъщност именно и благодарение на тях преходът към демокрация и правова държава беше успешно възпрепятствуван и България остана в това срамно и трагично положение. След като Москва е започнала по най-системен начин да дублира цялата чувствителна документация от страните сателити, това естествено и дава голяма власт над голям брой хора в тези страни. За България е достатъчно да се чуят по-горните признаннията или да се разгърнат няколко по-значими разработки, в които още са останали свидетелства, че са задължително изпращани екземпляри до съветските представители в София «разработката ДЕМОКРАТА срещу моята личност е нагледен пример. Всички по-важни документи са изпращани и до съветските представители. Съвременната българска държава не е в състояние да ми даде смислен отговор на въпроса – къде се намират с днешна дата тези документи».
Напоследък в България вместо напредък по въпроса няколко наемници, по мое мнение, се опитват отново да се скрият зад големия гръб на българския народ. Невъзможна мисия. Единственият начин да се служи на трайните интереси на българският народ е известен и той е да се служи само на истината. А тя се търси, подкрепя се от факти и т.н. Безпочвените жестикулации – не съм аз, комшията е и тем подобни не помагат. По пътя към истината за атентата срещу папа Йоан Павел Втори безспорно остават още някои въпросителни. През последните 20 години обаче се извървя не малък път в положителна посока. Много съществени доказателства и факти станаха известни с помощта на тези, които искрено и честно търсят истината.
Главно това стана по два канала. Първо архивите на бившите тайни служби на Полша, Чехословакия, бившата ГДР и косвено на Унгария и Румъния. Както забелязваме, единствено българската държава не е дала до днес своя принос. Тук му е мястото да отбележим, че гореспоменатите държави са със силно да не кажем преобладаващо католическо присъствие. Но те са далеч от примитивната логика , която някои наемници в България се опитват да налагат вече 20 години след падането на Берлинската стена, че евентуалното окончателно доказване на учасието на представители на българските тайни служби хвърляло петно върху целия български народ. Та нали този именно народ беше лишен от всякакви права и понасяше последствията и безчинствата на собственият си гръб. Та нали, за да запазим честта и достойнството си а понякога и живота си бяхме принудени да се спасяваме с цената на риск за живота ни тук в свободния свят.
В България нямаше подсдамските събития – 1953, нямаше чешките – 1968, нямаше полските със “Солидарност” и т.н. Днес отново има хора в България, които се опитват да я дърпат към блатото и да я отделят от гореупоменатите страни по подход.
Логичен е въпросът защо поляците вадейки постояно доказателства за участието на техните комунистически тайни служби, или за участието на отделни представители на тези служби под контрола на съветските такива, не изхождат от логиката, че сквернят народа си и работят против трайните му интереси, докато в България някои се опитват все още да прокарват противното. Тази логика е продължение на логиката на Живков, ясно изразена в интервюто му пред Румяна Узунова /1991година/ «Пълна зависимост, иначе щяха да настъпят чешките и унгарски събития ».
Всеки непредубеден наблюдател може да констатира, докъде беше доведена България от тази логика – най –мащабната национална катастрофа – преди 20 години и сега най-корумпираната страна мажду 27-те.
Много дълго време в България съжителствуват две логики. Едната е продължение на комунистическата – тайните служби и при комунизма са служили за сигурността на България. Другата – се съдържа в отговора на въпроса – ако е така защо се стигна до тази колосална национална катастрофа в края на 80-те години? Привържениците на първата – на комунистическата логика продължават с перверзността си да бягат от отговорността си и да я стоварват върху гърба на жертвите на катастрофата.
Атентата срещу папа Йоан Павел Втори не е сам по себе си нещо изолирано. Всички изнесени факти и свидетелства сочат, че той е част от противопоставянето между комунистическата идеология и католическият християнизъм, като такъв по планетата. Изхождайки от тази постановка, съвсем очевидно е, че решението за един такъв акт не е в пълномощията, на която и да е страна-сателит в съветската империя. Не е дори и в пълномощията на КГБ или ГРУ. Това решение е била единствено в пълномощията на съветското политбюро. Ако това решение е било взето, заключение към което ни водят все нови и нови разкрития, то очевидно е, че всички други участват само като отделни изпълнители в рамките на ролята, която им е била отредена. А и информацията, с която разполагат е изключително ограничена в рамките на нужното за изпълнението на поставената им задача. Това е посоката, към която водят последните разследвания на търсещите истината непреднамерено.
Ще е полезно да си отговорим на няколко въпроса.
1. Кремъл – сърцето на световният комунизъм – разглеждал ли е в своите приоритети католицизма и Ватикана, като свой враг от първостепенен ранг – отговорът е еднозначно ДА.
2. Съществувала ли е цел в приоритетите на съветското политбюро разузнавателно проникване във Ватикана – отговорът е също еднозначно ДА.
3. Съществувал ли е приоритет в съветското политбюро за мащабно компрометиране на Ватикана и католицизма през целият период на съществуването на съветската империя – отговорът и тук е еднозначно ДА.
Без да има яснота по тези три “ДА” бърборенето в България на тема атентата се вкарва в параграфа мъгла и бедният българин, борещ се да просъществува в тази бандитска посткомунистическа среда често става жертва на манипулации.
И тъй какво ново :
1. Февруари 2007 генерал Ион Михаи Пасепа /Ion Mihai Pacepa/ – най-високопоставениятпредставител на комунистическите тайни служби преминал на Запад през 1978 година » свидетелствува :
«Съветския съюз никога не прие да живее в един и същ свят с Ватикана. 1960 година Никита Хрушчов утвърждава един ултра-таен план за моралното унищожаване на Ватикана в Западната част на Европа. До този момент КГБ беше воювало със своя смъртен враг – католицизма на територията на Източна Европа, където католиците бяха жестоко преследвани и мачкани обявявайки ги за шпиони на империализма. С този план Москва искаше Ватикана да бъде дескридитиран на своята собствена територия обявявайки го за бастион на нацизма.»
Избраната цел не е случайна – покойният вече Папа Пий ХII / 1939 – 1958 /. По – нататък бившият шеф на румънското разузнаване дава всички детайли на плана, неговата реализация – проникване в архивите на Ватикана, фалшифициране на писма, постановка дори на пиеса и т.н. Целта е да се интоксикира западното общество с идеята, че покойният Папа Пий ХII e нацист и антисемит. Системата е също многонационална съветски, румънски, унгарски, полски и т.н. инфилтрирани агенти. Свидетелството е подкрепено и от други участници в тази гигантска по мащабите си макар и провалила се в крайната си фаза операция за манипулиране. Говорим за провал, но отровата, която е насаждана десетилетия, днес – според социологическите проучвания, се намира в главите на някои слабо информирани слоеве от населението.
2. Парламентарната комисия «Vassili Mitrokhine» “Василий Митрохин – на името на един бивш агент на КГБ преминал на запад в началото на 90-те години» анкетира много задълбочено върху дейността на комунистическите тайни служби на територията на Италия. Нейните заключения поддържани от 39 (от 40) италиански парламентаристи от всичките политически тенденции са, че « по безспорен начин е доказано че поръчител на атентата е съветското политбюро. Изпълнението и координацията са възложени на съветското ГРУ. Задачите са разпределени между КГБ, Българските тайни служби, чешката държавна сигурност и Щази (държавна сигурност на тогавашната ГДР). Всеки що годе интелигентен човек добре разбира, че при подобна операция въпросът за замитането на следите е по-важен от реализирането на операцията. В противен случай резултат от атентата е лишен от всякакъв смисъл, така че мерките, за да се изключи каквато и възможност да се разкрие поръчителят на мократа поръчка – както се казва да се заметат следите, са мащабни. Факт който е редно да се отчете на нивото на неговата значимост.
При разпределението на задачите има доставчици на информация отвътре от Ватикана, има извършители, има дезинформатори по насочване към грешна писта и т.н. Според комисията на участвалите българи е възложена най-черната работа, « в качеството си на какви са участвували, трябва документите да се произнесат – според бившият държавен глава на България те са участвували в качеството си на съветски агенти), да покрият операцията на Али Агджа, разбирай да го елиминират или гръмнат след атентата. Сенаторът Паоло Годзанти /Paolo Guzzanti / – председател на упоменатата по-горе комисия казва «Възможно е Али Агджа да е бил определен да умре след като убие папата, но суматохата след неуспеха на атентата е объркали плановете».
Ако приемем за миродавни заключенията на комиисията пак се вижда, че българските участници са се провалили. С това бихме могли да се обясним и странното поведение на Сергей Антонов. Той веднъж има съзнанието, че се е провалил, а и от друга страна е знаел много малко. Единствените които са имали цялостно виждане за операцията са били тези от мозъка – ГРУ. Ако някой си мисли, че покойният Сергей Антонов е знаел нещо повече отколкото му е било нужно, за да изпълни своята част от задължението, значи че е от четата дето си играе на “стражари и апаши”. Сенаторът Паоло Годзанти – председател на комисията e достатъчно ясен за резултатите, заключенията и мотивите ѝ след няколкогодишна задълбочена анкетна работа.
« Комисията базира своите заключения, запознавайки се с голям обем архиви на бившите комунистически сателити, както и на показанията на многобройни експерти, които е изслушала… ».
Цитираният по-горе Василий Митрохин предоставя на комисията 3 снимки от архивите на КГБ, от които след две независими екпертизи по безспорен начин е установено, че Сергей Антонов се е намирал този ден на площада. Всеки що годе запознат със методите на работа на подобни служби си дава сметка, че поръчителите и координатори на една такава операция няма да допуснат тя да не бъде наблюдавана и документирана в рамките на възможното. Точно от тези архиви въпросният Василий Митрохин е задигнал 3 снимки, които е предоставил на комисията.
Сенаторът Паоло Годзанти казва : «Антонов се е намирал на площада Свети Петър този ден. Той е излъгал. Българското правителство е излъгало също и т.н. » Тук могат да се кажат няколко думи за трагедията на Антонов. Едва ли този човек е допускал някога, че контактите му със тайните служби – български и съветски ще го доведат да тази драма. А намирайки се по стечение на обстоятелствата на това място, какви възможности е имал – би ли могъл да откаже на тези могъщи разпоредители с живота му и то не само с неговия. Намирайки се в клещите на тази престъпна система единственият възможен изход е прескачането на бариерата, както го направи Василий Митрохин. Но тук има ред психологически проблеми, без да говорим за възможни семейни драми.
3.Oт изключителна важност също е и работата на Пиер де ВАЛМАРЕ / Danièle et Pierrs de Vallemarest – автори на книгата «КГБ В СЪРЦЕТО НА ВАТИКАНА » и на ред други разследвания за разузнавателното проникване на комунистическите тайни служби във Ватикана.
Има няколко малко известни доскоро конкретни факти. През 1980 – 1981 година Горбачов е секретар в отдел Административни органи към ЦК на КПСС. Всеки сериозен познавач на съветските структури би трябвало да знае, че този отдел е бил контролна инстанция на всички съветски тайни служби от КГБ до ГРУ. Юрий Андропов, покровителят на Горбачов, е поставил своето протеже на тази длъжност, за да следи отблизо обстановката във Ватикана и да докладва на политбюро. И действително на 16 юни 1980 г. главният съветски резидент в Полша – генерал Вадим Павлов, триумфално съобщава на Горбачов: „Нашите приятели от СБ (полската държавна сигурност) са заели оперативни позиции във Ватикана до степен, че разполагат с пряк и постоянен достъп до папата, секретариата и ръководното му обкръжение…“ Този документ се намира в архива на съветския агент Митрохин, преминал на Запад, който показва, че в Москва са знаели не само какво прави, казва и иска Йоан Павел ІІ, но и кога и къде отива, така че убийците при заповед за действие са разполагали и с доста обширна информация.
Днес се знае, че самият Горбачов е съставил последния доклад, въз основа на който тесен състав на Политбюро дава зелена улица за атентата. В него са били предвидени няколко сценария, но винаги с условие, че в никакъв случай не бива Кремъл да бъде заподозрян.
И тук именно влиза в играта един от най-добрите специалисти по дезинформация, избран от началника на КГБ Юрий Андропов и генерал П. И. Ивашугин, началник на ГРУ. Става дума за номер 2 на отдел Х на източногерманските тайни служби, именно полковник Гюнтер Бонсак (Gunter Bohnsack). Поставена му е задача да създаде сценарий, който след атентата да разбърка картите и обърка разследванията. Генерал лейтенант Н. А. Душин, който ръководи контрашпионажа на КГБ по това време (за периода от 1977 до март 1983 г.), е знаел за ролята на Бонсак.
В административния състав на Ватикана са работили 3395 души, от които 1540 в Държавния секретариат (правителството на Светия престол). Различни анкети са установили досега, че агентът на пражките служби Ирена Торела е успяла да постави микрофони в канцеларията на кардинал Анжело Содано, оглавяващ администрацията на Ватикана. На различни места в административната сграда са работили агентите от германски и австрийски произход, сега известни под псевдонимите Уго, Емилио, Терли, Верлагер, Доктор, Хорст, Бил, Петер, Хубер и др. – всичките те, подчинени на водещия им офицер Гюнтер Бонсак, за когото вече стана дума.
Kакво друго намираме там. Италианския съдия Фердинандо Импозимато /Ferdinando Imposimato/ свидетелства : В резултат на обвиненията на Аджа срещу България двама български следователи получават резрешение да разпитат Аджа в затвора в присъствието на италиански съдия. Този съдия по неизяснени причини излиза в един момент от килията. Това позволило на един от българите да каже на изпадналото в паника 24 годишно турче (Али Агджа), че всъщност е офицер от съветските служби. Предупреждава го, че ако не се отрече от показанията си, уличаващи Москва, то трябва да очаква най-страшното за себе си. Така че когато се говори за противоречивите показания на Аджа, трябва да се отчете състоянието на този младеж, който не знае вече кой кой е – след като съветските офицери, щом са намерили начин да влязат в килията му да го предупредят, естественно и ще могат да влязат и да изпълнят заканата си. Дали е така или не, това е съвсем друг въпрос. Важното е какво е в главата на този младеж на 24 години. Той очевидно намира изход само в поведението, за което всички знаем. Той просто е трябвало да се прави на луд, за да спаси кожата си. Цялото му последващо поведение е подчинено на стремежа да спаси живота си.
Може би тук ще разберем и защо той и папата си шепнеха на ухо. По-долу ще видим, че Крючков се е надявал българите да са научили съдържанието на разговора им, но изглежда Папата е излязъл по-добър конспиратор от Крючков.
В справка от 1984 година подписана от полковник Д. Станков « офицер от ПГУ на държавна сигурност », за посещението му в Москва четем : «Др. Крючков направи оценка на Папа Йоан Павел Втори, като един много опасен за нас духовник, пред когото бледнее даже покойния кардинал Вишински.» По-горе в същата справка четем също «Др. Станков посочи, че ние в разузнаването винаги сме оценявали, че Мартела играе с нас от самото начало » В отговор на въпроса на др. Крючков « др. Станков обясни, че нямаме информация за съдържанието на разговора между папата и Агджа ».
По-нататък пак четем : «Др. Крючков даде положителна оценка на извършеното от наша страна по случаят Антонов, той посочи, че сега в света вече наистина много хора се съмняват, че Антонов има отношение към атентата » – Наистина въпросът за истината пред съда не е от първостепенна важност. Важното е какво е в главите на хората – те да бъдат манипулирани, да се съмняват и да не вярват. Говори ли ви, напомня ви ли нещо – ами какви лагери, какви затвори, какъв Трайчо Костов или Никола Петков – та аз не знаех.
И нататък «Др. Крючков заключи, че в делото Антонов ще трябва да минем към последния етап, за който се готвят и мислят и служба ‘А’ и ПГУ-КГБ и ръководството на КГБ, лично др. Чибриков и Ц.К. на КПСС » «др. Крючков помоли да предадем неговият въпрос към др. Коцев – какво е постигнато с полските другари за оказване на помощ по делото Антонов».
А имал ли е основание Крючков да даде такава оценка за Папа Йоан Павел Втори :
Изглежда, че да – цитат на Бернард Льоконт от неговата книга ‘ТАЙНИТЕ НА ВАТИКАНА’ « …..На 17 август е 1980 година Йоан Павел Втори пуска телевизора да види новините. Тази вечер Полша е в актуалната информация. В Гданск, на брега на Балтийско море, хиляди стачкуващи работници окупират корабостроителниците ЛЕНИН. Напрежението вътре в сърцето на комунистическият блок е голямо. Изведнъж чертите на Йоан Павел Втори се изопват. На екрана той ясно вижда как работниците от Гданск са окачили върху оградата неговия портрет… »
« …… От работническите бунтове в Иточен Берлин/ 1953/ до Пражката пролет /1968/ минавайки през Унгарските събития/1956/, не беше се случило да имаме религиозен нюанс сред протестиращите. Този път, представителите на работническата класа – истинските, не партийните чиновници, които претендират да ги представляват, присъстват на молитвата всяка сутрин. Молят се на Дева Мария и се обръщат съвсем явно към техният полски ПАПА, който ги беше посетил преди година и ги бе призовал да не се страхуват… »
«…. Никога един Папа от италиански, френски или какъвто и да е друг произход не би се решил да посети тупкащото сърце на комунистическата империя. По врмето на размразяването между ИЗТОКА и ЗАПАДА и то по време когато комунизма продължаваше да настъпва в други части на планетата /Ангола, Лаос, Мозамбик, Афганистан и т.н./, само един ПАПА дошъл от ИЗТОКА можеше да се осмели да твърди, че комунистическата власт в тези страни не е нищо повече от една запетайка в тяхната история и че разделението на Европа е само един инцидент в нейната история… »
«…… НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ. – първите думи, които той изрече от балкона в деня на неговото ръкополагане през онзи знаменит октомври 1978 година. От Чехословакия, през неговата родна Полша, чак до католическите райони на тогавашния Съветски съюз, обръщението беше бързо разкодирано…»
Йоан Павел втори продължава – Няма вече да я има мълчаливата църква, защото тя ще говори чрез моят глас. Думите са чути от всички възможни дисиденти на ИЗТОК. Няколко седмици по-късно СОЛЖИНИЦИН ще изрече – Този ПАПА е дар Божи.
« …. Папата, колко дивизии…? – беше попитал Сталин иронично някога. Йоан Павел втори не е военен шеф. Дори не е политическа фигура. Дивизиите на Папата–славянин са християните от Изтока, излезли бързо в първите редици на протестите. Вацлав Хавел, Лех Валенса… и т.н. списъкът е дълъг, а и дали може някога да се нарече пълен. Тяхното оръжие са думите. При всеки удобен момент ПАПАТА – хуманист и полиглот, говори за човешките права, за религиозните свободи, за човешкото достойнство, за правото на ИСТИНАТА. Все цености смятани за подривни в страните на ‘реалния социализъм’. До там, че през май 1981 година, когато подлите куршуми се опитват да скъсят земните му дни, очите на всички свободни хора се насочват интуитивно с възмущение към Империята на злото. Ако по-късно през декември 1981 година Йоан Павел Втори се ангажира против мнението на своите кардинали, да не изостави Полша под ботуша на Ярозалски, то очеводно е защото неговото решение да се ангажира в тази емблематична борба не е преходно…. »
Когато по-късно М. Горбачов излиза на върха на Империята на злото, по-голямата част от западняците са скептици за възможностите за реформиране на империята. Но ПАПАТА чувства веднага, че нещо става, че гласноста и перестройката ще му дадат възможност да продължи в избраната посока по-бързо и по-сигурно. А именно да принуди Ярузелски, през 1988 година да преговаря със забраненя синдикат Солидарност, който Йоан Павел Втори вече на два пъти подкрепи силно 1983 и 1987 година. 1988 година – по-случай хилядолетието на Руската църква, той изпраща своят Първи министър – кардинал Казароли и започва един истински диалог с Горбачов. Последният, хванат в собствения си капан на своята реформаторска стратегия, обявява че времето на антирелигиозната борба е отминало и приема по принцип една среща с ПАПАТА.
1 декември 1989 – Горбачов във ВАТИКАНА. Kогато шефът на световният комунизъм отива в Рим да се срещне с главата на Католическата църква, заровете вече са хвърлени. Стената е паднала, империята е в агония и срутването ѝ е предстоящо. Във една прословута публикация 2 месеца след разпадането на Империята Горбачов пише : « Нищо от това което се случи в Източна Европа не би станало без този ПАПА…. »
След като знаем всичко това, а и още поне десетина изключително значими факти и свидетелства изглежда дребнаво да се спираме надълго на наситените с епитети и пропагандни клишета писания на Румяна Угърчинска.
Ще упомена първо манипулацията, която тя извършва с имената на Ив Боне, Жан Луи Брюгиер и Клод Силберзан. Авторитетът на Жан Луи Брюгиер е безспорен. И ако тя се позовава на добрите му отношения с президента, това е още един плюс в негова полза. Така че той няма нужда от моята защита. В случая Угърчинска и той ми напомня на мишката, която искала да прегази слона защото бил грозен.
За Ив Бонет в кадъра на бившата ДСТ /френската служба за контрашпионаж/, е добре известно, че е една случайна личност, пребивавала като политическо лице, за съвсем кратко по коридорите на ДСТ, по време на първите моменти след победата на социалисти и комунисти през 1981 година. Много бързо самият президент го изпрати на работа, която му подхожда, така че всеки сериозен наблюдател знае добре, че нито е имал време, нито му е позволено да влезе в голяма част от важните преписки. Самият му начин на говорене пред Угърчинска, която може би е единствената на планетата зачитаща го за експерт в областта, го издава.
Клод Силберзан и дава полагащия ѝ се отговор. Не чух, не знам, не видях – куртоазията задължава. Тя обаче е забравила да поиска отговорите на поне 15 – 20 важни свидетеля. Разбира се признава : «…..Налице са достатъчно нови факти – както в сферата на клеватата срещу България, така и от гледна точка на самото досие… ». Тази терминология ми е до болка позната. В продължение на половин век всеки, който обявяваше, че в България човешките права не се зачитат, беше обявяван за клеветник и съден. Всяка истина, която се обявяваше без санкцията на контролния орган Партия-ДС беше обявяванана за клевета. Познато до болка, на моето и по старото поколение.
Много злъч и омраза от страна на Угърчинска срещаме срещу Фердинандо Импозимато. Очевидно, че за него не могат да докладват на Крючков по същия начин както за Мартела : «Др. Станков посочи, че ние в разузнаването винаги сме оценявали, че Мартела играе с нас от самото начало ». А за възобновеното следствие в Полша ще е малко пресилено да се обвинява само Импозимато. Там излязоха и продължават да излизат все нови и значими факти за разузнавателното проникване на полските комунистически тайни служби във ВАТИКАНА. А в полската култура днес това се разглежда, като дейност против трайните национални интереси на полския народ. Просто в Полша надделя логиката, за която говорих по-горе, че истината и само истината е от полза за трайните интереси на поляците. Това е логиката на бъдещето и на перспективата, която макар и по-късно, но безспорно ще надделее и в България и тогава пак наемниците ще си посипват главите с пепел – ама аз не знаех, ама аз така, аз иначе и т.н. – позната картинка.
Госпожа Р. Угърчинска е ученичка на изключително талантлив и способен комуникатор Пиер Пеан. Последният е водещ в областта на скандалните разследвания. Но в неговата теория и подход, придържането към мозайката от истини, за сега остава под въпрос. Ще спомена само последния проблем появил се между него и легендата на френските хуманитарни организации – Бернар Кушнер – сегашен министър на Външните работи на Франция /2010/ .
Според упоменатия Пиер Пеан, във публикувана от него книга, в основата на цялата хуманитарна дейност на Бернар Кушнер стои личният финансов интерес. За съжаление на въпросния, пак подчертавам изключително надарен журналист, скандалът стана, но съгласие в обществото не се получи. Така негова ученичка г-жа Угърчинска изхожда от формулата – колкото по-далеч от фактологията, колкото повече фантазия в конспирацията, толкова по-голям шанс за манипулацията. А и като прочетем по-горе думите на Крючков и изброените сили, които са заинтересувани да се сее ако не мрак, то поне мъгла по тази тема, то картината става по-ясна. Но светът е такъв. Ако не съществува дяволът, с какво и как ще разпознаваме Бога. Който се интересува от темата може да прочете и писаното от ОГНЯН ДЪСКАРЕВ – преводач на книгата «Времето на убийците » – наистина нещо стойностно и достойно.

В заключение ще предложа на Румяна Угарчинска, за да задоволи своя дълбок интерес към разследващата журналистика три теми, по които българската държава мълчи :
1. Убийството на писателя Георги Марков в Лондон.
2. Опитът за убийство на журналиста Владимир Костов в Париж.
3. Отвличането на емигранта Борис Арсов от Дания.
Що се отнася до Али Агджа представителят на комунистическата партия Петър Димитров – бивш министър – реши въпросът : «Pумяна Желева нанесе по големи вреди на България от Али Агджа». Край на цитата.

http://democrata92.blogspot.com/